Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 22 ноември 2019 г.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   10.02.2001. 

  Стр. 408: "защото човешката ни неудовлетвореност без съмнение е изворът на пророческа интуиция". Не е ли това версия на откровението, че при всички случаи изкуството се явява форма на критика спрямо властта, че захване ли се да хвали властта, престава да е в истинския смисъл изкуство, превръща се в ерзац?

  Стр. 418: "да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения..."

  Стр. 419: "Защото толкова лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, тъй че всеки да схване тяхната новота (...); като им придаде простота..." И пр. в присъщия обстоятелствен Томас-Мановски стил. Но зад разпрострялото се разсъждение се провижда истината – че изкуство неразбираемо от обикновените хора, при всички оправдания и уговорки от страна на автора – си остава лоша форма на тщеславие, егоизъм, безплоден нарцисизъм. Голямата литература е понятна като библейската притча. Стр. 421: "Изкуството е дух, а духът не трябва да се чувства задължен на обществото, на общността; това според мен (думите са на Цайтблом, бел.м., tisss) то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуство, което "отива сред народа" и прави от потребностите на множеството, на малкия човек или еснафа свои потребности, само се обрича на духовна нищета..."

  Мишо – Михаил Берберов (1934-1988) да беше видял това (а може и да го е чел...), щеше още по-високо да вирне нос: "Аз съм трансце-е-едентален автор". Като всяко крайно мнение, и това е абсолютно невярно; още повече, че понятия, като свобода, благородство, потребностите на масата, ми звучат колкото приповдигнато, снобски нафукано, толкова и в разрез с изстраданото, с изживяното в тази сфера.
 


  
11.02.2001.

  Защо най-високите сфери на изкуството да са непонятни за мен простосмъртния, стандартния човек, не ми е ясно. Снижаването на идеята и философския елемент, с друга дума изречено – профанирането, компромис може да е, не защото смъртният Адам трябва да го проумее, но не успява, а понеже авторът толкова може; казано в прав текст – няма талант да е автор. Христос избирал за свои ученици не книжници и фарисеи, ами рибари, орачи, занаятчии, хора неизкушени от изящното. Впрочем,  що е изящно! Оказва се, то е тук долу, в делничния бит, не в небесните селения, не в пищните замъци и дворцови паркове с каскада от фонтани и позлатена статуя на местния аристократ, пунтираща древноелинска мраморни статуя на Тирон или друг велик творец на древността. Да приучи човека да открива, да усеща това "изящно" около себе си, и особено – вътре в себе си, това е, мисля, мисията на творческата натура. Другото е ала-бала, алхимия, фокуси заради самите фокуси. Да се затваря в езотерични (затворени и скрити) общности от специално посветени, за мен си е вид възгордяване, надменност, отрицание на човеколюбието – нещо не само противно, но и противопоказно на представата ми за изкуство, т.е. един вид степен на изящна безнравственост, на фино лицемерие.

  Когато някой поет или художник се кичи именно с непонятното, това винаги ми е намирисвало на ужасно опасение, на страх да не би да открият колко е безпомощен и колко няма какво да каже на света. Без да изпада в ролята на прислуга, на нещо подчинено, изкуството е начин да се научи човекът сам себе си да разбира, на своя делничен живот да гледа като на специален дар от небесата над нас. Тази връзка с Космоса (с красотата във Вселената) е сърцевина на човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата залутана из необятната пустош планета.

  Нещо унизително да виждаме в библейската притча?! Унизително е поведение на автор, преизпълнен със самочувствие да твърди, че хората са така посредствени и невежи, за да го проумеят. Не си успял да омагьосаш публиката, да я докараш до екстаз, до положение да открива у себе си канали за общуване с най-висши сфери на духа – е, по-лесно е да се правиш на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да изкушиш сами в себе си да се усетят нравствени. И това е демократичната субстанция на истинското значимо творчество; другото са ефектни пози, снобизъм. Друга тема вече е, че процесът на сътворяването може да носи радост, но може да е и преминаването през родилни болки; Христос върху кръста и... последвалото възкръсване – това е то чудото на творчеството. Казваме, че е радост, но преди да усетиш просветление налага ти се да преодолееш ада у себе си. Големите творци неслучайно са донякъде отнесени, а и големи страдалци – под тях винаги клокочи, тресе, глухо ръмжи бездната, разделяща подобно на две континентални плочи дори епохите в живота на една нация.

     "В мен срещата на две епохи стана, ехтя у мен двубоят им жесток!" И малко по-нататък в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:


       "О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
       О, възели на напрежението!
       Зад моето чело, родени от съмнението,
       насрещни ветрове се бият, вият страховито,
       събарят канари от неотменните задачи,
       бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
       връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
       и слепоочията се замерват със светкавици:
       клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
       от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
       и моя мозък осветкавичен гори..."


  В нощта, преди да се самоубие (14 април 1930 г.), Владимир Маяковски, пишейки последните си редове, пренебрегвайки всякакви канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните знаци, на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на люто наранения, но непреклонен в духа си талантлив човек:


       "Знам силата на думите на думите гнева
      Не тези на които ръкопляскат ложите
      Ковчезите скачат при такива слова
      и марширувайки напускат гробищата
      Задраскват не печатат Но късайки юздите
      препускат думите език изплезили
      след тях пълзейки влаковете идат
      да лижат ръцете груби на поезията
      Знам силата на думите Ще кажат ах
      листенца стъпкани във вихъра на танца
      но въпреки това човек с душа и устни
      и гръбнак..."
**


  Фарисеите продължават да нижат величествено сантиментални изповеди, да се загръщат плътно в златоткани царствени одежди, но не виждам по-велико нещо в живота, по-гордо нещо не знам от оголеното, изтерзано до кръв сърце на Любовта.

  Между "кървавото варварство" и "анемичния интелектуализъм" лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която култура, ако не се зарежда с бесовски първични енергии, би се изродила в хилав и предвзет префърцунен цивилизасион. Това – по повод Т. Манови разсъждения (стр. 482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижения за разклатената здравина буржоа от Западна Европа; този тип мислене е готово да се възторгва от колективистичния порив на комунистическия модел тоталитаризъм. Колкото и да е велик като мислител-романист, на автора му липсва реалният досег с мракобесието на военния болшевизъм. Да, комунизмът е по-перфидно злодейство от откровената наглост на националсоциализма в онази унижена след края на Първата световна война Германия. Фашистите на Мусолини са като хлапаци-пакостници пред извергите на болшевизма; тези вълци се кипрят и днес в агнешките одежди на най-първи демократи в моята България, защитници на европейски духовни ценности; дори се правят на обидени, че не били разбрани от недостойния да ги оцени глупав електорат.***

  Стр. 491: "Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното". Любопитно! Неслучайно от детските си години още съм подозирал, че не говоренето, а изразяване с мълчание е по-интелигентният, по-пълноценният начин за общуване. Баща ми беше мълчалив човек, и въпреки че не бе многоучен – учил бе до съответстващия на сегашния VІІ клас, поставял съм го винаги по-горе в интелигентността от майка ми, която беше завършила висше образование, може би най-интелигентна между децата на Борис Дявола от Пазарджик – така я преценил и баща й, та само за нея решил да се охарчи за обучение в чуждия нему Пловдив. Да кажеш, да изрецитираш, да изквакаш пред мълчаливото лице, което говори – това си е наистина съвършена примитивност.

  Подозирам, има примитивност, която не иде откъм животинската ни субстанция, а от противоположната й страна – като ехо от излъскания, поогладения от прекалено достъпната информация ум. Тъжно състояние на умствена недостатъчност поради пресищане с готово смляна информация; а пък човешкият ум е повече излъчвател, отколкото депо за сведения: отнемат ли му възможността да обработва данните, да комбинира спомени и проекти, интелектът тихо загива. Задръстването на каналите за информация е умела форма на мракобесие и средновековен обскурантизъм****.
De profundis, от глъбините въздавам към тебе, Господи... е начало на молитвата в католическата религия (стр. 423).

  Стр. 491: "Не умееше да различи сцената от живота; бе артистка, подчертаваше,
че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра". Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и говорещите на висок глас за поезията си поети.

  
12.02.2001. 

  Стр. 512: "така че не бе вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено". На сборника "Кардиф", строго погледнато, сега – три години след като го издадох на свои разноски, не усетих някой да е обърнал каквото и да е внимание, да е прозрял, "че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено". И какво да правя! Как да приема това пренебрежение, което сборникът, според мен, не заслужава? Давам вид, че не забелязвам отсъствието на внимание. Заравям по-дълбоко у мен си суетата. Турил съм си светилника на прозореца; не го държа под одър, но светлината му кого е направила добър? Или изпадам в ситуацията на княз Мишкин от романа "Идиот" на Достоевски. Прави добро, пък да става каквото ще!

  Стр. 531: Адриан Леверкюн е 38-годишен. Вече създал най-важното. Известността му се гради донякъде и върху бягството му от светското общество... Така е според автора на романа. Но ах, какво бягство е това! Та Леверкюн е непрекъснато канен на светски приеми, около него кръжат явни и прикрити почитатели на таланта му. Хищното зверче у мен ехидно се усмихва: Какво ви е известно за самотността, хер Томас Ман! Как ли приятно е да се чувстваш самотен в стремящата се да изглежда поне благовъзпитана, колкото и комплексирана да е след Втората световна война днешна Германия?

  Стр. 589: "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват".

  Стр. 611: "Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни кара да изгубим самообладание".

  Стр. 631: Откривам и съвпадение с мое си откритие: "Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, а именно, че от най-дълбока безнадеждност (...) може да се долови и зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцедентация, не предателство спрямо него, а чудо, което е нефщо повече от вярата". Все така объркано написано или объркано преведено? Това за трансцедентното съм го обсъждал вече в трета част на есе, отпечатано в последния за 2000 г. брой на местния вестник "Арт-клуб".

  Стр. 638: Добре написана, макар и не в първа младост, мисъл: "Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозначността на думите не ми е била никога по-очевидна от закрилящата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откровената грубост на пряко изреченото послание".

Стр. 639: "то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина..."

  Следва в част 13.


  ПРИПИСКА КЪМ ТАЗИ ЧАСТ ОТ ЕСЕТО:
  
  Прадядото на Отис Тейлър е линчуван от бели мъже, затова е и тази песен, чието заглавие е "Душата ми е от Луизиана". Персони като немеца Томас Ман от Любек са ми чужди заради парадирането, с което подхождат към писането на литература. Отнася се тази част от текста и за абсолютно посредствени личности. Започне ли някой да се фука с диплома, титла или членство в незнамкоя си затворена група за гениални личности, няма как да му се възхитя. Изкуството – ако не е изстрадано, няма как да е изкуство. Затова и харесвам този почти връстник Отис Тейлър (1948). Чуй как готино звучи гласът му, музиката, ритъмът му. Този род текстове са трудни за четене, но няма как – трябва да се четат. (Из разговор по skype)

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 noe. 2019

Илюстрации:
- Бронзов паметник на Съпротивата, изработен през 1851 г.******
- Томас Ман (1875-1955), нобелов лауреат за литература от 1929 г.
___
* Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.
** Превод: Стефан Цанев.
*** Роля на обиден и неразбран ще изиграе месеци по-късно главозамаял се тепегьоз, който успя да съсипе СДС, като лидер на ДСБ.
**** Обскурантизъм – идея простолюдието да се държи в неведение, по-далече от просвещението.
***** Добавено при преписа на 16 дек. 2006 г. 

****** Вж. https://fr.wikipedia.org/wiki/Statue_de_Jeanne_Hachette#Description Бел.м., tisss.