ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (613.)
В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)*
12 uni 1987
АСЯ
Глава ІII
Забелязали ли сте как пролетта
прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е
случвало възцаряването й да се провлачи през някоя година чак до първите дни на
май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, да изляза, ако не в
Добруджанското плато, то в околностите на Гурково. Имаше тогава в южния край на
селото млада, преди година-две засадена елова горичка и бе чудeсно, като обърна
лице към слънцето, да се заслушам в непресекващия добруджански вятър, свистящ в
младите елови иглички. Заешки следи като момино герданче прорязват снега,
хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски
тор и горени дръвца долитат крясъците на селските гъски. Сойка току кацне върху
храст наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като
брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристално бистрия въздух чувам как,
отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й.
Имах си любими
местенца из околността. При изоставеното турско гробище отсам Брястово
(някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви дървета и непроходим
гъсталак от бурени и храсталак, мога на воля да си мисля за преходността на
живота или да се изпълвам със самочувствие, че ех, може и да не съм вечен, но
съдбата си ще контролирам както професионален водач на огромен камион, когато натоварен
с ценен товар, минава по криволичещ каменист и стръмен планински улей. Отвъд
пътя срещу гробището като гнойна пъпка в добруджанската шир се издига бетонен
бункер с тесни хоризонтални прорези; от тези бункери до 1940 година
граничната ни войска държи под обстрел пътя Балчик-Каварна; за мен
застиналият военен бункер си беше атракция, страховито бойно съоръжение от миналото, макар и изгубило стойност. От вътрешността на бункера кърът изглежда изпълнен с опасност,
която е в състояние изненадващо да те атакува, и то беше вълнуващо,
неочаквано за мен преживяване.
От срещуположния край над селото Гурково
имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече селце Поляна.
В ранната пролет на 1972 година, тук бяха останали три-четири постройки, и те
самотно стърчаха сред изсъхналите и затрупани от преспите къпинаци. Отвисоко,
през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на
Гурковските къщи, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и
затова пък за мен в онези дни уютен февруарски хоризонт.
По-нататък, покрай
шосето за село Вранино, населено с руснаци староверци, вляво, подир леко заоблено нагорнище лежеше умиращото село
Македонка, където живееха двама самотници: осемдесетгодишните дядо Гьорги и баба Донка.
Всичко като да му беше наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат
оборите), дуварите, редени по типичния за този край начин: от
варовикови късове, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове
не бяха още заличени, само че там се разхождаха вече единствено гарги, свраки и диви
зайци, които тук ровеха за корени и изостанали грудки от самораслеците в
незасяваните от години бивши бахчи. Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по
портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, отсипаха ми в
порцеланова чашка от киселото домашно добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Беше топличко, уютно и отчайващо тъжно. Животът,
оголен във величествената си простота, нашепваше вълшебни или жестоки приказки
за отминалите времена, когато наоколо вряло и кипяло, веселие и грижи
отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от
любов идея.
Мълча, слушам гъгнивите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като изгубили
се невръстни деца в непроходим лес, поправяха се – това не беше баш тъй, ами
беше инак, пресичаха се един друг, или ту единият - ту другият, подхващаха все
една и съща, като че без начало и без край приказка за безвъзвратно отлетелите млади години. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струва
литър газ или литър олио през войната, как даскалът румънец ги пердашел с пръчка
по главата и раменете, чуел ли ги да говорят на български, с каква надменност се отнасяли към българите румънските чиновници и чокои
(заможни земевладелци), макар инак да не били лоши хора (?!), как еди коя си зима била толкова върла, че морето замръзнало и за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от
Македонка и селцата наоколо цепели до Каварна направо през морето, с конски
шейни по леда.
Пешком по скърцащия
под обущата ми пресен, пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност.
Хапвам надве-натри в училищния стол и пак се затворя в изстиналата бекярска
(ергенска) квартира, зъзнейки не от постоянния добруджански мразовит ветрец, а от
егоизма и самотността у 24-годишен мъж в разцвета на силите и на мераците си.
Вечер,
след часовете ми по български, руски и френски в училището, сядал съм с местните момци
в някоя частна къща да пийна кафенце от джезве, разбира се, водна чаша със
слабичкото им винце, като и да послушам с тях все едни и същи шлагери от надраните им
стари грамофонни плочи. Бяхме неопитни, млади, вътрешно изпънати като струна
от напрегнатост, че нещо ей сега и тук непременно ще трябва да се случи. Момичетата си
мълчат или хихикат предизвикателно, а ние – млади мъжкари, правим се на заети
в делови разговор, от които сякаш зависи светът. Повече от поизраслите
девойчета на селото идваха тук, смутени, изрисувани, накипрени, свенливи. Дотегна ми
всичко това, така затаено, и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода и
късметлията за пет минути да се усамоти в съседната стая, да се целува и натиска на
тъмно с някое от момичетата, което гърлото на бутилката му е посочило. Оживиха
се, очите им, а най-вече очите на момичетата, светнаха...
– О-ох, да ми падне Гинчето! –
провиква се розовобузест млад тъпанар в полумрака на гостната, където се
бяхме скупчили, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е, Гинче... Само да
ми паднеш, Гинче!
Всички желаеха едно и също, а им беше неловко да го изразят; нежността негласно приемаха
за слабост откъм мъжката страна; държаха се шеговито уж, пък просташки
цинично, грубо. Нямах този дерт, но сърцето ми бе хладно: наблюдавах ги,
изучавах ги, раздвоен между снизхождение и интелигентската ирония на роден в големия град.
Най-истинските и само мои часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците вече
са се разпилели по къщите. Седях в бързо изстиващия учебен кабинет, зад
плътните тъмносини завеси и дращех печални стихове, докато върху новичкия училищен стерео-грамофон "Еurophone" се върти дългосвирещата плоча "Литургиите" на руснака Чайковски с онази катедрална, дълбоко
изстрадана човечност. Така нанизах две дузини стихотворения, от които
лъхаше безнадеждност. Откъде това настроение! Може би от стаеното желание
да съм нужен на някого? Ама не, не на учениците, не и на двама или трима приятели от село Гурково. Този "някой" трябваше да е сдържано и умно момиче, а не глупава
напращяла дунда, която квака от ъгъла, за да привлече внимание,
и аз да я дръпна в тъмната стая, за да я целувам и мачкам като
пламтяща от животинско желание свежа плът.
На два пъти всяка седмица в
салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти пристигаха в
метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха на спирката, така че, ако
киномеханикът – възнисичък, набит и ячък момък, закъснее да ги прибере, момците
от Гурково понасяха лъскавите тенекиени кутии с поредния филм към
кино-кабинката му, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от театралната сцена и с блъсканици, закачки, смях си заемаха местата. Често пъти
салонът бе почти празен, а на най-последния ред се сгушваха по няколко любовни
двойки, и докато трае прожекцията, оттам долита цъкане на слънчогледово
семе, въздишки, възклицания, нерядко: звучна плесница, следвана
от диво кикотене.
Обикновено сядам сам на един и същи краен стол отляво в предпоследния ред, не толкова
назад, че да не преча на влюбените, но не най-отзад, та те да не ме разсейват.
После до мен започна да сяда Данко, който като да се усещаше длъжен да ми
обясни кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си е имала вземане-даване; но
това той правеше, мисля си сега, не за да ми угоди, а вероятно му е било неловко, че нямахме за какво да бъбрим. Не бе свикнал с моя нрав –
мълчанието очевидно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се
върху екрана и тогава усещах край себе си присъствието на сдържан и верен,
появил се изневиделица срамежлив приятел.
След филма
нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там на силно разхлопан, лепкав от
мръсни пръсти древен магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от поочуканите
грамофонни плочи – съставите "Мънго Джери", "Бийтълс",
"Ролингстоунс"... Появяваха се по някое време и няколко непознати
момичета, които се държаха дръзко и шумно, като да са си у дома: фамилиарничат с механика, сядат му в скута, галят го, прегръщат го, като че ли на драго сърце
приемаха циничните му задевки и циничните вицове с вид, който казваше: Ох, ние още колко работи
знаем! А мъжкарите ги обарват оттук и оттам, карат ги да се изчервяват,
попощипват ги, черпят ги с цигари, хващат да ги дразнят, че нищо, ама хептен нищичко не разбират
от "онези работи", защото са още бая зелени и глупави, имат още много фурни хляб да изядат, докато станат мацки като онези мацета, дето се кълчотят по телевизора само по цици.
Излизаме от задимената
кино-кабина, мълча си, а Данко току въздъхне:
– Такива сме си ние, брат ми! Ама
ти не им забелязвай.
– Че какво ли пък да им
забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичко си им е най-нормално! –
И както си крачим по внезапно опустялата притихнала улица насред село към
вдовишката къщурка на майка му, хващаме се да обсъждаме току-що изгледания
филм. Майка му – леля Керанка, все го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше...
Без дума да рече, отхлупи тенджерата, и кухничката вземе, та се изпълни с
аромат на прясно сготвено.
Веднъж подир киното Данко извади снопче
опърпани листове от ученическа тетрадка голям формат и при мъждивата светлина току
над кухненската маса, замляна в трохи и фасове от цигарите, ми чете свои
стихове, в които имаше и непонятна за мен, но близка, твърде позната печал по
мудно отлитащите дни на кроежи. Потрай, ще дойде пролетта, успокоявам го, после
– и нашето лято ще дойде; ще хукнем към плажовете край морето. На всяка цена ще
отскочим до Русалка – онзи френски курорт току зад Каварна, забранен за
българи, ще се поразгледамеь ще разучим как си живеят там френските момичета,
пък ще отмъкнем по едничка като агънце-багънце, както вълк мята плячка на гръб.
.jpg)
Пловдив –
най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 02 uni 2021
–––
* От Папа Теди се учех да пиша сбито, да не се впускам в излишни подробности, за да може онзи, който евентуално ще чете текста, да разполага със свободата сам да доработи пропуснатите детайли, като ги вземе от собствения си преживян опит и наблюдения. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
