Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 28 май 2017 г.

Ars Poetica – ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО


Какво в клонака прави
невзрачното врабче? –
чирика и се дави

с каквото го влече.

Какво до късно пише
подлецът често сам? –
е, ясно, не афиши,

а някой клепа там.

Какво тъй силно радва
любезния хитрец? –
рисунка в златна рамка

и ангелски венец.

Шивачът – да ушие
най-скъпия костюм,
миячът – да измие
прашасалия друм,
мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...

Щастлив е който върши
каквото го влече.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 28 maj 2004 – edited 28 maj 2017

Публицистика – ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА

ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА

    
10.11.2004.

    Писано след полунощ... Легнах да спя снощи около седем. Събудих се към полунощ и се загледах в руския филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля една цигара. Личните ми дела уж не вървят, а сега изведнъж откривам: нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по своя си навик от години насам и ето на какъв текст съм забил показалец:

    
Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене*.

    Наивник ли съм? Голият факт – куп загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам всичко, което ми е необходимо да работя, включително разочарования, за да ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов, меко някакво упорство да следвам мечтата: да си видя отпечатани ръкописите, спокойствие, дори слабостта, че мога да обмислям, да чувствам интуитивно хора и събития, по жестовете да отгатвам що за птица ми е насреща; ей такива едни си ги мисля.

   
29.11.2004.

    Запалих свещ в памет на баща ми, седя в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя в ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми идва на ум: какво да правя с поета Тодор Чонов, който ме лъже, направи опит да ме изнуди за още пари, някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян? И отново посегнах към Библията, забучих пръст напосоки.

    
А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни.**

    Изплашил ли се е поетът-печатар Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. пишещи братя и сестри от неговия обаятелен тип.

   
06.12.2004.

    Правя малки жестове към хора, както винаги е било, откак се помня, без да заемам поза на благодетел. Нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими да поддържам представата си, че не съм лош и недостоен. Моите добрини към другите не ми носят видими ползи. Моето добро основно не работи за мен, нито за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключения винаги подир някое добро са ме унизявали Нехайството и Слепотата от страна на отсрещния, че това е жест, че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като пожарна команда, като бърза помощ в определена, заплетена за човека ситуация.

    Егоизмът ми нашепва: Защо го правиш? И в такъв момент се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?

    Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме за час да се поразходим в квартала, а насреща ни
Елена, някогашна ученичка, от онези чаровни същества в моите си монашески представи. Усетих как се зарадва, когато ме видя. Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител!

    Говорихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се към Митко:

    – Това е момичето, дето веднъж ми рече: Господине, обичам ви.

     А като си поехме по пътя, разправям му как се случи то. Бях й писал шестица за добре написано нейно съчинение и тя, до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно момиче, беше тъй изненадана, грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, че се задъхах от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки.

     Ей такива неща помня и ме зареждат с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:

    – Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава и душата ти е хубава.

    Отдалечавайки се, тя спря, обърна се, махна ми с ръчица:

    – Добре, господине.

    – Ето – рекох на Митко Йовчев, – тя е наистина моя ученичка. – И споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше; учеха в една и съща паралелка, бе цинично и грубо, мързеливо, отпуснато същество. 

    Как става то, нали една и съща майка ги раждала!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, noe./dec. 2004 – edited 28 maj 2017
___
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. 
Снимката долу: Май 1941 г. Майка ми, като ученичка в девическата гимназия.