ПОСЛЕСЛОВ КЪМ „УЧИТЕЛЯТ ПО МЕЧТИ”
ЗА УМЕНИЕТО
ДА СЕ МЕЧТАЕ
– Не виждам за последния четвърт век "демокрация" по-унизявано съсловие от
даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм чувал какъв респект към учителите имали някогашните поколения българчета, в
условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е
разправяла колко била изненадана, че го вижда в най-обикновени домашни дрехи да
копае в дворчето си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на даскалите,
ама то вече не са и учители в онзи смисъл на думата, т.е. личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които
се озъртат на всички страни откъде ще им долети някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– В последната си учебна година в
пазарджишката гимназия майка ми печели голямата награда от училищната им томбола, както
ми е казвала, виенски модел, с извити крачета и пищна розова дамаска на цветя, холова
гарнитура от диванче и четири стола, вероятно – и маса.
– Ехааа!
– Студент във втори курс, бях се захванал да
възстановя цялата тази хубост: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой вече застаряла боя – работа бая трудоемка, та ми отне около месец време. Мечтаех столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан лъскави, както и да обновя вече прокъсаната
дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на
нашите, и си стояха така около година, до следващата лятна ваканция – че да се захвана
вече с боядисването, лепенето и сглобяването на тази хубосия. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил
всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук си е бая труден за
обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивки, характерни за виенската мебел изобщо. И досега ме е яд,
като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор
ги изгорил?!
– Вечно усещах озадачения му
поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък просто липсвало му е вероятно вече умението да мечтае. Имам и други случаи, кога ме е спирал или е мърморел,
когато не е успял да ме спре.
Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива
на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около
преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на
нашите. И ми забрани... Втори случай: в антрето току зад входната врата бях изнамерил и налепил върху грубия бетон мраморни
плочки – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато
захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден по площ колкото носна кърпа,
пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено.
Трети случай – в моята
стая, дето вече заживяхме с жена ми и двете щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по една от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира вече
по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година,
гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
Затова, като казвам, че – колкото
и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен
похлупак се отмести и видях небето над главата си.
Та това – по повод умението и
склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна
къща насред Мараша в моя роден Пловдив, пак майка ми е причина, той й се дразнеше,
но пред нейната женска стихия нямаше как да не отстъпи.
– Малеее! Не го знаех. Затова
трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
–
Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка
(мотопед), в груби залъскани, изтумбени на колене панталони и кирлива ватенка
на гърба, майка го води да види къщата, и Дъртия (както му викаше) им даде три
хиляди лева да ги добавят към техните към хиляда и петстотин, с лишения сбрани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като
баща ми се наел за още хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите й.
Баща ми беше и против моето учене в София;
пак майка ми е причина да не ме спре. А той по онова време вече работеше насред
столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюро и стол,
дето приемаше рекламации (оплаквания) от софиянци за купените там стоки,
произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал татко да види
резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на
майка ми и на колегите, че ей на! – синът му бил сред приетите да учат в
Университета, докато издокарани дами и господа кършели ръце и
ронели сълзи, че рожбите им не се класирали.
По онова време приятели му били актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), все от артистичните среди на онази София. Зодия Рак, какво повече да
каже човек! Като се дипломирах в СУ-то, години наред ми натякваше: "И защо ти беше
това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен бях, когато ме въвеждаше в тънкостите на занаята, показваше ми как да полировам и аз с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на
конвейер, а по онова време си беше наистина работа за майстори, всяко нещо на ръка се
правеше: от плоскостите, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир
от разни видове екзотична дървесина –махагон, абанос, палисандър, от липа, череша, ясен, орех, дъб и пр.
През лятната ваканция между трети и
четвърти курс в СУ-то занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала,
превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си поисках само да ми осигурят пари да си набавям материали за градежа и за ходене
по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и тръби, които вкопах в тухлените
стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухнята до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за
да разширя стария гириз. И само тогава баща ми дума не рече.
Това не ми пречи сега да го ценя
и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив обаче, хич не се
разбирахме, все едно на различни езици говорим.
– Нормално.
– Наследеното материално е нищо,
но са ми особено ценни нравът му на мълчалив, вдаден в работата си българин. Наоколо
мъжете бяха все докачливи самохвалковци, пияндета, белотаджии; като него
друг просто не съм срещал.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 18
sep. 2017
___
Илюстрации
Горе: Пролетта на 1945 г., татко, тъкмо върнал се от фронта в Унгария с медал за храброст.
Долу: Пролетта на 1942 г., баща ми (в средата) - калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.