Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 20 януари 2016 г.

Story - ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ С ЧЕРВЕНО ГРЕБЕНЧЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ 
С ЧЕРВЕНО ГРЕБЕНЧЕ

   – Чухте ли, бе? Опаткали приятелчето на господин Татарчев
*. С куршум. Пръснали му тиквата от трийсе санта – влетя у дома, без да звъни, без да почука съседът Станчо.

     
– Ъх! Тия като Иво са жилави като котка. Девет живота имат – рече тате. Наведен над котлончето, тъкмо си суши чорапите, дошъл от работа.  Затуй го целили от трийсет санта, да не би да не пукне. Ама не се радвай, да не почне патаклама по улиците и площадите на нашата мила България. Че щом таквиз важни гарги не могат си устискат живота, какво остава за нас? Хем тях ги пазят и от полицията, и от съда, и от следствието ги пазят косъм да им не падне от алаброса, да им се не разтури прическата. Не го ли помниш Карамански колко пъти го криха в ареста, че да им е под ръка уж на господа следователите на господин Бойко Рашков**... оня хубавец Рашков, с петльовия гребен. Тъй му пазеха на Иво здравенцето, че да го не докопат аверите Ивови. Ех, жалко, язък! Не успяха да го увардят. Отиде си, отиде си хубавият човек.

    – Ама кого пак утрепали? – показа се мама откъм банята с ръце, до лакти в сапунена пяна.

    – Иво Карамански*** – рече Станчо, – оня, гребеца, дето с депютатите си беше сол-ташак и биз-бизе, и си празнуваше колянце до колянце рождения ден с министъра на вътрешните ни Български работи.

   – Иво Карамански?... Не думай!

    Ето че и леля ми се появи. Следваше я строен мъжага с мустачки и четина вместо коса. Преди да представи двуметровия атлет, Гица рече първом да ни осведоми:

    – Снощи в два и трийсет на улица “Горска ела”...


    – ...Утрепали Иво Карамански – довърши тате. – Чухме вече. Радиото цял ден само това мели. Зарязаха Бил Клинтън, Моника Люински, Садам Хюсеин, петроля и арабите, зарязаха даже лакърдиите на господин Александър Божков как харно си разпродаваме заводите от Татово време и ей на! – само траурни песни дето не свирят и на глас не са ревнали от парламент, президентство, правителство да го оплачат тоз баш-вагабонтин. Бре-е-ей, загуба велика! Че да са го пазили, щом им е толкова скъп! Ний какво сме виновни? Гаче царят, папата или вселенският патриарх се споминал.

    – Е! – рече Гица. – Знаеш, важни хора в държавата ни му бяха задлъжнели и сега си отдъхват. Историческа личност за България беше. Че беше цар за тях, цар беше.

    – Хм, гересто петле с червено гребенче – изтърси Станчо, изхрачи се сочно в мивката, пусна струя вода да отмие гадостта, па извъртя очи зад гърба на непознатия: – Гичке, туй да не ти е симпатия?

    – Силно наш! – пристъпи леля с жест на потомствена княгиня. – Митко! – изчурулика към госта. – Тия са моите роднини. – Към нас: – Той ми е колега, психолог.

    Ръкувахме се с Митко Чентомировски от Каспичан, три четвърти българин, четвъртинка сърбин, както го представи леля. Тая нощ в стаята й преспа Чентомировски, оная, с мушкатото на прозореца. Да не зъзне гостът, отиде по едно време да го завие и забрави да се върне, та мама прибра масата и двете с Юлка миха паниците, докато тате и Станчо бистреха вътрешната политика на правителството.

    Идването и преспиването на психолога с нищо не промени живота вкъщи. Чентомировски колкото бе страховит и четинест на вид, толкова се оказа тих и скромен. Мислел съм си, че сърбите до един са шумни, фукливи, бабаити и кавгаджии, а тоя се оказа нежен като мома. Леля го представи три четвърти българин, но той отначало си бил стопроцентов сърбин от Ниш. Дошъл да учи икономика в Свищов, втората година се прехвърлил в Шуменския институт за детски учителки, оттам в Пловдивския селскостопански институт, после в Софийския университет, дето най-сетне завършил психология.


    Поживя около месец с нас. Като си намери квартира, леля отиде при него, както обясни, да му помогне да се нареди. Зимните януари и февруари Гица отсъстваше от къщи. В началото на март се появи един следобед, все едно нищо не е било. На мамините подпитвания “как е Митко” мълчеше. Към края на учебната година от глава до пети се облече в черно и узнахме три особено важни новини.

    Първо – че Митко заминал да се бие с мюсюлманите в Косово. Второ – че мюсюлманите в Косово го убили. И трето, най-важното – че тоя тих балканец, тоя четинест дългуч е Голямата й любов, ама не Любов до гроб, а Любов и подир смъртта. "Митко тъй каза, Митко онъй каза" стана неразделна част от приказките й. Тури портретчето му до иконата на Богородица с Младенеца и палеше свещи и на Богородицата с Младенеца, и на сърбина Митко. Тримата станаха неразделна част от вярата й в Христа.

    Навярно вече се питате що търси тоя сърбин в идиотския край на мафиота Иво Карамански. Да ви кажа, и аз не знам. Сега, когато са минали доста дни от оная декемврийска вечер току преди Коледа, мисля си колко разноцветни са понякога нишките на човешките съдби. Тия нишки се сплитат като в мамина плетка пред очите ни, случайно наглед и непреднамерено, а по-вероятно – за да съпоставим разните човеци, да преценим, да отсъдим, па да простим...

     От Митко запомних, че животът в нашата България е "вери бютифъл", ама не само "бютифъл", а нещо много по-разкошно, което по хамерикански ще да значи готино. Само това помня да е рекъл. Инак си бе мълчаливец. Седи зад прозореца, мълчи и гледа умислен как децата се пързалят в мразовитата Българска надвечер.

    В деня на нашето запознанство той въобще не вземаше участие в мухабета между тате и чичо Станчо. Сега си мисля обаче, че и това дип не е тъй, както изглежда на пръв поглед. Сега, братлета, си мисля, че в един мухабет може и думица да не отрониш, и пак да участваш, даже твоето мълчаливо мнение да тежи много повече от нафуканата реч на бъбривите уста. То обаче се усеща не отведнъж, нужно е понякога бая време, че да го разбереш.


    За Чентомировски не може да се каже „гересто петле с червено гребенче”. Той бягал от войната. Тъй разправя леля. Не желаел никого да трепе, никого не желаел да стряска с кралимарковската си осанка. Шест години изобикалял родната Сърбия. Решил, войната между християни и мюсюлмани не го засяга.

    “Лошо е – говорел на Гица – да се избиват помежду си един-друг люде, дето се не познават. Нали за всички има място под слънцето: и християни, и мюсюлмани! Що им стана отведнъж, от що се разбесняха? – питал се тоя, дето и на мравката път бил готов да стори. – Мене за държава, дето ми иска живота, хич ми не дреме. ”Затуй се озовал в България. Чакал гюрултията да отмине, че да се прибере при пощръклелите си от омраза сънародници.

    – А каква работа имал да ходи в Косово? Нали от Ниш бил родом!

    – Фанатици със сатър отрязали главата на баща му, изнасилили сестричето му, осемгодишната Любица, Ванчо – изхълца Гица.

    – А че те, като са родом от Ниш, какво търсят в Косово?

    – Много питаш! – ядоса се мама.

    Канили го приятелите. Заклевали го, че е шубелия и предател на тяхната "мати Сръбия". Не му дремело. Като научил за участта на тейко си и сестричето, стегнал си багажа, отишъл, без да го канят и калесват. Рекъл на изпроводяк от стъпенката на вагона край софийската гара Подуяне: "Досега чумата не ме засягаше, сега вече войната на Милошевич стана и моя война."


    – Сигурно много мразил албанците, ония де, косовските албанци, дето не си плащали данъците, водата и тока като нашите цигани?

    – Че що да ги мрази! – учуди се леля.Имаше приятели сред тях. Туй го и спираше досега. Ама нямаше накъде повече да отстъпва! Отиде да си уреди личните сметки с мародерите, изнасилвачите и подпалвачите на християнски черкви и манастири.

    – Което доказва – рече тате, – че никой от съдбата си не може да избяга.

    – Не! – рече мама. – Доказва, че кръвта вода не става, че от рода си не мож избяга, колко и да се гушиш, да се криеш под одъра, колкото и важен да се имаш.

   Ако за убийството на една дребна риба в световните дела – за любимеца на новата "демократична" власт в България Българското национално радио, телевизия и най-многотиражните ни вестници размазваха сълзи и сополи половин година подир Коледа, за гибелта на тоя голям човек Митко как па никой и думица не обели в моята България? Навярно леля е права обаче: че най-голямото нещо в тоя наш свят не е любов до гроб, а любов и подир смъртта на оня, когото обичаш.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 20 jan. 2016

______
* Иван Татарчев (1930-2008)– главен прокурор на РБългария от 1992 до 1999 г. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A2%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2 & http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/
** Бойко Рашков (1954) – шеф на националната следствена служба (1995), предложен за главен прокурор на Републиката (18 ноември 1999 г.) на мястото на Татарчев. Вж. http://www.omda.bg/page.php?tittle=Boyko_Rashkov&IDMenu=374&IDArticle=1358
** На 20 декември 1998 г. 33-годишният Стефан Въжарски застрелва Иво Карамански (1959) по време на гуляй в частна вила в столичния кв. Бояна. Вж. http://personi.dir.bg/person.php?id=177