ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1019)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1019)

  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. 100 години от рождението на баща ми. – Аноним (1947)

  06.09.1993. ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

  В новия ни квартал доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Още ми е пред очи гърдеста, весела и разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня, и никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и на кварталното ни пазарче зад районния универсален магазин вестници продава:

 – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.

 – Що бе, Тошка, защо се крие?

 – Станала е само кожа и кости. Виждал ли си китаец беззъб, с окапали коси и месата му като парцали увиснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!

  Месец подир това видях и некролога й, разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо.* Разбирате ли, българите сме научени да търпим и преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, като усилвателната мощна уредба, която към небесата всеки ден молитви на арабски изпраща към неговия господ, воят оглася клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби; мълком под сайванта се бесят, при овцете, агнетата и козичките в обора**. Срам ги е милите да се оплачат, че какво ще рекат хората! Тъй, срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от нас и живота баща ми. Единият от тримата манговци гробари в Централното пловдивско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна платното, с което до онзи момент бе покрит мъртвецът, и като зърна обгорялото му черно като на негър лице с полуотворените изцъклени очи, извърна се рязко и погнусен плю.

  Пътуваме с яко раздрънкания стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е още жив – лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми тихичко си бъбрят. Отпред, в кабинката до шофьора е веселякът доктор Иван Бошев: четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седя до задните врати на зеления жук. От време на време Бошев отмести плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърли едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към уморените комбайнери, и те, от своя страна, шегувайки се, фалшиво бодро му отвърнали:

  – Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?

  Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с онова шибано "бай Кириле", че беше младолик, хем и мълчаливец с излъчване – жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв бе моят баща дърводелецът мебелист Кирил. Та и Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е това, а че татко отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва отронва думите и опитва милият дори да се усмихне:

  – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма пр-р-роблем, доктор-р-ре!

  Гледам, лицето му, оросено в капки пот, ручейчетата пот лъщят по обгорялата кожа. Извръща лице към голата тенекия на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа (та не се стърпях и смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш, мамицата ти!") – и с устни, само устни мърда, за да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан човек, който се притеснява да не го видят слаб: "Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!" И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз, синът му, съм свидетел – документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че убиха баща ми заради моите бакии в младежкия ни пловдивски вестник "Комсомолска искра" – някой като да предизвика газовата инсталация на новичката жигула да избухне в пламъци баш на паркинга към милиционерския блок 51 край Пощата на пловдивския жилищен район Тракия, където са го извикали да напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика", и на онзи паркинг в жк Тракия, в жежкия следобяд на 31 август 1983 г. баща ми горял като факел, приклещен от предпазния колан в купето на горящата жигула.

  Като син на този кротък мълчалив българин, писах до Прокуратурата след смъртта му. И никакъв отговор. А сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. Цариградско шосе до блока, където живея, ги изминавах на тръни – че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:

Сам вървя 
по улицата – 
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.

  Ай, колко неуредени сметки имам с могъщи лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и важни ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ за манипулатори и демагози, настоящи ядни самозванци с борческа, героическа биография, накъсо – с бивши мекерета на Партията, които след "славния" Десети ноември си изпонаписаха романтичната измислена биография на страдалци и на активни борци срещу същата Партия, на която служиха! Ай колко неуредени сметки имам с пасмината от лицемери, която сме принудени да търпим от раждането до смъртта ние – обикновени граждани на ограбена и унижавана България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, драги доносници "демократи", не латиноамериканска сълзлива драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а си беше екшън in live. Оттам ми е тази гнус, тази отврат към големите фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се тарикат-наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах, аз се жертвам за вас". Ай сиктир!!! Какво си дал, като лягаш с пистолет до възглавницата си, с нощно шкафче, натъпкано с кюлчета злато. От кого се страхуваш, защо ти е този боен патлак, като те пазят дузина кабзамали?

  Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петима харманлийски братя на 31 август в четири часа след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, където е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (около 40 минути) три цигари, преживявам отново и отново случилото се – само за да не забравя, да не си въобразя, да си избия от ума всичката дреб и унижения от нагли самохвалци, да си припомня още веднъж, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с отмерен жест и безразличие, както вероятно ще погуби и мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 uli 2022

Илюстрации:

- Военен жук, с какъвто откарахме баща ми.

- 1980. С баща ми при Бачковския манастир.

–––

* Статията, която била повод Т. Живков да се скара на Иван Панев, беше в защита на моите съграждани от болестотворната воня, излъчвана от близкия (на 3-4 км.) екарисаж, където горяха труповете на животни от пет окръга по онова време, вероятна причина мнозина мои съседи да си отидат от този свят болни от рак. 

** Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.