Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 26 декември 2016 г.

Story – СТАРАТА КЪЩА

На всички сънародници, изоставили България и разпилели се по света 

СТАРАТА КЪЩА

     
     През последните дни на лятото семейството на Петър се премести да живее в порутена стара къща. На двора имаше кладенец, водата му беше застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята, сетне – върху съседната ограда, оттам и върху покрива на съседската къща, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор цветя изпълваха вечерите с уют, със задушливо ухание, а на утрините придаваха стипчив нежен аромат. 

   В горния ляв ъгъл на източния прозорец се бе настанило лястовиче семейство и вечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха уморените птици. Ала най-хубаво бе вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не – пееше под нозете. Масивен колкото шкаф стенен часовник, повреден, застинал от незапомнени времена, поставен наскоро между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и някакво необикновено спокойствие. 

   В неделя утрин семейството се сбираше около масата и весело тракане на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, изпълваше къщата. След закуска бащата излизаше сред големия двор, и като се като удряше с длан по гърдите, казваше високо:

   – Имаме си къща, е-ей!

   Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

   Петър обичаше да прекарва дълго време в градината. Застанал покрай някой храст сериозен и вглъбен, разглеждаше пчелите, които отлитаха от цветята и други долитаха. Иззад ъгъла се понасяха гласчетата на двамата близнаци, те дотичваха палави и щастливи: пляскат с ръчички, крещят до небесата:

   – Батко Петър! Батко Петър!

   Оставяше им се да го дърпат за дрехите, да го щипят и да го замерят с камъчета, понеже такава бе обичта им. Често ги откриваше в най-далечния ъгъл на двора прегърнати, вкопчили се едно в друго, заспали. 

    Тъй течаха дните, изпълнени с блажено спокойствие, последните дни на едно дълго и сухо лято.


   После неусетно настъпи есента. Дърветата на двора за няколко нощи пожълтяха; пожълтяха и листата на голямата стара лоза. Небето поизгуби млечния си оттенък, весели бухлати облачета увиснаха над старата къща. Заваляха първите есенни дъждове над Тракия и Петър продължително се вслушваше в тропота на капчука. Нощем това си беше безкрайно приятно занимание. Харесваше му да седи на парапета зад източния прозорец, ням и неподвижен в тъмнината.

   Сутрин се будеше и от леглото се вслушваше в звука на капките, които се стичаха тихо навън. Утрините станаха лениви. Слънцето се измъкваше все по-бавно от дъното на хоризонта, светеше бледо в рехавата мъгла.

   Майката и бащата обикновено все нещо си говореха тихичко в кухнята. Чуваше скърцащия под, който пееше под нозете им. Към седем напущаха къщата, за да идат на работа. Къде работеха не знаеше; това бе далечна страна, която неизвестно защо той наричаше Там.

   – Къде е мама, къде е тате? – пищяха близнаците.

   – Те са там – успокояваше ги Петър.

   Тримата се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и захващаха всекидневните си игри.

   После листата окапаха, дворът се покри с мъртви, повяхнали цветя, които изглеждаха жалки, тъй сгърчени в безспирния дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Някога преизпълнена с цвят, жужене и ухания, околността посърна и сега вече най-интересни за Петър станаха прозрачните локви, които се появиха край каменната пътека в огромния двор.

   Близнаците тайно ходеха да си цапат обущенцата в тези локви: пущат клечици в ручея, късчета вестникарска хартия по течението и се любуват на отражението си. После единият започна да кашля, вдигна температура, разболя се и тези посещения бяха преустановени.

   Голямата лоза в двора не даде плод тази есен; унила и безполезна, тя се бе изтегнала над кладенеца, по земята и върху съседната ограда, оттам пък – по покрива на къщата. Приличаше на заспала голяма тъжна змия.

   Дните станаха доста по-кратки. В късните следобеди, понякога, Петър захласнат наблюдаваше бледата месечина; тя се появяваше трепереща, зъзнеща между дъждовните струи, иззад плътните мрачни облаци, които я застигаха и застигаха: опитваше се като русокосо момиче, обкръжено от диваци, да им избяга, но не за дълго – светла и притеснена, преследвана от натрапници пришълци.

   Вечер майката и бащата идеха уморени след напрегнатия ден. Хранеха се мълчаливо, опрели лакти о дървената маса: бащата – грубоват, едър и тромав, и добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Говореха си само с откъслечни фрази. Една вечер, като се нахраниха всички и бяха измити и подредени в шкафа чиниите и лъжиците, майката седна при бащата и се остави той да я целуне.

   – Весело ни е тук, нали! – каза тя.

   – Весело ни е – усмихна се той и я погали. Прегърна я и я целуна.

   – Ще си направим нова къща, нали?

   – Да – отвърна като планинско ехо той и се наведе пак да я погали.

   – Не ми харесва тази – продължи майката.

   – Ще направим нова – рече бодро бащата. – Да! Без съмнение, ще се наложи да направим нова къща. Важното е ти да си спокойна.


   Дойде зимата. Съвсем неочаквано то се случи една сутрин. Всички се събудиха някак нови, празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше сняг. Валма сняг като фандъци памук се спущаха от сивото небе тържествено, безшумно прелитаха край прозорците на старата къща. Във всекидневната големият стенен часовник придоби някак си тържествен, замислен и сериозен вид. Стрелките му заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха толкова грозни.

   През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Ходят с дървените си играчки из стаите, и както играят, заспиват, вкопчили един в друг розови пръстчета. Петър навежда глава, съсредоточен гледа как дишат и спят.

   Една неделя през януари майката пак седна върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне, да я погали и каза:

   – Забелязал ли си, че никой не ни идва на гости?

   – Ех и ти! – учуди се бащата и посочи навън. – Нима не ти допада тази приятна здравословна тишина?

   – Да, наистина – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо.

   Той я погали още и още, и още веднъж и излезе навън.

   Същия ден се заеха да правят снежен човек. Отъркаляха две огромни топки сняг, закрепиха ги една върху друга насред запустелия двор. Най-горе туриха трета снежна топка – по-малка, и бащата се захвана да извае лицето. Двете хлапенца се въртяха наоколо, като че повече му пречеха. Размахват тенекиените си лопатки, замерят го със сняг, пищят от радост до небесата. Рухват в снега и се търкалят: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправят се, заклатушкат се по двора с важна патешка походка. Същински снежни човечета!

   Накрая бе нужен и един морков за нос на страховитата снежна грамада. Майката прерови старите касетки със зимнина. Донесе морков – повяхнал, изгубил цвета си. Бащата бучна моркова насред тиквата на снежния човек и се поотдалечи да огледа какво е сторил.

   – Ето! – рече с боботещия си глас. – Това се казва Голям малък Снежен човек. – Качи на раменете си близнаците, заподскача като кон в пухкавия сняг. Майката ги наблюдаваше любопитно, а пък двете хлапета пищяха от страх и удоволствие.

   Отмина зимата. Снегът само за няколко дни се разтопи и сякаш съвсем от нищото изпод някогашните преспи се появиха първите смели кокичета. Пролетта бе дошла. По клоните на дърветата, както и по храстите в двора се появиха малки пъпки, пъпките нараснаха, взеха да серазпукват. Наред с жълтите пламъчета на минзухарите щръкна и тревата по припеците. По средата на април дърветата и храстите потънаха в бяло, розово, червено, жълто, виолетово. Завърнаха се двете лястовици. През първия ден те си пооправяха гнездото, пострадало от есенните дъждове и от мразовитите ветрове на зимата. После отнякъде долетяха още две лястовици и подир два дена Петър откри в горния десен ъгъл на източния прозорец основи на ново лястовиче гнездо. Към три подир обяд четирите лястовици кацаха върху тела за пране и цвърчаха на своя си език.

   Появиха се и други птици. Те всички подскачаха, провираха се сред клоните на дърветата и из прораслите нови вейки на лозата, пърхаха и цвърчаха из храстите.


   Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър чуваше, както винаги, как си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, на майката – тъжен и мек. Веднъж я чу, че хълца и плаче. Плачът й беше едва доловим. И настръхнал в детското легло, Петър се вслушваше. Това не се повтори , ала сутрин – изплувал рано от розовите детски сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката тихичко говореше, то беше добър знак и успокоен, той си мислеше за свои си работи. Вечер заспиваше изпълнен от впечатления и все сънуваше старата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се вие, птиците и снежния човек, локвите, цветята в двора, кладенеца с пробляскващата вода на дъното. Сънуваше дървения под, който не скърца, а пее под нозете, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която са се наредили и тракат с лъжица в порцелановата купичка с горещо мляко и какао. Сънуваше, разбира се, и близнаците – двете розови хлапета, майката сънуваше, сънуваше бащата.

   Ала никога, как никога не сънуваше себе си, може би защото заспиваше винаги с широко отворени очи... там – във всекидневната, в детското си легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия стар, огромен часовник, спрял от незапомнени времена.

За да вдигне най-модерния в света бетонен концлагер за диви животни, кметската управа на Пловдив подложи на гола сеч 40 декара 70-годишна гора. България превърнаха в голо сечище лакомите невежи властници.*


Plovdiv, apr. 1969 – edited 27 dec. 2016
_____
* Вж. http://toppresa.com/74794/predskazanieto-na-prepodobna-stojna-balgariya-shte-opustee-otkam-narod-mladite-shte-zabegnat-starite-shte-izmrat-balgariya-shte-udari-danoto

Story – ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО

Коледна приказка по приказката на Ханс Кристиан Андерсен

ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО
 На моя внук Бобчо-Фасулчо с обич 

     Имаше някога някъде си един кралски син: шарен-марен, чистичък, прилежничък, и най-важното: едничък на мама. Гледаха го родителите му като писано яйчице: нищо не го карат да върши, кофата за боклук не го карат даже да изхвърля, нищо не щат от него. Той пък по цял ден си мечтаеше да се ожени, ама не за каква да е, а за... принцеса. 

    То като се огледа човек, принцеси под път и над път. Повечето са фалшиви обаче: отвън гримирани, белосани, нагласенки, дрънкулки по тях висят, роклите им – от най-скъпо платно, шити по последна мода, ала отвори ли си такава една "цоцолана" златните уста, светът веднага разбира колко е глупава, че и лакома, а очеизвадно й липсва чар. Голям зор си е в навалицата от кресливи грубиянки да откриеш принцеса.

    Преброди царският син много земи, ходи по какви ли не от скъпи по-скъпи курорти у нас и в чужбина. Къде ли не надникна, в какви ли не луксозни палати надзърна, уви, такова момиче не намери. Навираха му в ръце, тикани от пресметливите си роднини, разни изкусно накъдрени глупачки, омазани с червило, фон дю тен, три пласта грим. Обаче как па ни една не накара сърцето му да трепне! Та взе да се отчайва царският син. Разхожда се из царската градина в двореца си от слонова кост с високите кули унил и печален. Лицето му – страдалческо такова едно, жал да ти стане, жив да го оплачеш.

    В царството бабичките, сбрани след обяд да клюкарят по на чаша кафенце, все това говорят: "Бре-ей, колко зле бил устроен светът! Как па само за нашия принц се не намери достойна мома?"

    Отмина пролетта, ей че отмина и лятото. Дойдоха си от Египет щъркелите, лястовиците и другите прелетни птици, излюпиха яйца, отгледаха си пиленца, накрая пак отлетяха на майната си. Пак настана мъглива и дъждовна, обичайна за нашите географски ширини есен. Всичко подгизна от простотия и турски сериали, чалга гърми, моми с огромни изкуствени силиконови цици шетат насам-натам покачени върху високи двайсетсантиметрови токове, дебнат да се хвърлят върху татуираната обезкосмена гръд на някой тарикат паралия, най-малкото – върху закъсал за жена умиращ от скука женкар милионер. Самотно, лепкаво, гнусно – абе, направо казано, адска киша!

    Не щеш ли, една вечер се изви буря. Че като засвяткаха светкавици в небето на зиг-заг, че като затрещяха онези ми ти гръмотевици, като ливна дъжд из ведро – да си умреш от страх. Точно тогава на градските порти точно в полунощ взе да се хлопа. И понеже стражите от фирмата за охрана се бяха изпокрили на сухо, пляскаха белот до полуда и си се наливаха с шотланско уиски, излезе Негово величество старият цар да узнае кой хлопа по никое време.

    И що да види г-н Царят! Пред портите на апартамента, извинете! – на огромния му палат, трепери принцеса, моля ви се! Боже мой, ама на какво приличаше тя! От косите, от дългата до петите й дреха се стича дъждовна вода. Обувчиците й – оплескани в кал. А независимо от това уверява, че е принцеса.

    О, как мило и достойно изгледа тя стария господин Цар! Чак като на мъж му стана някак неудобно. И без да се замисля, отключи, пусна я да влезе. И даже тръгна пред нея да й свети с царския си фенер.
 
     Е, в тези тънки дела жените не са така доверчиви. Такава беше и старата госпожа Царкиня. "О-хо! – рече тя на придворните дами. – Сега ще изпробвам аз дали пак не сме случили на поредната повлекана. То аслъ откакто из блока, извинете! – из царството ни, се разчу, че имаме син за женене, какви ли не гарги и кукумявки кръжат и ни досаждат!" И без повече да каже ни една дума, вмъкна се в спалнята за гости, завря се под бледорозовия атлазен балдахин, смъкна на пода всички пухени дюшеци и възглавници, тури едно грахово зърно най-отдолу, а върху граховото зърно пльосна дванайсет дюшека, с гъши пух яко натъпкани, върху тях – още двайсет и четири пухени постелки, и тъй върху цялата купчина луксозен боклук поканиха гостенката да спи.

    На другата сутрин Царят и Царицата първи дотърчаха. Кланят се те, носът им опира в персийския килим, един през друг се мазнят: "Ах!... Добро утро, миличка! Ах, извинете за безпокойството. Ах, ама добре ли се наспахте тази нощ?"... "Ах! – рече принцесата. – Цяла нощ не съм мигнала. Не знам какво му е на това легло, но лежала съм сякаш върху нещо тъй кораво и твърдо, че цялата съм в синини. Ужасна нощ!"

     Тутакси на цялото Царско войнство, което ще да значи: готвачки, телохранители, министри, депутати, царедворци, доносници, натегачи и прочие, шефът на парламента и той, дотърчали да слухтят, им стана ясно, че пред тях е истинска принцеса. Ами да! Кой друг, моля ви се, ще усети грахово зърно през купчина пухени дюшеци?!

    Какво да кажа повече, то оттук вече всичко е ясно: принцът тутакси се ожени за нея. Най-сетне милият бе сто процента сигурен, че за жена взема не някоя празноглава куха кукла, а истинска принцеса. Граховото зърно с духовата музика на Кралския гвардейски гарнизон, с песни и танци на народите под скиптъра на Негово величество положиха върху бледорозова копринена възглавничка. И сега в музея на кралството се стича куцо и сакато, от кол и въже туристи с фотоапарати прииждат да го разгледат. Го-о-оляма работа, ще кажете! Някакво си грахово зърно...

    Че това не е изсмукана из пръсти, а действителна история от моя роден град, да речем, доказва нещо много важно. Синът на краля, деца, усетил тръпка отляво, дето у всеки от нас е сърцето. Ех, как се задъхал от вълнение! Ех, как заискрили очите му! Зачервил бузи. Станал добър с обикновените хора. А тези нещица винаги са знак, че наистина открил своята принцеса, по-точно: че го споходила самата Любов. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21 noe. 1995 – edited 26 dec. 2016
_______
* По този текст някогашните шестгодишни хлапенца от Школата по пиано в пловдивското училище „Симон Боливар” играха пред родители и гости своята Коледна пиеска. И всички останаха доволни.