Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 4 септември 2018 г.

Story – ВИСОКИ ПОМИСЛИ, МИЗЕРИЯ АДСКА


ВИСОКИ ПОМИСЛИ, МИЗЕРИЯ АДСКА*

     – Животът, Ленче, е низ от дреболии – рече тате сутринта на масата. – Тез, дето с уста птички ловят, свалят звезди от небето, ама само глупците вярват на големи приказки. Истината е нещо черничко, рошавичко, дето хапе и боде, горчи, пари, налютява и е на зрънца като хайвер. Виж, лъжата се точи гладко, лъщи да ни вземе акъля, да не видим какво се върши. Нали я знаеш оназ песничка, ”Хей, ръчички, хей, ги две. Те ми служат на-а-а-ай-добре. Едната мие другата, а двете – лице-ето”. Мародерите във властта са като факир в цирка: взрем ли се в дясната му ръка, с лявата ръка си прави фокуса, и обратно. Е, вперихме се в крадливите две партии, червенката и синичката, то пък от вътрешния му джоб изскокна цяло едно лайняно жълто царско движение. Няма толкоз да ни баламосват, ако народът вземе нещата в свои ръце. Мнозина се правят на българи, а знаеш ли какво е да си българин? То е да ти пука за Отечеството. Истинският българин не мисли какво да вземе, а какво да даде на България. Глей ги фукльовците, дето родолюбието си осребриха с финикийски знаци. Че какви българи са те!

   Приключили сме закуската. Неделя. Дъждец ръми, всеки момент на сняг ще го обърне. Чакам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални улици, натежали от влагата мокри палта, подгизнали от кал обуща. От мириса на мухъл ми се гади. Вкъщи обаче е топличко, заточили се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко интересно е да се живее, и не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и речи да чуеш, ако се вгледаш малко, и зад най-глупавата лакърдия ще откриеш важна истина за нас и нашия хал под небето.

   Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се опнал по корем на дивана, подпрял бузи с шепите и тъкмо разправя за някой си Моню, когото комунистите в кожухарска фабрика "Пулпудева" (зовяхме я "Янка Партизанка", че бъхтаха там бол дащни моми), представи си! – отличили с бронзов медал. А Моню не припнал да си получи медала, не се и зарадвал дори.

   – Много важно! – кощоперил се. – Турнали ми снимка в Алеята на първенците, да види светът будала. Онези горе хилядарки си делят, на нас с дрънкулки очите ни замазват. Търчал по петите му господин шефът по икономическата част, привикал го главният счетоводител, звънели господа дембелите от профсъюза на другаря Хорозов. И кандисал. Връчили му бронза, седем протокола подписал за тоз знак на славата и честта, а те го гледали с очи от шарлан по-мазни, онез порове, и човекът се докачил. Като приключва театрото с подписите, отива да се изпикае и заковава с шестсантиметрови пирони отличието си в стария заводски кенеф на двора, върху дувара с мръсотии. За уронване името на "Янка Партизанка" след тая демонстрация глобили го триесе левчета.

   – Майстор – завърши тате, – но към тоз вид отличия на нервна почва алергия разви. Чуеше ли за ордени и прочие таквиз, налиташе да се бие.

   Тъкмо почистихме, ето че на вратата се появяват Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухничката. Тотю и на тях описа Манювата алергия. На свой ред Вичо разправи за бай Каню Келепирев, механик по плетачните машини във фабриката за потници и чорапи "Фазан", фен на алкохола и на младите булки. 

   – Събудил се едно утро махмурлия, та решил Каню да скъса веднъж завинаги с вредния навик. "Туй мърляво мизерно кръчме – рекъл си – сума пара ми глътна. Ударя една сливова, харно, ама стига ли ми една-едничка!" За да протече успешно борбата му с порока, решил да изобикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътечка, навъртал пеш в августовската мараня цели три километра, само и само да не мине край въпросното изкушение. Ден така, два дена, три дни... Прибрал се той на третия ден у дома, умил се. Застанал пред огледалото, любува си се. Шега ли е, удържал победа над пукницата. "Законна гордост го обзела", както пишат поетите. 

   Тук Вичо примижа, изкашля се, огледа ни, па продължи: 

   – Заговорил Каню на образа си в огледалото: “Е-ей братче, голяма работа си. Каквото наумиш, изпълняваш. За триесет и намколко си години сума пара профука. И сега... край, край и край! Бива ли обаче таз победа да се не отпразнува?" Тъй говорил на образа. Споменал "отпразнува", и се замислил. Да-а… А какво се прави на празник? Пие се. И трагическият Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или не ли бъде?" надвиснал над Каню със страшна сила.

   – Случайно да знаете кой е Хамлет? – попита Вичо.

   – Майната ти – възропта Станчо, – само ти четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, принц Датский, прав ли съм?

   – Прав си – успокоява го тате и подканя да не се разсейват, а на Вичо знак дава, мърда с вежди в посока към Станчо, демек: "Остави го тоя, всички не са умни като нас двамата с теб".

   Станчо долавя нещо нередно в Тотювото кривене, привежда се като коч, кога се кани да атакува.

   – В кръчмата ли се затирил? – любопитства Гица.

   – Е, че къде другаде! Отърчал Каню като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук** взел пътя, влязъл-невлязъл, от вратата реве: "Ахмаци-и-ий, приятели мои верни! Черпя днес за победата над алкохоля". И петима за час и нещо се насвяткали до козирката.

   Оставих ги скучно да бъбрят. След малко обаче разгорещени се запрепираха какво е това любов, и да не изпусна нещо интересно, се връщам. Станчо слуша с длан зад ухо. Чу Гицините обяснения за любовта, клати показалец:

   – Нет! Масква
хич не верит на салзи.

   Тотю допълва:

   – Любов е чат-пат булката да онодиш, да й угаждаш, като й купуваш бонбонки, семки, на разходка я извеждаш, баклава и локум я черпиш, парфумче от педесе стотинки й носиш за Осми март и Нова година, обеци от сергия за балончета и пищялки. Ей туй е красивата и прекрасна любов. Всичко друго е фалш. Скъпите дрънкулки не важат при жената, щото тя гледа не колко струва твоят дар, а дали искрено и от сърце й го даваш. Чистосърдечен ли си, демек.

   Как уцелиха тая тема е мистерия. Вичо декламира какво рекъл някой си Стойчо на своята трийсет години по-млада възлюбена.

   – Що са ми мен дечурлига! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният Стойчо. – Не ща аз джерамета***. Сберем ли се, душко, ще ме съблазняваш. Не ща да мислиш за друго освен за леглото. Ще ти купя ален гердан и златен синджир на глезена, да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти ще си гейша, аз – самурай. Че ще се галим, пиле, мълком, че да могат мъжкарят у мен и самката у теб да се чуят, инак думите, пиле, най-често пречат, пък мълчанието – никогиш.

   – Женската уста как ще затвориш! – учуди се тате.

   – С цалуфка – отвърна чистосърдечният Станчо.

   – Пует ще е бил тоз – рече Тотю. – Дано гейшата, като свикне на таквиз обноски, не пожелай и друг да я гали. Е? Изпълнило ли му се желанието?

   Кондукторът се умисли, та Станчо продължи:

   – При жената, бако, средно няма: или е кучка, или домашен полицай.

   – Нищо не знае той – ядоса му се Гица. – Туй сегашните мъже не са мъже, а баби. Изпедерастил се мъжкият ви свят. Усукват ти се, а ги страх да си поискат.

   – Това обаче не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.

   – Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо пак премисляше.

   – Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.

   – Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката бе асъл мъж. Ходеше с три, сайдисваше ги и трите. Едната му готви, другата го пере, глади, третата му е за дружинка, кога скита по гори и планини или е за риба. Бонка – кротка като кравичка, Цана – пухено коте, Керанка – вълчица съща. Заченаха и трите в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше през 1957 година, кога придойде водата и Марица преля, та наводни града. Окотиха се тричките по едно и също време, баш по Коледа, и все мъжкарлаци, три броя.

   – И какво? – тръгна към вратата Гица.

   – Припозна си той синовете, а после излезе, че семето му нефелно било. Добри пари вадеше от КЦМ (Комбинат за цветни метали) и всяка от трите си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов.

   – Ама коя обичал най-много? – рече мама. – Коя все пак взе за жена?

   – Вълчицата.

   Минаха към приватизацията на село. То беше "слово на седесаря пес-помияр", както обяви Станчо, който себе си възприемаше за пес-помияр от СДС.

   – Рачо бил терминатор на "сините" – захвана Станчо. С преправен глас изпълни монолог на простака кюнлия, дето се изживява като борец за демокрация в родното си Драгойново: "Дошел сум я туче да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, ама на онез гражданя ни им ясну пулуженийту, та сум се зафатал я с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм я! Я сум демокрацията. Я за вазе сум и царот, и пъдарот. Мен шти слушъти. Времито йе наше, на СеДеСе".

   – Ейййй, тоя бетер Иван Костов, бе! – възкликна Вичо.

   – И къде това? – вмъква се в кухничката премръзналата Гица. Носеше кофа картофи от избата.

   – Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде из нашта земя хубава.

   Задуха вятър. Така яростен беше, че проникваше през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.

   – Знаеш ли "карък" що е? – обърна се Вичо към тате.

   – Туй е лехичка, част от бахчата – обади се Станчо.

   – Е, комшията ми насреща, Димо Сърбина. Цяла сутрин веднъж като градоносен облак ходи подир жена си и пъка-пъка-пъъъъка, докато тя копа бахчата. И понеже му мълчи, не му се връзва да отговори, взе да я кълне: "Тпуууу, че си проста! Как една приказка не чух от тебе, мари. Тпуууу, колко си проста!" Ей това е то карък. 

   Помълчаха да чуят Вичо ще добави ли още нещо. Като не добави, заговориха за снощния филм по телевизията. Ала Гица ги върна към старата тема:

   – Карък е тоя, дето кожата му отесняла, а няма на кого да си го изкара? И от това пати жена му. 

   – Ба! – рече Станчо. – Чакай аз да ти кажа що е карък.

   Начена историйка за бостанджия, дето – като сял тикви, никнели му краставици и марули, като хвърлял семе за праз и лук, бахчата му потъвала в райграс, същинска английска поляна.

   – Каръкът каквото похване – обобщи, – все наопъки излиза. Не че човекът лош, ами орисията му такваз, каръшка. Знам тук един пишман философ-психолог, дет уж завършил в Ленинград някога висша партийна школа, пък сега се прави на Сократ и все някой му крив, все някой вода му подлива, пък идиотът сам себе си наказва, че от таквоз наказание няма ни къде да избягаш, ни къде да се скриеш. Ходи по света и реве, хленчи, вайка се, кълне де кой му обърне капка внимание, и все той правия, моля ви се, все той безгрешен, а инак по Татово време, кога им дошла делегация от Съветския съюз на гости в университетя, примъкнал се към съветските таварищи и така им говорил: "Наште партийци тук хептен са се разпищолили, я да вземете да им набийте чемберите, сърмите да им посвийте, че все за демокрация и човешки права плещят, на западната диверсия проводници". И се разчува приказката му из университетя, и вземат да го гледат наште партийци на терсене, докато един хубав слънчев ден за Българската демокрация му били шута в гъза. Съдба, бе! Като му такъв характерът, кой ще го трае! Сега квичи по кръстовищата, че е антикомунист, честен, съвестен, праведен до полуда, пръв борец за демокрация, та директорите на местните училища го отбягват, като от косматия Антихрист презглава тичат да се спасяват. Само като го зърнат да се задава откъм алеята на училищния двор към кабинета им, крият се в училищните кенефи и треперят горките.  

   – Все едно нерез с
големи топки, обаче ташаците ги окачил на ушите, та му и работа не вършат, че са само за парлама – отсече Тотю делово.  

   – Истина, българите сме каръшко семе! – впи Гица искрящи очи във Вичо.

   – Естествено – кимна ораторът. – Седем**** милиона каръци екстра качество.

   – Ей, ама страшни сме! – възхити се Вичо. – Кой се хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме оплескали, окепазили, всичко сме провалили и сме загробили. Пожелал ни за ортаци немецът, изгубил войната. Прилепихме се за руския мечок, сгромолясахме му империята. Сега сме дупе и гащи с хамериканеца, ихтибар му чиним, метани до земята. Радват ни се янките, че не знаят с кого си имат работа. Гледай как ще им натрият носа ония с чалмите, как ще им смачкат каските и ще ги изритат през Атлантическия океан, та отвъд. И пак зарад нашто каръшко племе. 

   – Оня космонавт, нашичкия, помните ли? – рече Гица. – Руската ракета хилядо пъти уцели Луната, и всичко й си беше бир таман. Качи се обаче нашият човек на борда, българин, и ракетата се размина с космичната станция. Харно поне, че не се гякна в Луната и се не взриви. Поне читав ни го върнаха, та да го обявим за герой.

   – Пък аз се чудя що господин Божков от баш-министър се заби диско-джокер – изпъшка Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде ди-джей Ал Бож! Светът наистина се е побъркал. Ти го имаш за цвете, пък то троскот. Де поникне, всичко задушава.

   – Анджак! – отсече Вичо и другите сведоха очи. Красиво им прозвуча.

   – Велики работи са то – реши Станчо. – Знаеш ли, Вичо, роден си само за политоглът (искаше да каже: "политолог"), а Бог те турил първо бъчвар, па сетне кондуктор. Ба! Бъчва да майсториш е по-трудно, отколкото держава да управляваш. Като гледам нашичкия министер-прецедателМи той бъчва не може да сглоби, гъза да си съдере! И баба знай да маха с розова кърпичка от стълбичката на самолета, лакърдии да дипли пред засуканите журналистки.

   – Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.

   – Мир и любов да даде Бо-о-о-ог! – благослови Тотю.

   – Да, бе – кимна леля, – любов, без съмнение. Страстната любов на големците към себе си.

   – Сещам се и една за любов – захвана Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. А вълци йок. Газим в угарта като щури, и хем гладни – хем ядни, виждаме навръх тракийска могила кацнал стар москвич с дигнати капаци. Що дири там москвичът, мамка му? Наближаваме. Изскача един пенджуек***** по бели гащи, маха с ръчички, крещи: "Ай бегайте оттука, да не вадя пищоля!" Тъй ли!? Споглеждаме се ний: "Как е, приятельо?" А той: "Не съм ви аз приятел, не съм ви аз никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел". "Че ний пък отде да знайм, че не е някоя от наште верни невести! – казвам. – Туй трябва да се провери". И под дулото на оружието, де ще ходи! Извършихме оглед. И там – примижа Вичо, примлясна: – маце с ей-толкави цицки, мамицата му, голо-голеничко. Ний, аполоновци и херкулесовци цели, гоним Михаля по баира и тръните, а тоз хитряга побарал агнешкото, па го и качил на баир да го люби. И ни лъже, на всичкото отгоре.

   Тате разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи и се върна край масата. Вичо нова захваща.

   – По време на абсолютната халяба професор Беров запалих се да опиша цялата политическа бутафория, цялата ни българска отврат. Сбирам документи и факти, отмятам в тефтеря само и единствено далаверите, дето ни ги показват вечер по телевизията. Купих девет папки, надписах ги с имена на политици. Залягам една събота сабахлен и до неделя описах личната си оценка за тоя и оня баш-началник в державата.

   – Ъх! – изпъшка Станчо. – Ще земеш да изтипосаш и нас в някой вестник!

   – Помниш ли го оня депутатин, хаирсъзина от Силистренско*****, как се зъбеше на онуй двайсетгодишно от полицията? Щяла да му прави кълбета назад – напред на кюнлията, че му вдигнали мерцедеса от столичната полиция – рече Тотю. 

   – Ще пратим и ний опровержение, ще напишем: "Комунистическа инсинуация" и ще си очистим образа.

   Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:

   – Грабвам ги аз тия ми ти девет страници отчет и... тин-тин-тин, при първия зам.-главен редактор на нашия вестник "Нова Марица" Гошо Петров, с когото заедно сме служили трудоваци, фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Трупвам му на бюрото тез гневни девет страници и сяда той да ги чете. Гледам, душно му е, чеше се от съклет, мери ме изпод вежди. "Е – вика, – гледам, всичките си ги турил в кюпа. Няма ли поне една политическа сила, на която вяра да имаш?" Рапортувам: "В България всичко ни е фалш, фалш и фалш". А той: "Бе, ти всъщност за кого си?" И аз, като фазан****** с прясна пиявичка (нашивка): "За народа съм". 

   – Тъй ли му рече – пресегна се тате към шишето гроздова, – или си измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!

   Станчо се впери в кандидата за вестникар, по чело се плесна, завайка се:

   – Ух, мамка му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей Ставри Богомолката, дет от двайстри годинки душичката ми яде?!

   – Каза: "За народа съм", а той какво ти рече? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тез на старата ми капа! 

   – Рече ми: "Виж сега, наборе драги мой, я занеси го другаде нейде тоз пасквил, че пусна ли го за печат, по-харно да стана от туй топло местенце, па наедно да си тръгнем, хем да те изпроводя, хем и да се не връщам в моя вестник обратно". Ей това каза, честен кръст! – Прекръсти се наопъки, та Гица изфуча: 

    – Католик ниеден!

   – Излиза, че Партията-столетница мно-о-ого внимателно подбира кои да са ни любимците – поде Станчо. – Фаща за козината такъв един изпосталял помияр, туря го на трибуната да лае, вицове да разправя, да се глуми с всичко свято, за нас уж да се застъпя. Ако сте забелязали, тез любимци все на една струна дрънкат. Дали ще да е за Вазовото "Аз съм българче", дали за атомната в Козлодуй или откъснатата ни и противопоставена нам Македония, тяхната е една: друг да преценява вместо нас, българите. Тез мастити говорители от последна инстанция, тез самозванци и глашатаи, говорещи все от име на Господа Бога, не ви ли плашат? Ами България е пълна с тарикати и техните поучения и напътствия.

   – Да вярваш в лафовете на такъв любимец е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И отвори началото на следващата историйка, която се развива в средище на вярата в свръхестествените сили в нашия грешен свят.

   Случило се на Кръстовден в селището Мижитурково. 

   – Прииждаха от всички краища на България – започна кондукторът. – Идеха и набожни, ама и атеисти идваха на туй аязмо. За слава на Господа обърнат шише ракия, безбожни песни пеят за сочни бозки и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски, или Данчо Лютото. Хем набожен, хем суен-буен, а вярата в бога дип не дели мегдан с бабаитлъшки мурафети. Дръвце некакво му предложили двамина търговци, искат майка си и баща си. Викам: Да не си луд? А той: "Ще го взема, че евтино го дават, ами че туй е от Честния кръст, бе, на който бил разпнат Исус". Каква му е силата? – питам. "Ще видим" – вика. Е, видя каква му е силата. Гончето му глиган вдига от леговището, глиганът първом да вземе да изтърбуши песа. Че като подгони онзи ми ти нерез наш Данчо... Що бяг, що тичане през долове и баири, сипеи и къпинаци! И "Отивам – кай, – да им върна дръвцето". Сварил ги онез на същото място. "Апапи, ей ви стоката, не ви я ща, само уюни ми отваря." А те: "Не си вярвал, съмняваш се, затуй не ти действа. Да вярваш требе"... Мамка му и дръвце! Очукал им го по кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото!

   – Е! – реши Станчо. – Всички тук сме си будали. Вярно, и най-умният си е малко прозт, ама кога цял народ будалосват половин век с лъжи и простотии, държавата пиши я загробена.

   Докато Вичо и Станчо се разправят, картофите се опекли. Туриха ги в тавичка и кухнето ароматно замириса. Гица разсипа сол на няколко места по масата.

   – Не ставаш за вестникар – рече кривокракият. 

   – В редакцията на нашата "Нова Марица" и Исус да влезе, не би го узнали, че е Исус. Толкова са затънали вестникарите в лъжовния си занаят. 

   – Напомня ми историйката с твоя авер от Сливен за Митю Манахилов – захвана тате. – Седнал и наш Митю в кафене "Монблан" насрещу Джумаята, насред нашата Главна, наобиколили го бивши даскали, пенции, пишман-шахматисти от местния клуб на пенционера, омайва ги. Тълкува световната борсова система, пазарите и Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, курса на валутата пресмята: десет милярда долара колко кяр ще да му донесат, ако ги има налице. Да речеш, банките са му в джоба, името му не е Митю Манахилов – Гладното, ами Джордж Сорос му името. Пари няма бирата си да плати, цял ден с михалковска се плакне, чака да го почерпи някой една малка ментичка поне, а ако го чуйш кви ги дипли, ще речеш: "Рокфелер пред тоз нашенец ряпа да яде!"

   – Вичо, бре! Що стана с онуй голото на баира? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?

   – Ба! – ухили се кондукторът. – Отпраши оня там с белите гащи и одма я произведохме шеф на ловната ни дружинка. Поединично и лично й се отчитаме всеки месец. И да ти кажа, Гиче, оттогаз голям лов пада. Къра сме го овършали открай-докрай, а на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?

   – Лъжец! – рече Гица и в очите й лумна пак оня дяволски пламък. – Като стар депутатин лъжеш и въобще, тук само се лъжете.

   Сега пък Станчо разправи как мутрите връхлетели някой си мъж, дето си имал собствен казан и варял ракията в село Браниполе. Поил ги с екстракт "Народен отмъстител" цяла вечер, че му поискали осемдесе процента от кяра. И да скрепят договора, значи, ги поил. На другия ден ей ги същите тия, идат ръка да му цалуват, понеже само той, Ристю Лалугера, знаел ляк за диарията "Народен отмъстител”. Бе, те наште идиотщини край нямат!

   Тая неделя по Българската национална телевизия като никога не звучи Азис, не ни показват Николета Лозанова, Митю Пищова и лорд Бул, нито коя родна чалга-певачка забременяла и смятала да се омъжва, ами наживо излъчват концерт от Националната опера. Между певците най-гласовит е тенорът Румен Дойков и Вичо рече, че люби оперното пеене, особено когато по сцената се размотават оскъдно облеченки момичета-танцьорки: "Няма си смисъл да се навеждаш и да се срамиш; карантиите им са хептен ачик" е коментарът му на новоизпечен тънък ценител на оперното, и най-вече на балетното изкуство.

   Останалите вместо искрено да се насладят на изкуството, измъчваха се дали е с перука певецът или това си му е оригиналната грива. Захвана се луд спор: ако мъж си къносва косата, лява резба ли е, женското не надделява ли у него и не го ли кара да върти задник като дърта евтина гювендия, или боядисаните мъжки коси и вежди са най-нормално явление като боядисания мустак. Сред певиците и певците издува жили и един, дето повече мяза на селски бакалин, нежели на оперен певец, някой си Петко Петков, звезда на Българската модерна естрада, по която щуреят младите.

   – Я го па тоя с туй постно име – възмути се ценителят Станчо. – Поне да му турят една европейска фамилия, че то гаче пак чувам Гъдю Мъдюв, Моню Тодюв, Мако Даков, Пеко Таков, Филю Боков, Доко Доков, Генко Т. Пункин, Вълчо Кокошкаров, Мъди Гъзаров, Божко Свинаров, Говедаров, Копанаров, Цоцо Цоцов, Къци Къцев, Гиню Ганев, Ганю Сомов. Ми па да го кръстят Лев Балканский, Левон Хампарцумян, Курназ Сербезлийски. Кепазим се с тез просташки имена. Как ще ни признай Европата, кат сме се целите въвонели на праз, пръдня, шкембе-чорба и овнешка карантия?

   – Бива си го и тоз! – изпухтя тате, ала след миг гръмко се надсмя над певеца. Като не уцели началния тон от партията си в "Наздравицата" на Верди, наш Петко прохъхри като спукана стара войнишка флигорна и Тотю ехидно отбеляза:

   – Пуснали и куцото муле на кушия с атовете!

Епизод от ръкописа „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 4 sep. 2018
___
* Надслов на рубрика на Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954) - редактор на официоза на Никола-Петковистите "Народно земеделско знаме", автор на стихове, хумористични разкази и фейлетони.
** От тур.: въздух; в случая: „на един дъх”.
*** От тур.: досадни дечица.
**** За кеф на отвъдокеанските господари, вече сме 6 млн., тия дни го обявиха (септ. 2018).
***** Нарицателно за невзрачен човечец.
***** Депутатът на НДСВ Камен Влахов, човек на Васил Божков - Черепа. 
****** Обидно нарицателно за старшина-школници, между които имаше натегачи, въобразили се, че уставите им дават право да издевателстват над войника в някогашната ни армия. Защото де юре да, но де факто днес България няма своя армия. Бел.м., tisss.