Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 7 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (27.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (27.)


  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  08.10.1998. 

  Внучката Невена навършва днес първите си четири години. Още се питам, какво общо имам с това своенравното хлапенце. Виждам, че е отворена, любознателна душица, но не ми харесва, че вече се е научила да се налага над отсрещните баба и дядо. Моята комуникация с невръстната госпожица засега е още неясна и грапава. Обичаме се е силно да се рече, но май и двамата усещаме, доколкото я разбирам отвъд нейното кокетно притворство и прикрит интерес, че от взаимоотношенията ни подир време може да избуи нещо ясно очертано. Да, няма начин, повтарям си, няма начин, нали е моя кръв! И като си давам сметка, че в гените й се плискат послания и от моята потомствена памет... Бр-р-р!!!

  
09.10.1998.

  Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се струва адски безсмислено и суетно. И сякаш никаква съпротива. Няма възражения, няма и отрицания. Замахваш с рапирата, и острието й потъва в желе от апатия и овче безмълвие. Но не е тишина продуктивна, а пулсиращо спокойствие, което емен-емен да ме залее. И не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост?

  В книгата на Абдурахман Авторханов "Технология на властта", том 2 нещо писано от Ницше ме хвърля в унес, като изведнъж да съзирам бездна: по ръба на пропаст страхотна съм вървял дотук... ала ето, че иде Спасителят в ръжта от метафората на американеца Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ей ти, момченце, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцеляло, ако не пърхаше твоят ангел спасител над главата ти! Защо си на този свят? Дали не са напразни усилията да подредиш някак хаоса от преживяно, от впечатления! И как се смиряват самонадеяните пози в човеколюбиви уж унили сенки! Остава единствено хвалбата, че някога и ти нещо рязко, нещо значително си сторил. Пак сладки лъжи!

  За да се създаде една светиня, необходимо е да се унищожи друга светиня, такъв е законътцитира Ницше авторът на "Технология на властта". И по-нататък: Не се оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръхсилата на ума, се доказват чрез скепсис. За основните неща (по отношение ценност и неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат взети под внимание. Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието – още по-ясно, по-деспотично, отколкото е тя самата, взема всичкия му интелект на служба (на делото). (...) Много ще постигнеш само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява – тя умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, такъв, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от Някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особено голяма чест на морала на самоотрицанието. Всяка вяра е самоотрицание, самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в този смисъл би станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените човеци фанатици – Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон – антиподи на силния, станал свободен дух, макар великата позиция на тези болни умове, тези епилептици на понятието, да въздейства върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

  Ще дойде време – пророкува Ницше, – с името ми ще свързват нещо чудовищно – кризата, подобна на която не е била на земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и са смятали за свещено... И тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха, те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика.

  Авторханов отбелязва след горния обширен цитат: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И пояснява, сталинизмът  и фашизмът са духовни рожби на една и съща философия за свръхчовека, който има свободата и силата да пренебрегва библейските Десет божи заповеди. Питам се: къде съм аз, българинът, в тези протичащи с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се увлича по американизма, т.е. по консумативното начало. Като опитни бели мишлета световните масмедии настройват тълпите на определен градус, така че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от нравствеността. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количественото натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!) и материален просперитет. Инстинктивно тревогата ни сочи традицията като заслон от яростно налитащите вълни на бездуховността: вълни на секс, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, битови насилия, свръхоръжия за смърт, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на видове от фауната и флората със смъртоносни отрови в промишлени дози.

  Злото е навред около нас; в нас обаче е Богът, т.е. собствената ни съвест. Но на кого да обясняваш! Не е ли твърде слабичък гласът ти! Кой ще чуе? А освен друго, и традицията не е нещо непреходно, и тя постепенно и непрекъснато – променяйки се, поема от наркотика на консуматорската еуфория и ни отпраща далеч от самите нас, в плен на развихрилата се в гигантски мащаби, нахлуваща от заможния Запад планирана пошлост.
Като се обърна назад към миналите сто-сто и петдесет години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна доверчиност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата? Ами Раковски, Стамболов, Фердинанд, Димитър Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на Москва. Всеки от тях по свой неповторим начин е подтиснал християнското схващане за човека, по свой си начин е впрягал себе си, а то значи: и последователите си, в едничка страст – да се самопожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който емен-емен, всеки момент трябва да се появи на хоризонта, ама не се появява.

  Дали натискът върху съзнанието на милионите Адамовци и Еви вече не е съсипал онези естествени механизми, присъщи на живота в общество нацията да се очиства от инфекциите и изверженията на човешката ни природа? Оставям настрана с какво самочувствие и сила, каква мощна лична страст ти е нужна за тази наглед простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо. Човекът като че са го предвидили само за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някой си, колкото и този Някой да е екзалтирана материя. И защо ни внушават, че животът непрекъснато и непременно следвал някаква посока?! Сега и тук, докато съм на този свят, докато съм жив, още дишам и мога да мечтая – не е ли това основното?

  Разговорите ми с бога не са в молитвена форма, а са изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това! Но те са начин да надникна в себе си. Богът ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било тук; изкуството да се живее талантливо е в хармонизирането на вътрешните ни амбиции и намерения с нравствеността на битието – нещо заложено у всеки от нас още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек. Какво са свръхчовеците на Фридрих Ницше, ако не роби на егоизма и грандоманията! Ако не го осъзнават, това извинява ли ги? Ако се преструват, че не го съзнават, толкова по-зле за тях.

  Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?


 10.10.1998.

  Снощи докарах колата си пред блока. Едната й гума – спукана, акумулаторът – без ток, генераторът й не зарежда. Това са засега моите си констатации. Не говоря нищо за калпавата работа, за жълтия цвят, който бие на зелено и хич не ми се харесва, за незамазаните (непокрити) грешки на тенекеджията. Разбрахме се след петнайсетина дни да ида пак при автотенекеджията циганина Димо, та да поправи някои по-груби грешки по покритието. Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, цвят металик, с две врати, яко външно и вътрешно осветление, озвучаване, климатик, удобства. От четирите тонколони меко се лее противна циганска чалга.

  Проживял във времето кротко, по съвест, кажи-речи, два пъти повече от мангото-работар, не мога и да мечтая за възнаграждение на труда си поне за четвъртинката от неговия кяр, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу самия мен. Инак Димо ми е симпатичен, сериозен, експедитивен, и най-същественото – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми е взел в повече, ей тъй, нехайно, уж като недоглеждане... но си мълча. От четирите литра боя употребил три; допълнително му дадох пари да купи нов шприц-кит, но е китосвал само с шприц-кита, който бях му занесох с боята. Дребна работа, казвам си, а пък ми е чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, а дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

  Момченце, сякаш ми гърми в ушите, зарежи книжните си занимания, стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще бъдеш честит, ще ядеш и пиеш с приятели на твои разноски, ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. Ами сега! На двете си дъщери – нищичко, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората ги гледат като сираци, и по-зле, като да са изоставени от теб заради писане и книжки. И ето го върхът на унижението – четири черни като кюмюр циганета тикат току-що боядисаната като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко трака, скърца, стърже, почуква и тресе. Събота вечер е. Лято. Сезонът на веселието, на сладките извънбрачни авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи луксозни и скъпи лимузини, ще те издухат само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкналите рамене, свил се в старата си тенекиена каручка, пресичаш многолюдния шумен, празничен булевард за Цариград като чист завалия, и даже като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли? Да ти се смеят ли? Колко са изобщо вересиите, чрез които криво-ляво се оправяш в нескопосния си живот! На кого можеш да си пример... Пример!? Боже мой!

  Материалното ми се плези иззад всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, фиксира ме ехидно право в очи, почуква ме с ръка, обсипана със злато и диамант, по челото: "Ехееей, де ти е акълът! А? Живее ли тук някой? Като си умен, защо си беден?" И какво да отговоря; в планината или в пустинята, или в манастир ли да се скрия от обидния факт, че не съм от заможните? От друга страна, дали точно този вечен недоимък в материалното не е цената, за да съм в съгласие със себе си? Че богат ли бил Омир? Ами Сократ? Ами Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров... Тези блестящи българи* нима са блестели с битов разкош! Повечето са недохранени, дрипави, същински скитници, хора, които не ги свърта на едно място. Ей тази самообреченост от време на време ми дотежава, а инак – какво! – нима не съм щастлив?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 10 oct. 1998 – edited by 7 jan. 2020
___
* Омир, Сократ в моите си размишления са обикновени българи; грешката е вярна. Бел.м., tisss.