Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 17 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (13.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (13.)


 Понякога, когато гледам звездите,
си мисля: българинът всъщност
е някой много голям,
много доверчив,
много тих,
много добър.*

  26.09.2000.

  Ключ към темите ми от поредицата под надслов "Младите хищници" е сборникът "Кардиф" – опит да представя съчетанието на Аполоновото разсъдъчно начало с Дионисиевата вакханалия на любовта и страстите. Уравновесеност, като смирение пред живота – от една страна, и бесове, като неизменна част на битието – от друга. Обсъждайки настоящето, принудени сме да отправяме доверчив взор към оскъдни сведения за нашето национално, т.е. българско, минало, и то не като го изолираме, а тълкувайки го в контекста на двехилядигодишната наша европейска, християнска цивилизация. Гордея се, че съм българин, не защото съм българин (нещо особено, отличаващо ме от другите етноси), а защото моята родова история е допълваща, и съществена според мен – част от Голямата история на Балканите, важен детайл от културата и традициите на Средиземноморието, на жизнерадостния приветлив Юг, за разлика от навъсения разсъдъчно хладен Север.

  Дори умозрителността у мен, живеещия на Балканите, носи соления лъх на море,  слънчеви тучни поляни, съзерцателност, така присъща на Античността. Лесни сме за завладяване; трудно, непосилно й е да ни задържи в подчинение каквато и да е върховна власт. Повече склонни сме да отхвърлим и да отречем, отколкото да се съгласим. Но що да смятам, че то непременно ще да е недостатък!
Творческото начало обикновено се корени в някакъв порив на отрицание, което вероятно не са разбрали дори духовните ни водачи – писатели и политици от последните двеста години подир Паисий. Отрицавайки, българинът – като характер (освен реплика срещу рутината на религията, на вече установеното) е и импулс, подтик към ново градивно съзнание. Лишени от своя държава, продължили сме в течение на 482 години подчиненост външна, т.е. материална в условията на ислямската Османска империя да обгръщаме с родителска обич мечтата си за свят на разбирателство и хармония от духовен тип. Това, което наричат днес овчедушие, всъщност е външна форма, не слабост, а качество, че сами на себе си българите, може би единствени в света, сме си най-върли критици и отрицатели. Фактът, че този самокритицизъм не ни е погубил, какво говори!?

 
Елементарният, посредственият пази прашинка да не падне върху лъскавото му самолюбие, и така се издава колко страхлив е да не го разберат какъв е всъщност. Е, това не може да се рече за типичния български нрав.


  11.10.2000.

  Нужна е доста посредственост, за да кажеш Аз съм гениален или да се разхождаш из обществото като красив паметник на самия себе си – имам пред очи образци от малцината нашенци, които се навъртат около всяка власт. Как високопарно звучи гръмкият, ала и нищо не казващ слог! Ето напомпано с показността си творение на гръмките празни фрази. Преди някакви си двайсетина години съм си отбелязал по повод образец за грандомания: "Твърде патетично, за да му повярвам".

     На свободата верен рицар
     – ще прекосявам своя век
     със устрема висок на птица
     и със размаха на човек.

     Изгнаниците ще повторя
     със всички болки и мечти.
     Със всички ветрове ще споря,
     гласът ми в мрака ще кънти.

  За да приключи със сакралното вричане:

     …ще звъннат огнените струни
     и гневно ще отронят звук.
     В един тържествен Втори юни
     ще вдигнат яростно юмрук

     и устните ми ще потръпнат
     чрез думичката: Свобода!
     И ако живите не тръгнат,
     аз мъртвите ще поведа.

  Къде ще поведе мъртъвците един дявол го знае, обаче звучи гръмко и кухо като тенекиено барабанче. Но дали повече не ни ли дразни "скромността", и по-точно – скромниченето, като поза на домогващия се към обществено внимание именно с лицемерно приклопени клепки и поприведени раменца? От двата типа артистичен характер първият е по-поносим, понеже ме предпазва от илюзии за "героическия" лирически персонаж. Едно чудесно стихотворение има този сякаш вечно напомпан с кресливо самочувствие автор, и то ми звучи като сълза на покаяние и любов – стихотворението "Балада за момичето от село" на поета от с. Рогош, Пловдивско
**, бих го включил в антология на съвременната българска лирика. Жалко! Някой му е втълпил на човека, че плоският тенекиен патос по-готин го представя. Достатъчно е да се сравнят двете споменати работи, за да се усети живото дихание на драмата в едното... и тенекиеният брътвеж при другото.

  Човеколюбивото като качество би следвало да е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашето внимание.
Вдъхновителите непременно са онези, оказващи в прекалена степен натиск да излезем от собствения си човешки ритъм и възгледи; претенциите им са спрямо личното право на избор. В този смисъл вдъхновителите са сред главните ограничители спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават. Пристрастен съм за обръщането на човека към собствената си глъбина (доколкото я има), стане ли дума за моменти на избор за това или онова!

 
Изпитвам доверие към генетично заложената у всеки човек позитивна енергия и стремеж към творчество. Да би надделявало Злото досега, човечеството отдавна да се е самоизтребило. Да, отрязъци от Голямата ни човешка драма са били, и пак ще се режисират от Злото, но това е само докато се активизира духовната енергия, обновяваща представите ни за живота и вселената дълбоко в самите нас. Акт на творчество е не когато авторът си пише творбата, а мигът, кога читателят влиза в интелектуално съприкосновения с нея. Библията пролежа цели четири години в библиотеката ми, след като я купих от магазинчето в двора на Бачковския манастир (и сигурно стотици и хиляди години, след като текстовете й са били написани), за мен лично обаче тази Велика книга стана върховен творчески акт именно по време, когато се заех да я чета и доработвам в съзнанието си на смъртен, съпоставяйки я с изводи от моя си личен опит.

 
Който твори, вече е извинен за дързостта и за странностите си – в негова чест ходатайстват творбите му, особено когато подтикват към диалог собствената ни любопитна и строга съвест. Подредени уж, призоваващи, но не водят към диалог – е, тогава кое им е положителното! От друга страна, и гръмките плоски текстове не са свидетелство за човечност, но пак осмислят драмата на живота. Магарешкият трън е разкошен именно с бодлите и с най-нежния цвят на света, който срамежливо подава оченце иззад настръхналите нокти.


  12.10.2000.

  Оптимист – човек, на когото току-що му изгоряла къщата, а той милият се радва, че спасил невредим фикуса от хола си.

  Песимизмът на Артур Шопенхауер (както го представя Исак Паси
***) ми се вижда позьорски, пресилен. Мога да го приема единствено като детайл, като реплика, и в никакъв случай – като основа за философски обобщен възглед. Така понякога на събрание скача някой курназлия, зареден като автомат калашников с лошото си настроение, и в смрадта, която посява наоколо си, съзирам, че именно творческия импулс го няма, и е глупаво да го оспорваш – защото неговото право за свобода на избора, на мнението (колкото и парадоксално наглед!) е и нашата свобода на избор, на воля и прочие.

  Имам известна слабост към този род хулници, може би понеже въображението ми ги проектира като версия на бъдещи ап. Павеловци
**** на християнската нежност към Блудния син. Макар позиращи, те внасят живец с наглостта си. Когато домът ти е съсипан, естествено е да откриеш смисъл дори в радостта, че ти оцелял фикусът. Странно е, но е човешко.

  Отзвук от детството – предпочитам екшъни, в които Доброто ченге надделява над Злодеите; макар наивен, този сюжет ми е мил и необходим: вдъхва ми оптимизъм. Тъй че
мизантропията на Шопенхауер не ме притеснява особено; продължавам да живея с илюзията, че няма как малко преди финала, а може би подир моята смърт – Доброто отново ще тържествува в живота. Безпочвен оптимизъм ли е то? Не! Това е необходимият като кислород за огъня оптимизъм, за да продължа да живея. 

  Човек, злобен и в червата, сам си твори смъртната присъда, сам си ръфа плътта. В песимистичната философия не откривам толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество. Доказва го участта и на Артур Шопенхауер, останал до края в одеждите и театралната роля на Савел Разбойника.

  Волфганг Борхерт
*****, върнал се изтощен, болен от войната, умира 26-годишен в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил; умира на 20 ноември 1947 г. Разказът му "Жълтурчето" за затворници, сред които разцъфтява любов към мизерно цветче, поникнало покрай каменната настилка на затворническото каре за разходки, този разказ на родения в Хамбург Волфганг Борхерт ми иде на ум, докато чета пасаж от философския трактат "Светът като воля и представа" на Шопенхауер (1788-1860), завършена в 1818 г., когато Шопенхауер е 30-годишен. Ето какво пише:
  Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обиталища на нищетата, където тя се крие от студения взор на любопитните, той в край на краищата ще разбере какъв е този най-добър от всички светове.

  Съпоставям 30-годишния (в 1818) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947) Борхерт:
     Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
     за дребни и големи риби,
     за всяка лодка -
     а пък самият аз
     съм кораб в беда! 

...И какво се получава от тази съпоставка! Вече и срещу мнението на Шопенхауер: жизнелюбието е силно и най-мощно се усеща именно в най-мрачните подземия на изпитанията; страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, отправна точка. Край вратите на затворите ароматът на свобода е най-свеж.

  Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Волфганг Борхерт би могъл да ми бъде баща – роден е в 1921 г.; през 1922 г. е роден баща ми, дърводелецът, най-малкият от петимата харманлийски братя. Двамата – Волфганг Борхерт и баща ми, са се сражавали от противоположните страни на една и съща война, на една и съща фронтова линия. Това е! Не мога да понасям оправдания, хленч пред жестокостите на съдбата; изобщо, противна ми е слабост, маскираща се с рицарските доспехи на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман****** и прочие.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 17 dec. 2019

Илюстрации:
- България след тридесет години демокрация (горе);
- Приятелство, от което имаме полза голяма (долу).
___
* Г. Бояджиев, сб. "Кардиф", изд. 1998 г.
** 
Т. Чонов, сб. "Тревожен кръг", изд. 1980 г. и  сб. "Сълза", изд.1983 г.
*** Исак Паси, "Към философията на живота", с. 68-70.
**** Най-злостният враг на християните римският военначалник Савел след премеждие се превръща в апостол Павел. 
***** В. Борхерт, сб. разкази "Нали нощем плъховете спят", бълг. изд. 1965 г. "Жълтурчето".
****** Предвид романите на Т. Ман "Д-р Фаустус" и "Вълшебната планина". Бел.м., tisss.