Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 31 май 2019 г.

ДВАМАТА ПИЛОТИ

ДВАМАТА ПИЛОТИ

  – Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук ни е начинът, по който възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което личи особено ярко в творбите на големите майстори в изкуството.

  – Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.

  – Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.

  – Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!

  – Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!

  – Писна им на хората да им натриваш сол на носа.

  – Поне някой да се разкрещи.

  – Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.

  – Що? Да не би да говоря на патагонски!

  – Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.

  – Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.

  – Идиоти!


  – Мълчат като задници.

  – Защото са задници вероятно!

  – Там е и моят стар "приятел" изперкалият ленинградски лъже-фило
соф с осемнайсетте или не знам там колко издадени книги. Вече не му хващам края на наглеца с колко никове размножава идиотщините си по форумите.

  – Забелязах, забелязах.


  – Ама и есето, дето тия дни пуснах в мрежата, и то стана едно пиперлия, едно люто, та чак нагарча като отрова.

  – Хич не ми е отровно.

  – Поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво като запалителна бомба, колко нисичко прелитат над ония женици на полето с мотиките в картофената нива? А?! Видя ли я тая картина, като чете онова нещо... или не я видя? Аз просто я преживях. И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двама приятели, с Емил* и жена му само и само пак да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо, запуснато, изоставено сякаш и от Бог място е. Наблизичко има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на боен самолет-изтребител и има паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша една цигара. А наоколо, докъдето ти поглед стига – мъртвило, кърът – необработван сякаш от сто години; буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. Покрай асфалтовия път – бабки с мотички, селцата – мъртвило, чума като да е вършала из тая част на нашата България.

  – Обезлюдени?

  – И сега, пък и рано тая утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра, преживях отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш съм вътре, тъй го усетих.

  – ?!

  – Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските им галоши, калта, мизерията, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.

  – Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

  – Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.

  – Селяни ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата на ядящите селяни оня типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****

  – Знам я тая картина... Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

  – Винсент тъй пламенно говори за селянина и неговия бит! Оня селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

  – Сонче, снобите това точно не го проумяват... че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл, с парашутни гащи и крила като раница на гърба.

  – Имах преди време един приятел художник. Та, бидейки самият студент в Художествената академия, разказваше как негови колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, че сякаш никога не са виждали селянин, не са ходили с налъми, никога не се били разхождали из полето, никога не са газили кал. Не познават живота на селянина, но искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел тъй дълбоко беше свързан със селото и толкова разпалено говореше за тия уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.

  – И постави сега някъде там мечтата на оня модерен сноб да се събуди някой ден с новината, че българин станал Нобелов лауреат по литература или в художественото изкуство, в музиката. Нали колко измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

  – Да.

  – Ама как да го разбере това, горкият!

  – Жалък глупак.

  – Вероятно не е лош човек, но си е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.

  – Та тия трепети и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света...

  – Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за тоя твой приятел, студент от Художествената академия.

  – ...И ако този селяк не разбира от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му?!

  – Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тия обикновени хора има самородни слитъци злато, толкова талантливи че...! Разкошните текстове на българските ни народни песни да не би образовани в западни школи творци да са ги създавали?!

  – Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни в тия хленчове за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

  – Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и ония жени с мотички в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, бая смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 sep. 2009 – edited by 1 uni 2019
___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство. 
** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно". 
  Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждаш ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света: посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философия, психология са непонятни за малкия човек. Бел.м., tisss. 

Двамата пилоти очевидно до последно са се надявали да удържат рухващата в картофената нива съвършена бойна машина. Надписът под опашната плоскост по-горе: "Не скърби за орела в небето, той ще си идва с вятъра!"

четвъртък, 30 май 2019 г.

МОМЧЕТО СИ ОТИВА

МОМЧЕТО СИ ОТИВА

  След топъл задушевен разговор на четири очи между председателя на ПП ГЕРБ и члена на ПолитбЕрото Цв. Цветанов другарят Цветанов подаде оставка от всички ръководни постове. Оставката е депозирана и приета от председателя и вожда на Партията-ръководителка др. Бойко Борисов, който благодари на другаря Цветанов за отлично свършената работа през годините.

  Не седемте му апартамента и дявол ги знае колко къщя и къщурки за гости... Него частният асансИЙОр му изяде главата! Жалко за хубавия човек! Щото не всекиму е писано да има частен асансИЙОр. Частен самолет, частен платноход, частна летяща чЕния като др. Меди Доган, частен ТЕЦ, частен бомбардировач може, обаче частен асансИЙОр е прекалено голям залък, за да го преглътне нашенецът и да отмине с песен на уста и спокойно таз гавра. Някой си нашенец вече тревожно писал: А пък Цветанов си направил апартамента с два асансьора – един за слизане и един за качване. От комисионните за самолетите Ф16 ги направи! Вече е свободна птичка и по цял ден ще се вози!

  Пуста завист! Що Цвъки да си джитка нагоре-надоле с частния асансИЙОр, а аз да не мога, нали?! Така разсъждаваме ний, щото сме уж европейци, ама не съвсем.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 maj 2019

сряда, 29 май 2019 г.

ЖИВОТЪТ НЕ Е ШКОЛА ЗА ИЗТЪНЧЕНО ПОВЕДЕНИЕ

ЖИВОТЪТ НЕ Е ШКОЛА ЗА ИЗТЪНЧЕНО ПОВЕДЕНИЕ
Културна дискусия с намесата и на Ярослав Хашек

  15.VIII.2010.

  Олег Айрянов:
  – Животът не е школа за изтънчено поведение. С този цитат на Ярослав Хашек моят стар/нов опонент по някои литературни въпроси tisss се изказа в полза на действащия министър Божидар Димитров и оправда стила на неговото медийно изявление по случай някои реакции от събитията в Созопол. Стилът на медиите и на писане l последните 20 години доста се промени. Едните казват, че станал по-откровен, други – отвратени, престанаха да четат, понеже огромният брой цинизми не им понасял. Какво ще кажете? Каква доза цинизъм, простащина и грозотия понася публицистиката и литературата?

  tisss:
  – Може и да съм силно пристрастен към днешния българин, но ме дразнят усилията образът на Ганьо Балкански да ми натрапват за еталон за проумяване на т.нар. българска душевност. Поставят този неандерталец като обект и основа за волни словесни упражнения с днешна дата и... всъщност, драги сънародници, априори ни унижават. Дълбаенето в минали събития и драми, за да се извадят аргументи за собственото ни злепоставяне ангро (наедро), смятам за чиста проба схоластика. Този ли е праобразът на българина? Единствено неговите уродливи гени ли носим в наследство?

  Ганьовци несъмнено шетат и днес, и в бъдеще ще ги има, но каква радост и кому доставя назидателното почукване с нокът по челото: Българино, ти си тарикат и невежа, ти си тъп, прост, алчен, циничен и груб пред общността на благородна и изтънчена Европа! Прекаленото, скрупульозно вглеждане в един от многобройните варианти на българина от отминала епоха и обявяването му за изначален символ и алегория на българщината не зачерква ли множеството анонимни и не толкова анонимни съдби и образи само защото не се намерило и до днес перо, което подобно на Алековия талант да ги изобрази?

  Литературната класика има и възпитателна задача. Противна манипулация е да се извади един духовен урод и да се обсъжда и набеждава с перверзна страст пред любопитния поглед на Онази Европа, която тепърва начева да се интересува от нас и с която тепърва ни предстоят тежки разговори какви сме, чии сме в семейството на европейските народи. Не е ли печално гротеската да сочим за нормалност? Смехът, така предизвикан, не е ли симпатично издевателство? Виждам цялата ни нация дамгосана с печата "байганьовци"; внушават ни, че всички българи сме безвъзвратно едва ли не пропаднала пасмина от селски тарикати, кюнлии, наглеци, жалки грандомани, несъзнаващи своето духовно нищожество, своя селяндурски манталитет на кокошкари. Кой има полза от това, пита се. Кой на тази манипулация се радва? Все едно да ми налагат, че депутатът Камен Влахов е типичен образ на днешния българин (Текст от КАКЪВ МИ Е НА МЕН ТРЕТИ МАРТ, 16.03.2005.). 

  16.VIII.2010.

  Олег Айрянов: 
  – Така де, то се очакваше, не можеше да стане дума за цинизъм и простащина в литературата, и да не се спомене на преден план Ганьо Балкански. Но това е класика, писана преди повече от 100 години, драги. Мен въпросът ми касаеше съвремената публицистика и литература. 

  17.VIII.2010.

  tisss:
  – 1) За разлика от салама, който – знае се! – има два края, популярен курс обикновено начева с класическите образци, пък после иде ред и на съвременни текстове.
  2) Обръщението "драги" е знак за уважение може би?! Или си е така познатото фамилиарничене (вж. епизода "Бай Ганьо у Иречека")?
  3) Тема за размишление: Изобилието от първични образи на родния неандерталец в съвременната естрада (чалга-текстовете на бившия зам.министър на културата г-жа Надежда Захариева (вдовицата на Дамян Дамянов), Азис, Милко Калайджиев, Руслан Мъйнов, "Комиците", "Шоуто на Слави", "Аламинут" и пр.), публицистика (Мартин Карбовски, Иван Кулеков, Христо Бойчев и пр.), художествена литература (Христо Стоянов, Христо Калчев, Георги Стоев и пр.) за разпад на духовността ли свидетелства, или напротив! – е от повишена взискателност у днешния българин към самия себе си?

  Олег Айрянов: 
  Цитат:
  1. За разлика от салама, който – знае се! – има два края, популярен курс обикновено начева с класическите образци, пък после иде ред на съвременни текстове.
  – Простете, не знаех, че ми провеждате курс. 
  Цитат:
  2. Обръщението "драги" е знак за уважение може би?!
  – Моля да бъде разбрано точно така. Да сте се замисляли, че дори един Ганьо Балкански, въпреки склонността си към фамилиарничене, може да храни уважение към Иречек? 

  18.VIII.2010.

  Тих Южен:
  – Мисля, че съм се изказвал в този форум по темата за цинизмите в литературата. Например, "Приключенията на добрия войник Швейк" е пълна с цинизми, но книгата не е пошла, т.е. не може да описваш войниците и една война (която е в далечината за тях, но е доста реална) без цинизми. Но няма нито един от тях използван, за да се прави авторът на интересен. Даже през далечната вече 1980 г., помня, че в родната казарма, къде-къде по-швейковски цинизми се ръсеха наляво и надясно от войници и офицери. Всъщност, "Швейк" е книга-енциклопедия.  И аз я четох пет дни първия път, а после още поне седем пъти. Точно както е книга-енциклопедия "Гаргантюа и Пантагрюел", която също е пълна с цинизми; но това е Животът.

  Иначе, министърът си е гафаджия и май беше подпийнал. То и аз, като си пийна, псувам разни идиоти в разговори на масата. Не мога да преценя дали е прав или не и кого визира, и дали народът ни е толкова лош, ако него е имал предвид. Народите по света са пълни с прости хора, с престъпници, глупаци, завистливци, така че едва ли сме по-лоши или по-добри.

  Олег Айрянов:
  – Армията е биотоп за цинизми и простотии, това е ясно. Цивилният живот може спокойно да мине и без. Което не значи, че го прави. Мисля обяче, че ти (Тих Южен) напипа един добър ориентир – написаният цинизъм става пошлост, когато служи на автора за евтин ефект, а не за да опише героя си автентично.

  23.V.2011.
   tisss:
   Ако е необходимо да се употреби някой силен израз, който действително е бил казан, аз не се двоумя да предам всичко така, както се е случило. Да описвам или да замествам някои думи с многоточия, смятам за най-идиотско лицемерие. (...) От това, което е естествено, се отвращават само най-големите мръсници и рафинирани простаци, които със своя най-жалък лъжеморал не виждат съдържанието, а се нахвърлят с възмущение срещу отделни думи. Преди години четох рецензия за някаква новела, в която критикът се възмущаваше от обстоятелството, че авторът написал: "Той се изсекна и избърса носа си". Това било в противоречие с всичко естетическо и възвишено, което литературата трябвало да даде на народа. Това е само малък пример какви говеда се раждат под слънцето. Хората, които осъждат силните изрази, са страхливци – реалният живот ги изненадва неподготвени, и именно такива слаби хора са най-големите вредители на културата и на човешкия характер. Би превърнали народа в група изнежени хорица, мастурбанти на фалшивата култура от типа на свети Алоис, за когото в книгата на монаха Евстах се разказва следното: "Когато свети Алоис чул някакъв мъж как с гръмотевичен трясък изпуща газовете от червата си, светията избухнал в плач и само молитвата го успокоила. 

  П.П.: Как по-ясно да се каже! Чехът Ярослав Хашек, чийто фрагмент от книгата "Швейк" привеждам по-горе, ми е еталон за умението да се пише.

  Армията – биотоп на цинизми... И така да е! Но простакът – литературен герой само заради простотиите му, какво внушава? Пошлост. Смях заради самия смях. Подобно самоцелно скудоумие съдържат, например, скечовете от телевизионните поредици "Пълна лудница", "Комиците", "Аламинут"... Искрящите от шегобийство разкази на Димитър Чорбаджийски–Чудомир не са на нивото на Елин-Пелиновите "смешни" герои – защо? Какво отличава литературата от смешките ли?! Колкото и да служи за услаждане на душата, изкуството е преди всичко инструмент на духовността. 

  24.V.2011.

  Светлозар:
   – Цитат:
  Ако е необходимо да се употреби някой силен израз, който действително е бил казан, аз не се двоумя да предам всичко така, както се е случило. Да описвам или да замествам някои думи с многоточия, смятам за най-идиотско лицемерие. (...) От това, което е естествено, се отвращават само най-големите мръсници и рафинирани простаци, които със своя най-жалък лъжеморал не виждат съдържанието, а се нахвърлят с възмущение срещу отделни думи.

  – Не съм съгласен, че неприличните думи са (а приори) естествени, още по-малко – силни, tisss. Зависи от това, кой ги изговаря. Може да съм от горепосочената категория, но пред "пръднах" (употребено от момчето, пишещо писмо на Слави Трифонов от фейлетона на Файтър) предпочитам "пуснах един гълъб" (изречено от Джейк от тв-сериала "Двама мъже и половина").

  P.S.: Честит празник на Българската култура!
  tisss:
  С този цитат на Ярослав Хашек моят стар/нов опонент по някои литературни въпроси tisss се изказа в полза на действащия министър Б. Димитров и оправда стила на неговото изявление по случай някои реакции от събитията в Созопол. Стилът на медиите и на писане в последните 20 години доста се промени. Едните казват, че станал по-откровен, други – отвратени, престанаха да четат, понеже огромният брой цинизми не им понасял. Вие какво ще кажете? Каква доза цинизъм, простащина и грозотия понася публицистиката и литературата?
  – "Професорът" Божидар Димитров (той всъщност си е старши научен сътрудник ІІ степен) е идеална компания за мухабет и разпивка на сянка край маса, отрупана с т.нар. морски дарове. Особено в тези летни жеги, когато слънцето спряно сърдито пече и жетварка жъне нейде в полето, както писал поетът Ботйов. Зад фразичките на "професора" се мъдри родолюбив непукизъм, жизнелюбието на тъпака, дивна склонност към кавга, сексуални самохвалства и други такива ми ти радости от живота. Инак, Божо е искрена душа, макар неособено сложна личност, събрат на квартални пройдохи и жизнерадостни фуклювци, като Митьо Пищова и Папа Жан. 

  От поредицата изцепки на проф. Божо най-голям кеф ми доставяха усилията му да замаже кофти впечатлението от фразичката, отнасяща се до това колко "шибан народ сме ние, българите". И колкото повече се опитва да замаже нещата, толкова по-весело става, та целият кокошкарник на политическия цирк в днешна България започна да ухае на посредственост и чалга.

  Що се отнася до безобразния стил на сегашната ни Българска журналистика, до нивото на творящите по вестници, радио и телевизии, можем да обсъждаме, хем в много по-сериозна тема, но само да отбележа – Българската журналистика измина дълъг път от лайнохвъргачките на Петьо Блъсков до гробищния ентусиазъм на Мартин Карбовски. Навит съм да побъбрим по тази тема именно заради усилията да бъде превърнат масовият българин в кръгъл простак и невежа. И понеже за целта през последните двайсетина
* години са хвърлени ужасно много грешни пари и голям кяр се е извлякло, струва си да ровнем и в това бунище на днешната наша масова субкултура.

  26.VII.2011.

  Олег Айрянов: 
  – Положени усилия и доста инвестирани пари с такава цел несъмнено има. В тази категория се включват и ред учебници по английски със съмнително качество, спонсорирани през 90-те години от "благодетели" зад граница. В тях удивителна част от материала се състои от изречения в повелително наклонение, целяща да научи децата да разбират и изпълняват най-вече императиви**. Резултатите, според мен, ще са били скромни до никакви. Спонсорите просто не са се сетили, че тази част от поколението, продължаваща да изучава чужд език, рано или късно придобива самостоятелно мислене, което впоследствие се обръща против императивите. 

  Но ние всъщност говорим на първо място за публицистиката и шоу-бизнеса, нали така? Е, там, според мен, всичко е пазар. Никой няма да инвестира в един Азис, ако Азис не е интересен за значителна целева група консуматори. И не Азис определя нивото на публиката, а публиката определя нивото на Азис.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 maj 2019
–––
* Тридесет станаха годините. Тридесет години медиите у нас промиват съзнанието на българина, за да му внушат, че е глупак и Ути Бъчваров, но трябва да се съобразява преди всички с указанията отвън.
** Учебниците по енглиш ланглиш си следват задачката да дресират българчето правилно да изпълнява заповеди, преди всичко заповеди – днес вече на английски, както преди беше на руски. Бел.м., tisss.

ПИРЪТ НА ВЕСЕЛИЕТО

ПИРЪТ НА ВЕСЕЛИЕТО

Върху прораслата морава играеха рояк деца,
хлапаци със очи корави, с изящни слънчеви лица.

Със прашки целеха гнездата и ято гълъби над тях
подплашено се запремята над веселия детски смях.

В разперени шумнати вейки в отрупания с шипки храст
откриха, призивно крещейки, гнездо и ревнаха от бяс.

Оттам изпърха черна врана и кацна на изсъхнал клон,
а челядта й си остана в гнездото, т.е. в своя дом...

Какво нататък там се случи не знам, но ужасен дочух
тържествен лай на едро куче с муцуна в окървавен пух.



Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 19 sep. 2007 – edited by 29 maj 2019

МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО

МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО
Над нотната тетрадка се поти и срича
двойкаджийката на този клас.
Не е красавица, но е момиче,
с фалшив ужасен глас.

Не разбира нищичко от ноти.
Кой Моцарт е и кой Шопен не знае тя.
За Бах не подозира, но в живота й
като симфония
нахълта Любовта.

По улицата под разцъфнали дървета
тя се усеща сто пъти проклета,
реве безпомощна, сълзите й се стичат –
как жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Какво значение за бедната девойка
играе някаква си "музикална" двойка!
За друга двойка в нейната душица тиха
два облака от Свян и Страст се сбиха.
Затрепка плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

И плисна дъжд.
И в уличната локва
отчаяна от таз неправда цопва...
Тъй странна е човешката природа!
Запя грозничето от болка и тревога.

И може би понеже беше кално,
и времето ни антимузикално,
във пеещата му от скръб душица
откривам наранена птица
и питам: всъщност, кой е Моцарт,
Шопен и Бах – и те! – какво са
пред туй сърце отчаяно, кървящо,
което песничката си ни праща
за плахото сърце като ранено птиче,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 30 apr.1996 – edited by 29 maj 2019

вторник, 28 май 2019 г.

ЖИВОТЪТ В ДЕТАЙЛИ

 ЖИВОТЪТ В ДЕТАЙЛИ

Във три, на улица Васил Априлов
в Пловдив, покрай болницата стара
очаквах племенницата Емилия
и майка й. Експрес на глуха гара.

Защо се бавят, трябва ли да зная,
полекичка започвам да се дразня,
макар че както винаги – накрая
тревогата ми ще да е напразна.

Забавиха се и сега скучая,
допушвам фаса, радиото пуснах
и някаква певица с глас отчаян
изпя за прегорелите си чувства.

От трите конски кестена отсреща
как лист не трепва посред маранята
на август. Не очаквам друго нещо
освен да спя, да спя и тъй нататък.

И тъй нататък, да не се събудя,
на метър-два под треволяка гъст, 
изобщо, неспособен да се чудя
на нещо в този свят, под килнат кръст.

Във три, на улица Васил Априлов
пресече котка онзи тротоар,
след автобуса топче от хартия
влетя в колата като Божи дар.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 17 sep. 2007 – edited 28 maj 2019