ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1507.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1507.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (5.)

   3-6 oct. 2002

  Образът на мекерето, конюнктурна личност, възползвала се от обстоятелствата, на парвенюто: този образ съпътства винаги и навсякъде троновете на властта и не може да обясни защо болшевизмът, фашизмът и нацизмът или въобще престъпната власт, като обгръщат с подозрение простосмъртния гражданин (поданик), слухтейки не само за стореното, но дори какво човекът мисли, се нуждаеха и създадоха за това следене подмолна армия от слухтящи дегенегати, чиновници без капка достойнство, партийни комисари на правдата.

  Курбон и синът на Вергил* ли са оправдание за озлоблението, което все дири врага, дори в своите редици параноично издирва "врага с партиен билет"! Така и глутницата се самоизяжда, за да поделят оцелелите на все по-едри късове пая си от унижението на обикновения човек, докато до небесата се кълнат колко са предани и се жертват за за нацията. Отдавна назрява такъв тежък разговор. Двайсет години новелата на Емил Калъчев предизвиква тревога – важна част от съвестта, да изречем, да артикулираме коя е причината това се случи именно с нас, българите. То е наш си български, личен разговор вътре в националната ни общност.

  Парвенюто е просто следствие, но не е причина за краха на соца и неговия родител, марксистката илюзия за напредък. Фашизмът на Мусолини, националсоциализмът на Хитлер бяха елементарни за разкодиране; социализмът (комунизмът) е с повече опит в лицемерието. Откакто се появява на бял свят в 1848 г. Комунистическият манифест, интелигентната част от човечеството, изпълнени с енергия млади поколения оттогава насетне откриват хоризонти за духа в тази красива, ала спореща с човешката природа химера. Марксизмът или роденият от него социализъм преобръщат с главата надолу християнската максима, императива на Любовта. В името на бленуваната уж световна хармония лъже-апостолите, като Ленин и Сталин, рушаха "старото", в действителност създаваха условия личността да бъде тотално окована, заключена зад телени мрежи, наблюдавана, преследвана, гост в собствения дом, слуга в имота си, лостче и винтче на Световната машина за принуда, назовавана революция, не уникат и не Човек, това звучи гордо**, а нещо стандартно, заменяемо, повторимо, суров материал за войни.

  Странно – новелата "Прощално за... времето на самотата" ме зарежда с оптимизъм. Доста помълчахме, нищо ли не се е случило между 1945 и 2002***? Мълчанието може да бъде и предателство – твърди сред объркания в репортажен миш-маш от истории, сериозен, но и струва ми се, ироничен Емил Калъчев. Може да се мамя, може и да ми се е сторило или силно да ми се ще да е тъй. И Маркс пише: "Човечеството се сбогува с илюзиите си, като им се надсмива". В този смисъл, защото не го цитирам дословно.

  Проява на могъщо невежество е т.нар. "говорене на истини от последна инстанция". Това, което за интелигентния разум е естествено навлизане в сферите на познанието, т.е. цял живот се уча, непрекъснато се уча и все има нещо, дето не ми е известно – за глупака е строго установено, фиксирано, не подлежи на развитие като информация и възглед. Невежият не може да си представи, че онова, което веднъж прочел или чул, вероятно е само стъпало към откриването на Истината, тресе се от смут, че някой се усъмнил в нещо, вече казано и доказано от авторитети преди нас.

   Войнстващото невежество обича да цитира велики личности от науката и света на информацията; зад тяхната фасада то се чувства удобно, без тревоги, любопитство, съмнения. Невежият най-яко се страхува да не сбърка в преразказа, притеснява се от съмнението светът да не усети, че е некомпетентен, че сбъркал в детайла или в нещо основно. И сега си мисля: Талантът много по-често от всички останали, и дори почти непрекъснато греши; но като греши, открива територии, неосветени от рутината, така чрез доза лудост, страст, наивност, прави великолепните си открития. И се оказва, че грешката е съществен елемент от процеса на познание, понеже е най-строга проверка за верността на тази или онази формула за човека и вселената.

  Комунизмът, какъвто моето поколение преживя и още продължава като манталитет да отърсва от себе си, е насилие над интелекта, насилие от страна на болни мозъци; но в коя обществена формация това насилие не е съществувало? Високомерие тресе както комунисти, фашисти, нацисти, фундаменталисти от религиозни общности, така и повечето от институциите на днешния ни свят. Участието в каквато и да е партийна организация оковава, нахлузва юзди върху съзнанието, монтира наочници и бленди пред зениците, за да си удобен за управлението. Дисциплинирани, послушни стройни редици от фелдфебели на правдата без лично мнение или воля, до смърт предани на вожда – това е явният или тайният, свенливият блян на всяка партийна централа.

Командирът, за мнозина – проклятие за България.

    Вярвам в мощта на свободни личности, обединени за конкретна работа, обединени не на живот и смърт, а колкото го изисква отрязък от живота ни в общество... Твърде различни сме по дух и интелект, това никой ли още не забелязва? Един и същи човек в собствения си живот се променя, развива се към по-добро или по-лошо, но не стои на едно място. Камъкът, що е камък, и той се мени, а защо фанатизмът все се стреми да уеднаквява човеците като непроменими твари?! Бягай от наредените край пътя ти изкушения. Подхвърлят възможности, смятат те за наивник, а вгледай се внимателно в подготвените клопки и капани. Благодаря! Не участвам в тази лотария на щастието. Пиша това, което интуитивно ме подтиква да убеждявам всеки добър човек в правото свободно да избира, правото, дори с риск да го сметнат за противен, да бъде себе си.

Незабравима усмивка

Имахме златни рибки, те обикаляха в кръг
из аквариума на масата до тежките завеси,
които покриваха прозореца и
майка ми, винаги усмихната, очакваща всички
да бъдем щастливи, казваше: "Бъди щастлив, Хенри!"
и беше права: добре е да бъдеш щастлив,
ако можеш
но баща ми продължаваше да бие нея и мен по няколко пъти на седмица,
вихрейки двуметровата си осанка, неспособен да
разбере какво го напада отвътре

майка ми, бедната рибка,
желаеше да бъде щастлива, бита два или три пъти в седмицата
и ми казваше да бъда щастлив: "Хенри, усмихни се!
защо никога не се усмихваш?"

и тогава тя се усмихваше, за да ми покаже как, и това беше
най-тъжната усмивка, която някога съм виждал

един ден златните рибки се споминаха, всичките пет
изплуваха на повърхността, на една страна, с
отворени очи
когато баща ми се прибра, ги хвърли на котката
там на кухненския под, ние гледахме, майка ми
се усмихваше

  Животът в общество налага ограничения на бесовете ни; в този смисъл Държавата е необходимото зло. Всеки обаче сам отговаря за постъпките си, сам си носи кръста. В привидния хаос от най-противоречиви, разнородни идеи най-велико постижение за човека е да избяга от рутината и скуката на посредствеността, като взема решенията си, без да се надценява, ама и без да се подценява. Омръзна ми да срещам нещастни, недоволни, хленчещи само защото изключително сериозно са възприемали себе си за Пъпа на вселената! Хубави сме, чаровни сме, защото сме и си оставаме различни. И всеки има мисия, която красиво проваля основно сам, сам следва с пот на челото, и то поради вътрешни подбуди, не поради наложени от Посолството причини.

  Надникни в себе си като в кладенец, и ще видиш какви богатства, какъв разкош от багри свети на дъното. Ако виждаш тиня на твоето дъно, сам си си виновен.

       Следва

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 4 fev. 2024

Илюстрации:
- Лютви Местан (1960), агентът на Държавна сигурност.
- Николай Хайтов (1919-2002) – противоречива личност.

___
* Литературни образи от новелата на Емил Калъчев "Прощално за времето на самотата".
** Израз на Максим Горки (1868-1936), отровен по поръчение на Сталин.
*** Година, когато е писан текстът. Бел.м., tisss.