ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (934.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (934.)

  Удушат ли детенцето у всекиго от нас, нататък е лесно да ни манипулират както им скимне в скапаните от възгордяване, лакомия и омраза мозъци! – Аноним (1947)

  06 mar. 1984

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

      

  Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на липата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успявах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и чрез болката се чувствах дълбоко свързан с онези нощни шумове, които ни правят част от природата, от всички хора, животни, риби, насекоми, камъни, пръст, растения. И си мислех за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните ни блокове в крайния квартал отвъд циганското гето, за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага. И си представих как от втория месец нататък, мили мой татко, купчинката пръст върху гроба ти полека започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица, като от къртица, там, дето би трябвало да ти е лицето, и наивно си мислех, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

  Прости ми, ако можеш – за всичките разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко!... Нали мъртвите всичко прощавали? Ама хич не се разбирахме с теб... Ти бе така рязко определен в пространството, и тъй осезаеми ми изглеждаха твоите движения, оскъдните думи, когато си пожелал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те много внимателно, дори се съгласявах понякога с теб, а вършех само онова, което сам решавах. Ние двамата с теб просто не можехме да тъчем едно и също платно, май не сме били създадени за баща и син.

  И сега разбирам – на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тези жени наоколо – все намират за нещо да са недоволни; ако не мърморят и не те обвиняват, и ако не осъждат някого и нещо си, заливат света със сълзи. Не ги разбирам, мили мой татко.

Лятото на 1961 г. Край Китен

  Помниш ли как ми даде да пояздя онова новичко пъркалце – чешката Явета? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам в махалата, по улица "Люлебургаз". Бях в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето, а? Само като ме видя как бясно въртя християнки* в прахоляка, измърмори през зъби: "Докато аз съм жив, ти мотоциклет няма да яздиш". Състезателните ти машини след това повече не ми позволи да карам, та и досега спазвам строгия бащин завет-клетва. Пък твоят брат – най-големият от харманлийските петима братя – чичо Митко, който имаше две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и се втурнах при вас, рече: "Ей това е синът! Дето иде, нещо ще донесе. Мъжкото принася, женското изнася". По онова време бях вече в трети клас, ходили бяхме от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод на Гара Септември, ако въобще още има такъв завод и такава гара, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от купищата боклук зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте с Бате Митко да си бъбрите за вашите мъжки работи.

  И когато бях в шести клас, жестоко ме пердаши заради два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги за NSU-то, намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и приказ като другите момчета. Жалко, не открих по-големи, и тези шведски лагери чудесно се разбиха. На другия ден, когато се върна от работа в ДИП-а, изтичах да ти се похваля, а ти много ми се ядоса. Пердаши ме със салкъмов клон; имаше по него големи шипове, но аз не плаках, мили татко, само виех като наранено животно.

  Мили татко, знаеш ли колко щастлив съм бил, когато се фуках заради теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай каменните стълбички на Бунарджика, нагоре, чак до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата бяха кални като на коминочистачи, че залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто. Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти отлично грабеше, ала насред Царския остров, където по-късно стана пловдивската Гребна база, на онзи мъж, преди теб, на Байката – Георги Баев, веригата се скъсала и ти, мили, си спрял да му помогнеш; и завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил, по право му се полага на Байката да е преди теб. Помня и как донесе у дома новичка евтина бяла найлонова риза за награда, тогава ли бе то, или от друго състезание? Спомняш ли си това, мили мой мъртъв татко!

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на ъгъла на улица "Перущица", горе, на втория етаж в старата къща на ул. "Захари Стоянов" 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи джип, червения, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Отметна покривката откъм единия край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

Край езерото Клептуза във Велинград, лятото на 1954 г.

  И веднъж, когато пак валеше дъждът и когато пак бе подгизнала земята и мразовит бе денят, двамата с майка ми дойдохме при теб горе, на поляната над село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. Докато се изкачвахме и вече се чудех как ли ще те познаем сред стотината еднакво облечени остригани войници зад телените бодливи мрежи край поляната, майка силно ми стисна ръката и каза: "Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице е толкова бяло и чисто". След по-малко от година майка ми роди сестричка, която много прилича на теб. А пък аз не ти приличам!

  Като сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били толкова ярки, че нощем си имал кошмари от разорано подгизнало от влагата поле сред Унгария и трупове на мъртъвци, гниещи наоколо с разкървавени тела. Няма начин да не е било тъй; че как иначе да си обясня картините, които ме връхлитаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина стрелях два или три пъти и бях най-непохватният сред момците. А ти си бил бърз и точен стрелец, и безмилостен убиец, мили татко.

  И много си мислех снощи, когато все не успявах да заспя. И си мислех за големите мъртви мъже, как кротко лежат в земята тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и надълбоко в земята, дето е топличко и повече войникът няма от какво да го е страх.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 mar. 2022

Илюстрации:

- Пловдив, 1940 г., мебелното ателие, баща ми 19-годишен калфа.

- 1953 г., дълбокият сняг на ул. "Ниш" под склона на Джендем тепе.

––––
* Засилваш мотоциклета и рязко удряш спирачката: като навиваш кормилото на една страна, задната гума прави полукръг, вдигайки облаци прахоляк и камъчета – сеир за децата от махалицата. Бел.м., tisss.