Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 31 март 2015 г.

Ars Poetica - КОГАТО СИ ОТИВАШ…

Край потока пенлив от жажда аз умирам,
разпален като жар, аз леденея в мраз...*

КОГАТО СИ ОТИВАШ…

Когато си отиваш и отиваш, 
не се обръщай, моля те, назад.
Спомни си само колко бе щастлива 
пред погледа на оня непознат,

как той с очи те пиеше и колко
изящно гъвкава ей тъй за миг
като пъстърва,
 блеснала в потока,
в прегръдките му хвърли се със вик

и
 после как за миг светът помръкна
и цялата природа как замря
сред
 пролетната врява звънка,
дошла до
 мен от призрачна гора.


Plovdiv, 14 uni 2009 – redact.31 mart 2015
________
* Из "Балада за конкурса в Блоа" на Франсоа Вийон (1431- ок.1474).

Ars Poetica - МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО

МОМИЧЕТО, КОЕТО ПЕЕШЕ ФАЛШИВО

Над нотната тетрадка се поти и срича
двойкаджийката на тоя клас.
Тя не е хубава,
но е момиче
със дрезгаво фалшив ужасен глас.

Горката, не разбира нищичко от ноти.
Кой Моцарт е
и кой Шопен не знае тя.
За Бах не подозира, но в живота й
като симфония
нахълта Любовта.

По улицата с цъфнали дървета
тя се усеща сто пъти проклета,
реве безпомощна,
сълзите й се стичат,
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

Какво значение за бедната девойка
играе някаква си "музикална" двойка!
За друга двойка в нейната душица тиха
два облака от Страст и Свян се сбиха.
Затрепка плахото сърце като ранено птиче -
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.

И плисна дъжд.
И в уличната локва
отчаяна от таз неправда
цопва...
Тъй странна е човешката природа!
Запя момичето от болка и тревога.

И може би понеже беше кално,
понеже беше антимузикално,
във пеещата му от скръб душица
откривам наранена птица
и питам:
Всъщност, кой е Моцарт,
Шопен и Бах - и те! - какво са
пред туй сърце отчаяно, кървящо,
което песничката си ни праща!

За плахото сърце като ранено птиче -
че жалко е да любиш, а теб да не обичат.



Plovdiv, apr.1996 – redact. 31 mart 2015

петък, 20 март 2015 г.

Ars Poetica - ПЪТ ЗА НИКЪДЕ

ПЪТ ЗА НИКЪДЕ


Политиците в България са кофти хора –
крадат, лъжат, лицемерничат без свян.
Да се чудиш кой ги избира да властват,
след като българите сме толкова добри.

Да си политик в България е диагноза
за безскрупулен нагъл самозванец.
Чудно кой ги избира да властват,
след като българите сме толкова добри.

Мили мой, мила моя, не ти ли писна
за носа да те водят хора без стойност,
само защото разхождат скъп костюм
и се возят в държавна лимузина.

За парче хляб и нещо на масата
работиш от сутрин до здрач, ала
на никой от властващите не му пука,
че си затънал до шия в нищета.

Плати, казват, и върви по дяволите!
Плати лихвите към банкера в банката,
плати си данъците към общината…
Още щом отвориш сутрин очи,
плащай, плащай, докато дишаш.

Защото това е България, драги,
и ги носиш всички на раменете си
да ти почукват с пръст по челото,
да те лъжат, че мислят само за теб,
когато мислят само за себе си.

Не се ли питаш кой ги избира,
кой е тоя, дето ги праща
да разпиляват твоята България!
Толкова трудно ли е да се разбере,
че всички те зависят от теб,
защото си добър човек, мили,
твърде добър човек, несъмнено.

Не съм наясно как стоят нещата
в други страни, в други държави,
ала тук става все по-трудно,
все по-тежко се диша в тая смрад.
Може би защото си добър, мили,
твърде добър човек, несъмнено.

Наричат това „демокрация”
и ти се усмихват нагло в очите
може би защото си добър, мили,
твърде добър човек, несъмнено.

 
Plovdiv, 20 mart 2015

събота, 14 март 2015 г.

Ars Poetica - ЗАВРЪЩАНЕ ОТ БАЛЧИК

В памет на Йордан Кръчмаров (1948-1986), поет на Добруджа,
след среща с читатели внезапно покосен от инфаркт насред Добрич 
ЗАВРЪЩАНЕ 
ОТ БАЛЧИК 


Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле

прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд;
в предвечерна небесна синева
светкавица се стрелне изведнъж.

Блести красиво мокрият асфалт.
Говорим пак за вино и жени,
за някой старец, Богу дух предал
в онез печални февруарски дни.

Край нас нарядко гуми просвистят.
Шофьорът бодро махне – дава знак 
да ни откара чак накрай света
унесени в припадащия мрак.

И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки:
животът се смалява като фас.




Dobrudzha – Plovdiv, fev.1972 redact.15 mart 2015 

Публицистика - ТАМ, КЪДЕТО ПРЕДИ СА ЦАРУВАЛИ...

Сьорен Киркегор (1813-1855) 
Qued antea fuit impetusq nunc ratio est*

      Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява пред очи в образа не на писателя Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

Сюлейман І Великолепни (1494-1566)

      Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си, така както в изкуството интересното винаги пресъздава и представа за своя творец. Едно младо момиче... и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): Най-благоприятно за младо
то момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът с развит естетически усет винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия истински смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено...***

      Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. „Диви разкази” са сред най-доброто в съвременната Българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се проявява като елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика и публицистика?!... 

      А защо да не е възможно! 

      Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада.****
Николай Хайтов (1919-2002)

      Отнесени към художествената литература, в случая – и към публицистиката, тия еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери.

      А може би е време толкова тачен, но и така обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, умирисани на кисела байганьовска пот характери. 

      Кой съм, че да го съдя! 

      Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам до неговото ниво? 

      Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман, до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени примадони са моята слабост: обичам ги точно както котката изпитва слабост към мишлета, както внимателно окото иззад визьора на микроскопа с интерес изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул...

      От една страна, това е значителна фигура сред българските писатели, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и действителни истории от Родопския край, сценарият на сериала„Капитан Петко войвода”, който сериал залепяше доверчива и простодушна България за телевизора, епичните разследвания за кощунствата с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – някак скучен, досадно някак учтив и любезен, ала все пак необходима предпоставка за умни разговори по важни за нацията теми; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

      Хайтов обаче не се появява на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството големи личности в нашата най-нова история са хора именно от тоя сорт: личности, обладани от силни страсти, личности едро скроени, с епичен замах - Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... 

Георги Бенковски (1843-1876)

      И как силно губят тия така драгоценни родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Левски, Панайот Волов, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото (най-вероятно) Тодор-Живковите хора убиха на Витоша.

Стефан Стамболов (1854-1895)

      Едните стоят предизвикателно и героично извисени. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях именно откривам повече духовност, те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на България.

      На днешния ден (19 май 1990) излезе брой 1 на строго политическия вестник „Демократическо знаме”. Тщеславието ми нашепва, че тая дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите „различни” издания на пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шепнене от 32-те години Тодор-Живково управление започнаха едно подир друго като картонени кукли да падат табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи речи и призиви за мъст.

      Никой като да не подозираше тогава, в първите еуфорични месеци след "славния" Десети ноември 1989-та, че именно фанатичната „праведна” ярост иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса, радио, телевизия. Твърде бързичко някак се замъти информационното пространство и това помогна палачите и мародерите из средите на червената номенклатура непохватно и свенливо отначало, а сетне все по-нагло да се преоблекат в нови одежди, да се обновят и пренастроят да се изваят пред нас - потресените от тая наглост обикновени българи... да се извисят, значи, в образи на "професионалисти" и първи, ако не и единствени! -"асъл демократи" в България.

      Вече поуморени, „правоверните” бивши партийни вождове на "социалистическото строителство" и "гробокопачи на капитализма" отстъпиха място на по-млади хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат капитал и доверие сред въодушевения, обзет от наивни очаквания народ.

      Спомените около правенето на вестника ми носят куп горчиви открития, па и известна гордост, че още в онез първи месеци след 10 ноември 1989-та съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи сме се оказали подложени. „Вълкът козината си мени, нрава – не!” В материален, битов план съм си все същият, а най-напористите и гневни някогашни „приятели и съмишленици” господата и госпожите Теодор Димитров (впоследствие председател на Общинския съвет на Пловдив), Спас Гърневски (впоследствие кмет на Пловдив), Златка Русева (впоследствие зам.-министър на правосъдието), Христо Марков (депутат в VІІ Велико народно събрание), Андрей Захариев... - членове на оная първа по регистрацията си в България Демократическа партия – сега разбирам! – са гледали преди всичко себе си да устроят, да се почувстват част от парвенюшкия елит.

      Дали са успели не е съществено. Същественото е, че - влезли в 
ролята "борци за демокрация", са се представяли за едно, а в действителност са били нещо съвсем друго. Ето поради каква причина извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с високи каменни зидове, копаят ров между своето затворено „елитно” общество и света на обикновения българин, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато па тръгнат из народа, т.е. когато слязат от луксозните си обиталища сред обикновените граждани на Републиката, то е мероприятие, шествие, тържество на фалша и мила родна суета. 

      Дребни мизерии съпровождаха политическия вестник "Демократическо знаме" от раждането му до мига, в който ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана до откат със снопове на поредния брой на "Демократическо знаме", павилиончета, жп-гари, пазарища, частни разпространители, и най-сетне в един "слънчев ден за българската демокрация" реших да го спра тоя вестник. Вестникът изразяваше, въпреки всичко, моя манталитет, моята лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците.


      Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, да бъда подозиран в мекошавост. Фразичката „комунистическа подлога” няма как да забравя. Така стоят нещата: нормално, и вината си е у мен. Но това хич няма да ми развали празника. Да, дами и господа преустроени и обновени борци за каквото си щете, позамогнали се материално лъже-демократи на бедняшка България, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм, както неколцината около тоя вестник истински съмишленици и мечтатели за Нова България.

Plovdiv, 14-19 may 2001 - redact. 14 mart 2015

_________
* (Лат.) Там, където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.

***** Нейчо Неев сред приятели, пиян: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!"

четвъртък, 12 март 2015 г.

Публицистика - БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!

Казваш ми: "Седнал съм на дъното на един ров..."
и аз - подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите - безкрайни.
Вечер чаша узо, колкото да убия самотата 

и две-три думи - не повече.
Липсват ми: морето, разходките, 

мирисът на риба в близката таверна.
Също така - целувките по раменете, усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието, 

и такива – които потъват.*

БОГ ДА МЕ УБИЕ,

ГРЪМ МЕ УДАРИ!


      - Кога се прибра?

      - Преди половин час, няма и толкоз.

      - Браво на тебе! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!

      - Нали ти бях казал? Ами какво да правя в Добруджа; взе да ми домъчнява за тукашната мълчаливо четяща, и струва ми се - намусена яко, компания в нета.

      - Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.

      - Случи ми се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления... Но нищичко не съм чел, освен отзивите на една дама към твоето стихотворение.

      - Казвай бързо. Какво те замая?

      - Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която ... така може да се усмихва с очи само.

      - ?!

      - Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние... Но ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам - а защо точно на теб, не знам - за тази... Някаква сервитьорка в крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно си признавам, че е много хубаво да видиш жена, която така... може да се усмихва с очи само.

      - Айде, беж сега да й посветиш едно стихче!

      - Някъде в облаците стават тия заварки между ангелите ни, които пърхат с големи белоснежни криле. Не знам. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те моите авантюри все от тоя род са и все така приключват. Но е ужасно приятно усещане.

      - Да напишеш стихотворение или разказ, там нещо си... Да не ти отидат впечатленията зян...

      - Имам много истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен точно тези дни. Като имаш предвид, че не съм я докосвал.

      - Именно, че не си я докосвал... Хубавицата ли?!

      - Историята, имах предвид.

      - Дадох визитката си, на която е името ми. И като минахме днес сутринта през същото място, тя ми казва, че е ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.

      - Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно. Затова не е намерила нищичко! Е, и все пак... как тъй не е успяла?!

      - Стигнала до общата част на форума all.bg. Та казах да порови из Internet. С много особени, весели очи. И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, като носеше там яденето, и ми казва: "Май Ви изненадах!" Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и като я мернах, засрещнаха ни се погледите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне шест години не беше ми се случвало това. И какво да ти кажа повече. Постарах се да не я поглеждам, щото ставам ... и аз не знам; в такъв момент... срамежливост някаква, да не ми се надява човек.

      - Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата „Крайпътен ресторант”.

      - Ако щеш вярвай, тия четири дни вечер се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... Пък моите две дъщери срещу мене седят, не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, ама не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.

      - Хитрец!

      - Тия четири дни вечер се приспивах с веселите очи на това момиче. Пък моите две дъщери срещу мене седяха, нали ти казах вече, и пак не усетиха какво стана.

      - ?!

     - И днес, като влязохме там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде се запиляха: по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори, или много ми се ще да е така - тя грейна и май се скри зад колежката си, и после идва делова, застава до масата, пък аз важен, все едно хич не ми пука за нея, пък се топя като евтина църковна свещица. Леле, какво теле съм! Какъв загубеняк! Никога няма да се науча... „Много се зарадвах, че ви виждам отново” - това бяха точно думите. И избягах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели не повече от двайсетина минути. Не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам, онез думи де: "Много се радвам, че Ви виждам пак”.



       
Боже, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както аз си знам, кога тез неща ми идат отвътре. Тази жена има биография зад гърба си, това разбирам. Но тез весели, пък уж мълчаливи нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-циничните изпълнителки на разни роли... Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях жената на живота си: такава, каквато все я мечтая и все не съм я срещнал досега.

    Знам си, че нямам никакъв шанс, и точно това може би е най-голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, пък усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва точно в диапазона на твоята честота на биовълните.

   - Абсолютно! Но те разбирам напълно! То и аз съм изкукуригала, така че...

      - От десет години май за първи път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, че съм си залостил всички врати и прозорци към тия плътски и чудесни любовни авантюри точно отвътре. Това са си мои зидове и стени.

      - Вярно ли?! Ами аз се учудвам как не си превъртял, честно!

      - Пък ми се ще да извикам пред целия свят: „Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви щуротии".

      - Десет години не са като десет дни...

      - Добре де! Нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това? Нали мен точно тая тръпка да видя жена, която да ме разтрепери вътрешно... при това в най-неподходящата ситуация, която може да ти дойде на ум именно за любов... Е, ми то си е цяло чудо!

      - Айде, стига глупости! Не изглупявай. Та хубавото е, докато си живеем с илюзията... Това е човекът в ума ни, наша си илюзия, па отсреща стои реалният образ: не толкова романтичен, с куп неща, които те дразнят у него. Виждаш някого, казваш си: това е Моят човек, ала уви!

      - Уф, глупости са! Обаче са много хубави тия илюзии. Знам, да не мислиш, че не знам реалността колко красиви илюзии е смляла и ги е превърнала в кал?! Знам, разбира се. Точно ида от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните кавги, заплахи за побоища, за убийство и каквото още гадно ти дойде на ум. И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти... И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядат като пред арменския поп. Пък ги гледах и им се дивях, че са една кръв, би трябвало да търсят нещата, дето ги привързват един към друг, пък от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.

      - ?!

      - Чух поне дузина истории за смъртта; как си отишъл тоя или оня от мои някогашни познати, възрастни хора от две села край Балчик... страхотии! И как само живеят тези хора... в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем съседката се обесила с въженцето, дето връзват магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, дето перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до себе си, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните се въртят все около Смъртта, понеже млади няма, раждат само циганките, ама двете до преди двайсетина години многолюдни села сега са съвсем опразнени.

      Ужасно скъпа и грозна кола със софийска регистрация видях покрай селската кръчма. За бабките ли мислиш се канят хиподрум да строят?! По улиците като сенки тътрузят нозе престарели бабки и нарядко стар дядо или рояк циганчета. Това е то типичното днес българско село, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници.

      - Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.

      - Кой мисли за краха на любовта, когато тая любов розовее като изгрев на хоризонта, пиле?!

      - Аз. Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестоко да се самозалъгваме.

      - Човек съм. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот са живели родителите ми преди мене. Като се обърна назад, да знам, че до мене диша и се радва или скърби топлокръвно същество. Спирах се да се обвържа с млада жена. А сега научавам, че има и щастлива любов при това обстоятелство. Казвам го като илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините не трябва да е еди каква си, а непременно - не повече от пет, максимум - десет, години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ги възприемам като нещо друго, нещо за респект и почит, но не точно като жени. За всеки влак си имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!

      - И аз така.

      - Влюбвай се, мила! Влюбвай се, колкото сили имаш, че наоколо е пустош и кал. Пък любовта единствено възвисява истински. Ни пари, ни възраст, ни власт, ни слава - нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в райска градина.

      - Сами си хвърляме прах в очите. Питам се понякога струва ли си изобщо това влюбване.

      - На реторични въпроси не се отговаря.

      - Правилно!

      - Много ми се ще да се обзаложа с теб, че от това „премеждие” ще излезе нещо; неее, не писана реч, а нещо реално, за живота си говоря. Това са ми интуитивни предусещания. Доста драми имам в торбичката със спомените, та да не ги имам на ум, като бръщолевя тия "глупости".

      - Кажи за морето деееее! Само някаква хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.

      - Ами започнах с най-важното за мен.

      - Кажи за моренцето, де-е!...



      - Моренцето го гледах като панорама от най-високото място в Балчик: голяма тераса на новичка къща, изпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева дограма и локално парно... Където живее братовчедката Рени на моите две дъщери; живее си там, значи, с мъжа си Камен и едно много сладко хлапенце – петгодишната... Лелееее, името й съм забравил. Имат котка, която храних с фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката госпожица е най-разкошното хлапенце в цял Балчик вероятно. Тя ме запозна първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която е на двеста метра под краката ни, отвъд едно дере. После ме запозна с любимото си зелено борче на ръба на тая пропаст, после - със стадо овце, което пасеше на половин километър пак долу, в ниското. И - с две стърчиопашки, които си имат гнездо баш върху ръба на пропастта под краката ни, само на двайсетина метра от тази открита за ветровете тераса.

      Децата, мила, имат много по-интензивен духовен живот от нас. Те очовечават всичко: кукли, парцалени палячовци, плюшени патета, разговарят с всякакви живи животни и птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам малко момченце с такава прелестна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко съм пъргав и силен, каква заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тез така важни за възрастния невежа неща, за едно артистично хлапенце нямат никакво значение. Като я питах що котаракът й носи туй странно име Мерцедес, леко отегчена тя ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско име".

      Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за богати чичковци и дядковци... име, дошло от любимата на първия собственик на фирмата за автомобили, някакъв си там немец, влюбен в някаква си латиноамериканска цицореста Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име достойно за бял и на черни петна решителен котарак.

      - Да бе!

      - Влюбените, стават като децата, не мислиш ли?! В това са вероятно и уханието, и чарът на Любовта. 

Plovdiv, 30 mart 2007 – redact. 12 mart 2015
______
* Стихотворението "Фрагменти" на Соня Пехльова, вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906
** Има на ум любовна романтика.
*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма.