Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 3 май 2016 г.

Публицистика - КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.)

Томас Хобс (1588-1679) 

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (1.)

    Дитрих Шваниц
* цитира т.нар. Берлински вариант на латинската сентенция Сogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам): 

Седя си вътре и ям кнедли,
изведнъж се хлопна.
Мисля, чудя се, дивя се,
изведнъж дръпвам вратата,
излизам навън и гледам.
И кой стои там?
Аз сам.

    Кнедли, от чешкото knedly, е ястие от картофи и месо с подправки във вид на извадени от вряла вода топчета, залети с мазнина и оваляни в запържен сухар (галета). Толкоз около кулинарията. Т.е. много добро ядене ял умникът-веселяк. То е философия с намигване към човека. Шваниц отбелязва, че Сократ, Платон и Аристотел
"оборват представата-клише за философа като мъдър стар човек. Сократ е шегаджия и площаден оратор", ползва присъщи на софистите похвати, бих добавил: с логически фокуси лишава от увереност опонента, сетне го докарва до състояние да преглъща всяко обяснение, което му се поднесе от учтивия Сократ с дидактично снизхождение.

    Трик на демагози от всички времена. Смятаното за истина до момента се оказва – и това е целта на Сократ! – глупост и безсмислица. И немският професор Дитрих Шваниц прави блестящия извод:
"Началото на всяка философия е лишаването от увереност"


    "Съмнявай се и всичко проверявай сам", приет на въоръжение за личен девиз, евреинът Маркс (1818-1883) заема от Рене Декарт (1596-1650). Декарт пръв отваря дума за съзнанието като субект, нещо самостоятелно действащо, възправило се срещу света – обект на неговите размишления. И според мене, рожба на пришълци в осемхилядолетния Пловдив, този факт отнема правото на всяко крайно мнение. Всичко е относително, всичко може да бъде по различни еталони преценявано, не зависещо само от обективните си качества, но и – в по-голяма степен, зависимо от субективната гледна точка на оценяващия субект.

    Това е начало на рационализма. Космосът вече не е монолитно цяло, небесна твърд, а се оказва подчинен на човешките ни, субективни и неточни, неустановени твърдо, винаги допускащи съмнение... представи.

    Томас Хобс (1588-1679)** говори за причинно-следствената зависимост между нещата. Волята, според него, не е онзи свободно реещ се дух, а резултат от Страх и Жажда, изключващи авторитета на Бог в мнението ни за общество и държава.

    Човекът е неспокойно и преследвано животно, изпитващо постоянен страх, че някой ще му отнеме запасите за живот. Homo homini lupus est (Човек за човека е вълк). Човекът е самотно същество, сам срещу всички; поради страх от Смъртта сключва договор, вид негласно и неписано споразумение с други самотни човеци, т.нар. Обществен договор.

    Държавата е чудовище, властващо над нравствеността, тя не се съобразява с морала. И този факт, ако се съглася, е ужасен за мене, пловдивчанина: все пак осем хилядолетия цивилизация пари под босите ми нозе на присмехулен лаик в сферите на философията! А цивилизация, според мен, значи степен на доверие към човека, колкото и лицемерно да ни изглежда, повтарям – към човека от страна на властта. 

    Откровение на Хобс: обществото винаги възприема логиката на победителя за нравствена. Което е кощунство, особено ако си преживял част от живота си в някой от тоталитарните режими: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, див лъже-социализъм-комунизъм, ислямска държава на главорезите, мафия, дълъг низ крепящи се върху деспотизъм и терор "освободителни или прогресивни" движения, основани върху лихварство, търговия с наркотици, петрол, оръжия, женска плът, идеи за връщане към Османската империя и пр. идиотщини.

    Противникът, кога е победен, неизменно е обявяван за неморален. Което също е тесногръдие именно защото обобщава наедро, без да се интересува от детайлите на реалния живот. Иде ми на ум нещо от живота на Хемингуей: как да обясня с думи прости, че изявеният грандоман Ърнест Хемингуей (1899-1961), ироничният Ърнест Хемингуей, храбрият освободител на парижкия луксозен хотел "Риц" от нацистите, изпитвал респект и неподправени приятелски чувства единствено към поета Езра Паунд (1885-1972), който Езра Паунд е апологет на нацизма.


Рене Декарт (1596-1650)

    Животът е далеч по-многообразен от сухата теория. Мое си размишление: и какво се оказва, ако приема теоретизациите от Рене Декарт насам? Изключвайки Бог, затъваме в тресавището на субективизма, дето всичко, ама абсолютно всичко е възможно. Да, виждал съм го този ведър надпис "Всичко е възможно!" лепнат на таблото пред клиента; таксиметровият шофьор по този шеговит начин ви съобщава да очаквате всичко относно цената на превоза. Чудесно! 

    Всичко е възможно, усмихват се циниците (в кофтия смисъл на думата); даже си го окачват като модерна значка на ревера и го демонстрират с поведението си в общественото пространство и у нас, както и навсякъде по света – гърли на чалгата, изявените ни футболни примадони, корумпираните ни политици, наперените ни мутри, философстващите по медиите платени от Сорос или "Америка за България" родни чиновници на информационния слугинаж. Всяка подлост може да ви бъде представена като изключително Добро за нацията, за човечеството, като последен писък на разкрепостения морал "в името на прогреса" и прочие кухи красоти. 

    Следва

    БЕЛЕЖКА от 2007 г.: 


     От новинарската емисия на БНТ снощи научавам, че в осемдесет и осмата си година издъхнал Богомил Райнов (1919-2007), та вероятно по този повод въртяха филма "Бялата стая" по негов сценарий, с обаятелния актьор Апостол Карамитев (1923-1973) от Бургас, ако се не лъжа. Срещал съм неведнъж Апостол Карамитев край Докторската градина зад Народната библиотека, когато съм се прибирал към студентската си квартира в кв. Герена, това – около 1968-1969 г. Обикновен на вид човек, в дънков костюм и маратонки, а е наистина един от най- значимите актьори на моята бедняшка България, мисля си с печал. Позагледах се във филма, ей тъй, пренебрежително като към минало неважно, а филмът взе, че ме хвана. И си рекох: брей, колко подреден ни бил животът дори когато изживявахме интелигентските си драми! За разлика от нравствения хаос, из който бродим днес, до уши затънали в наглостта на лъже-демократи, които болшевишката злост ги издава (от кръшкачи, готови на всичко, само да се отърват от военна служба, като Волен Сидеров (1956) и Георги Коритаров (1959), до тихи доносници: Ахмед Доган (1954), Лютви Местан (1960), Юнал Лютфи (1944)) и офицери по службите на Държавна сигурност, станали лидери на партии с гръмки демократични имена, или гласовит някой събрат на Иво Инджев (1955).

    Прелитат като комети над тълпата от българи важни за нацията ни персони с име Румен или Бойко, а нищо румено, нищо бойко не откривам сред нас! Отиде си и този Богомил, оставаме на това разкошно парче земя ние, богунемилите българи.


     Каквото и да ми е мнението за Богомил Райнов, общо взето, сходно с мнението ми за Павел Вежинов (1914-1983), тези двама ошлайфани придворни на Живковата партийна администрация автори, свързани с кухнята и вътрешния потаен живот на Държавна сигурност, си остават ключови фигури за периода 1960-1990 г. в родната Българската литература. 9 юни 2007 г., годишнина от оплискания в кръв 9 юни 1923 г., когато царски офицери са клали Александър Стамболийски (1879-1923), полужив го захвърлили в килерче*** край родното му село Славовица, Пазарджишко, където и издъхнал от раните си.

Plovdiv, 15 oct. 2004 – edited 3 maj 2016
_____
* Цит.съч., с. 264.
** Томас Хобс – английски философ. Най-известният му труд е "Левиатан". Посвещава ред изследвания върху политическата философия; като съвременник на Френсис Бейкън и Рене Декарт, пише отзиви за Декартовите "Размисли".
*** Виждал съм го с кръв изписано върху кирпичения варосан зид, трийсетина сантиметра над пръстения под: Ст 1923. Умиращият основател, истинският лидер на БЗНС, една от най-ярките родни политически личности в Историята на България, топял показалец в кръвта си и тъй оставил послание – да го помним, че е бил българин и със сърце, биещо за Отечеството до последен дъх. Бел.м., tisss.