За да унищожиш Вярата у една нация, достатъчно е чрез медиите да внушиш хората да се стремят не към справедливост, чест, достойнство, а към други неща – отвличай вниманието им върху пандемии и убийства, грабежи, катастрофи и болести 24 часа в денонощието, и ще ги имаш кротки, уплашени, отвикнали да мечтаят. – Аноним (1947)
Родителите ми бяха обикновени хора, от онези, с които не се гордеят, нито ги пишат по вестниците, ни някой се интересува от мнението им за каквото и да е. И си отидоха през три години един подир друг заедно с цялата лицемерна шарения и фалш, заедно с бившия режим. Напоследък си мисля: А дали не са били щастливи, че се обичаха и ревнуваха един-друг, и не доживяха разграбването на България? – Аноним (1947)
25 uni 2003
ОЗЛОБЕНИЯТ*
Сряда (06,35 ч.)
Когато мнозинството имаме насреща си зъл по рождение или заради лична причина тръгнал да отмъщава озлобен тип, как би следвало да се защитим от посегателствата му? Ап. Павел съветва: "Сторете му добро, и клетият ще се чуди все едно кошница му гори на главата, а пък светът ще види какъв е той". Ала колко трудно е това! Съветът е продължение на Иисусовото: "Като те ударят по едната страна, обърни и другата си страна да ударят" – обсъждал съм вече този философски казус. Сега обаче си мисля, че главно усилие в такава ситуация е как да изправиш злобния срещу собствената му злост, да усети колко сам на себе си вреди. Добре ли е да отстъпваме на този злобен нещастник, думи как ли ще помогнат! Знам няколко вида отговор на злонамереността. Първият вид е най-лесен, не иска обмисляне – втурваш се в схватка и слизаш на ниво "Зъб за зъб, око за око". Това не ме привлича, защото съм го опитвал, и резултатът е плачевен и за двете страни. Пасивното множество отстрани ти се чуди, а може дори и да ти се възхищава, ама не вижда в твое лице стопанин, а наивник, тръгнал да мъти и развонява тресавището, като гребе в блатото, раздърпан и окървавен, паднал в плен на собствените си бесове да докаже нещо, което не се нуждае от доказване, а именно, че злият е зъл. Различен вид реакция е т.нар. "градивна критика". И това е по-сложен подход, в който откривам известна доза лицемерие, склонност да се приспособиш ти лично към проекциите на злото, като се опитваш да го умилостивиш, залепяйки се за злия. Но кого устройва такъв подход освен самия теб!
Третият вид реакция ми се струва най-перспективен – той се свежда до усилието да анализираш внимателно защо онзи насрещу ти се почувствал уязвим и слаб, та му се наложило да се защитава със злонамереност; после да се потрудиш без много страст, уравновесено да изнесеш проблема на злобеещия в общественото пространство – и тогава пасивното и страдащо мнозинство, което основно е цел на тези размишления, има шанс да се усети ангажирано с личността, но не с делата, зад които тази личност се прикрива. И в никакъв случай не бива да допуснеш да се озлобяваш срещу злото. Формулирай общите места, по които множеството ви не се колебае – и само толкова! – останалото ще извърши сам злонамереният, разрушавайки собствения си героичен образ на необходим, самоуверен и добър човек. Посочи резултата от уж полезната му дейност, тогава истината ще закрещи, земята под нозете му ще се продъни. Нека сам тича да гони отлетелия фалшив образ, маската си на нормален човек! (07:22 ч.)
26 uni 2003
ЗА НРАВСТВЕНОСТТА
Четвъртък (05,40 ч.)
Вчера след обяд говорих с важна птица от Регионалния синдикат на КТ "Подкрепа" за възможността да възстановим в училището учителската секция. Положението тук става все по-тягостно поради новичкия директор на училището А. И-ва. и малка група от склонни да й се подмазват колеги, над които лъщи синдикалното ядро на секцията към КНСБ. Каквото и да каже А. И-ва, то носи злонамереността на личност, склонна да унижава достойнството ни на учители и квалифицирани във възпитателната дейност специалисти. Тонът, с който се отнася към колегите, е предизвикателен, ехиден. Сама по себе си, без кой знае какви качества за тази мисия (наричала учениците си от VII-ж клас "бунаци", зад гърба й седмокласниците, например, Боян – внук на мой познат от бившата пловдивската управа Епитропов, говорели: "По литература госпожата е гола вода"), от шест-седем години, от появата й в това някога най-многолюдно (2 400 деца и юноши) пловдивско училище, го превърна в печално подобие на концлагер, където колегите непрекъснато пишат до ръководството писмени обяснения, следени са като пасмина от кръшкачи и нарушители на Кодекса по труда, стадо, държано в смут пред заплахата всеки от нас да бъде изхвърлен както мръсен парцал от длъжността си на учител; а каквото стори, в повечето случаи е в ущърб на училището. Благодарение на този тип ръководна дейност, последните пет-шест години от престижно преди учебно заведение с богата материална база днес училището ни се превърна, както самата тя твърди, в училище със затихващи функции. Най-добрите ни ученици се прехвърлят в други училища и от година на година паралелките ни намаляват по брой, двайсетина колеги учители се изнесоха да преподават в други училища, а и не знам поне един от тях да не си е тръгвал без чувството на обида и унижение. За тази есен вчера обяви, че ни предстояло създаване на комисия от учители, които да преценяват кой да бъде съкратен от работа. Трима от петчленната комисия щяла да предложи самата шефка, другите двама щяла да предложи синдикалната секция на КНСБ в училището ни. "Ще изслушам предложенията за съкращение, но не съм длъжна да се съобразявам с тях. Решението кой да си отиде от това училище ще го вземам сама" – прозвуча буквално в типичния й стил, чрез който общува с осемдесетте учители. И тъй го мислих, и инак умувах, прецених, че може би единственият ни шанс донякъде да се защитим от този вмъкнал се с протекция на местния Съюз на демократичните сили (СДС) разрушител и ликвидатор е като възкресим някогашната си синдикална секция към КТ"Подкрепа". В противен случай училището върви към провал. Чувам единствено хленч, а групата на подмазващите се посредствени персони (те именно затова й се подмазват, че са с никакво професионално самочувствие) от година на година образува все по-плътен защитен кордон около недосегаемата властваща г-жа Посредственост.
Понеже напоследък започнах да се замислям как бихме могли да се отървем от тази напаст, няма как впечатление да не ми прави как все по-гръмогласни са хленчещите и обратно – все по-заканителни, гласовете у подмазващите се. Сред осемдесетте души учители няма как да не открия поне десетина по-сърцати, мисля си. Възможно обаче е истината да е и по-жалка, отколкото си я представям. Себе си знам как и мога да се защитя от всякакви репресии и натиск; за притеснените духом колеги учители обаче си струва да изляза от тишината, в която уютно си пиша нещата и бленувам слънчеви хоризонти. Злото има и свойството да тонизира, можем да си спомним първия полъх на гражданска общност в училището от годините, когато бившият шеф на училището Иван Панайотов (1942-2004), се съобразяваше с мнението на колегите. (06:45 ч.)
27 uni 2003
ЗЛОТО ТОНИЗИРА
Петък (06,00 ч.)
Имам понякога усещане, че бих могъл земята да преобразя, да я обгърна с доброта и нежност. Само че не съм добрият нежен човек, а то е усещане за особената енергия, която любовта към унижения събрат по участ ни придава, и то вероятно е заложено у всекиго от нас, изправен пред грубостта и възгордяването, отличителен знак на нагло Невежество. Където Злото зацарува, там някъде съвсем близо покълва и воюващото, активното Добро. Всички ние се страхуваме за здравето, живота си, за мястото си под слънцето, и това е нормално. Трябва да си идиот, ако търсиш войната заради самата война. Има обаче сражения, които са неизбежни – понеже отложиш ли ги, вече ставаш пленник на своето малодушие. Но страховете и лошотиите никога не идват случайно, не идват сами, а се точат в дълга редица. Прекосяваме от 14 (четиринайсет)** години тресавището на пост-тоталитаризма, ала нямаме смелост да си създадем гражданско общество, спасяваме се поединично: слабият с подлизурство и хленчене, хитрецът – с хитрост, а личността е като островче сред мътните вълни бездуховност. Да живеем по правила за концлагер, където ни делят на надзирател и простосмъртни грешници, това устройва ли ни? Само че кой пише правилата на днешното ни ерзац-общество?! Пишат ги надзирателите, и това ехидничещо малцинство се разживяло и възгордяло за сметка на нашето всеобщо национално унижение... Защо приемаме за нещо редно възгордяването, капризите и самолюбието за вечна непогрешимост у допълзелия до власт? Не му искаме властта! Въобще не му завиждаме, но защо се примиряваме той да издевателства над нас, понеже поради обстоятелствата се оказал властник?
Няма по-висока власт от нравствеността. Ако някъде властващите са станали нагли и жестоки, вина носи и огромното множество от отчаяни същества и лъжедемократи, мижитурковци, глупаци, идеалисти пред стъклени витражи на лицемерието и лъжата. То са основите на всяка власт, наложена със заплахи и лицемерие. (06:45 ч.)
Следва
Пловдив – европейска културна столица
Plovdiv, edited on 20 mar. 2023
Илюстрации: - Невежеството винаги си служи с груба сила.
- 1975. Майка ми с колеги от стария Елпром**.
–––
* Из сутрешните ми обикновено записки на северното балконче по изгрев слънце, преди да се отправя към училището, където живях с учениците си трийсет години от живота си на обикновен даскал по български.
** Пловдивчани от моето поколение трябва още да помнят как от първите години след "славния им Десети ноември на партийците" заводите на Пловдив за жълти стотинки бяха разфасовани и извозени с колони от тирове, с влакови композиции извън България и как огромните празни заводски халета бяха превърнати за късо време в търговски складове на чуждите фирми. Майка ми (1925-1988) в средата отпред. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1220.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
