петък, 13 септември 2019 г.

МАЙЧИЦА

 Вдигнах се тази сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето метър на три подир снощната дъждовна буря, извадих сгъваемата маса и белия пластмасов стол и с цигара в ръка се курдисах пред бележника със стари записки: да доработя, както напоследък ми е адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 година. Ходили бяхме с Жълтото Ленче – до блясък лъснатата жигула, с която се фуках пред приятели мераклии, две двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И на тротоара в кафенето срещу Космическата обсерватория покрай куп лакърдии за местни чешити и майтапчии, разправи ни този сюжет Роман, шеф на смолянското ВиК*


  Да добавя, че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и дузина разкази тъкмо се бях снимал пред портрета на писателя Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан във фоайето на Обсерваторията наред с известни люде от този край на България. Над фотографията на Хайтов разперил бях два пръста като заешки ушенца, демек: Вижте ме, бре! С великия Хайтов не ме е шубе да се меря в писането. Ако нещо съм пришил към историята по-долу, то ще да е от същия Роман пак изречено, макар и по друг повод. Лична история е тази, много лична, та я отделих от веселичките лакърдии, които от уста на уста се предават за услада на душата и в този омагьосан древен кът на България. 


  Кикотим се ние там, в кафенето баш срещу Обсерваторията, заливаме се от смях щастливи, че плътска любов витаеше у нас, четиримата. Когато се прибрахме в моя Пловдив обаче, веселите лакърдии избледняха, изгубиха свежест и дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, загадъчна, па и май леко сълзлива драма на помашко момче, расло и заяквало с коравия нрав на людете от тази изпълнена с древни предания и легенди най-българска сред нашите планини.

МАЙЧИЦА
  – Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очи и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба, и баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й дават курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, подир козите търчал все. Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се отровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая. 

 И наште ме отписали, завтекли се снашицата да спасяват, поне нея да не изтърват. Грабва ме тате и къде-къде, при козите в планината. Имал коза-първескиня, дето се казва, от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките и... съм засукал. И тъй ден подир ден, бая време. Сковал тате маса, козата връз масата се изкатерва и ме турят под вимето й да суча. Свикнала с мен козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка къмто къщи, с рогца и копитца по портичката блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравя мама и ме носят човешко мляко да суча. А отвън козата блее, та се къса, с копитца блъска по портичката.

  Като поотраснах, взе тате да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем с ягнето да поиграе, та и акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевина, Кара-баир полека-лека порозовява, аленее и целият запламтява, съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети, току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални. Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам, оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добрата, носи му се име, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам от онез, дето ми са за школо дадени, па и от рестото при бакалина. Събрах има-няма към десетина лева. От горското два пъти годишно закелявяла стока бракуват, евтинджос се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тези две шугави шилета, чардак сковах и ги покачих нависоко. Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно... ами две шилета водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми – кожа и кости, ребърцата им се броят.

  Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, син ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак. Връщам се аз вечерта и от прага ме емна: казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз? Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо – ни кошара, ни дявол, стволът на ореха само белее. Соча оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! А пък шилетата ми връз наковани чамови дъски лежат. Изрева бубайко като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

 И пак ги разкара! На следния ден сабахлен зад одаята, докато съм още спал и сънувал, двама цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да ходят в техния си катун. Та кекава стока бобайко не можеше да трае.
  Тъй раснах диво по ридовете и пасбищата, с гората раснах и с ручеите, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците в шумата, и с мерак по моми и песни, с онзи захлас по звездите, виснали на гроздове в небето нощем над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш! Сега, като ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичкото им бир-таман, но мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапашка радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето онзи руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не разсъждавали, че не били мислели животните… не е вярно. Павлов ряпа да руча. От мен да го знаеш: може да е най-великият учен на света, ама дип от животни не разбира и теорията му издиша. И чуй какво ще ти река... 

  Суров човек беше баща ми. Караме веднъж стадото, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми, варди я овцата да се не дели от другата стока, яз като си отхвърля днешната работа, вечерта ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя аз, под око я държа уж тази овца, а тя взе, че мина през треволяка и се затири в едни тръни. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма; че се и не обажда. Думам си, довечера бобайко няма да се сети, забравил ще е, и отзарана ще ида да я изкарам от тръните. А тейко виси пред кошарите и... Дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш тия, бре!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да докараш овцата, и без овцата хич да не ми се мяркаш пред очи!


  И тръгвам аз. Още видело, светло още, пък мен ме дострашава, коремът чак ме присви. Насреща ми е Кара-баир, от Космоса слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се аз като муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми се мърда оттук. И откривам зад кошарите нашия Караман. Изгребах трохите от джоба, бутам му ги в муцуната, а Караман хич ги и не подуши, гледа ме, скимти… ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу… Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, оплаква ме. Усети ме Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети. Отиваме, значи, двама с него при онзи храст. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила: я змии, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек – все до мен. До късно онази нощ бродихме, овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да преспим. Подир три дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа работата твоят Павлов, ряпа да руча Павлов, ама не разбира Павлов от животни.

  – Що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата ли! За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогава думица не ми бяха споменали, нямах спомен за тази коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една горе в махалите. И оназ, врачката де, отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта с пръсти рови, стар въглен изрови. Блещи се във въглена, ай-тъй на! – на въглена се облещи. Сложи го напреде ми и – теб, дума ми тихичко, две майки те мислят; едната е в съседната одая и кайве сърба, другата е на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя живот най-силно те обичала и още те обича.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019*** 
Plovdiv, 13 sep. 1990 – edited by 13 sep. 2019
____
Смолянското общинско предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли. 
  22 юли по православния ни календар се празнува като Ден на Св. Мария Магдалина; вярна последователка на Иисус, тя следва Христос, споделя страданията Му до разпятието, вижда и възкресението Му, като сестра на Св. Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...