петък, 31 март 2017 г.

Ars Poetica – БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

БЕДНИ 
И МНОГО ЩАСТЛИВИ


Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина.
Аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя.
Децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те, обичана и гола,

косите си как реши
ш гледах и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив  европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 7 noe. 2009 – edited 31 mar. 2017

четвъртък, 30 март 2017 г.

Ars Poetica – ГОЛЕМИТЕ ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ

ГОЛЕМИТЕ ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ

Въртят се големите вятърни мелници
и снежен прашец там брашняно кръжи;
ние с тебе сме само случайни безделници,
босоноги деца в тез любовни мъгли...

Ти – в басмяно рокле, аз – в риза опърпана:
две души в тоз намръщен варварски свят;
гледаш ме озадачена, даже объркана,
че нехайно ти казах: Да си влюбен е ад.

Чаках те цял живот пред вратите на пощата.
Кой знае за какъв дявол ти не дойде
цели двайсет години, даже и повече
бях нещастен, кървял съм по тебе, сърце.

И когато най-сетне ми се появи,
две хлапенца подскачаха покрай теб
и мъжът ти ми рече: Закъснял сте, уви,
отлетял – онзи, вашият стар звездолет.

Отлетял?!... Но какво ли разбира пък той!
Щом те зърнах, усетих – единствена ти
под доспехите смешни видя ме тъй гол,
тъй щастлив и излишен, омагьосан почти.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 31 mar. 2017

Story – ТУХЛЕНАТА КЪЩА


ТУХЛЕНАТА КЪЩА 
     

    Тухлената къща на пловдивската уличка "Ниш" № 4 с дълбоката, потънала в мрак изба – Царство на моето детство и юношество (от 4-годишен до 13-ата ми година). В този сутерен – девет стъпала в земята, проживяхме, кажи-речи, десет години: от лятото на 1951 до пролетта на 1961 г. Тук в края на януари 1954 г. за пръв път зърнах сестричката ми. Внесоха в тъмнотията вързопче, повито в кремавобяло плетено на ръка вълнено одеалце, от което с мътни оченца ме стрелкаше бебче със силно сбръчкано и червено като у индианец личице. До онзи исторически ден за добро или лошо навикнал да съм център на внимание вкъщи и в училище, оттам-насетне, след като мама и тате тържествено ме обявиха за батко, длъжен бях да се примиря, да бдя и да се съобразявам с мъничето, което кротичко си спеше, а ако не спеше, цокаше, та го прекръстих на Цокли. И аз естествено бдях и се съобразявах с Цокли с всичките си сили, или поне доколкото ми позволяваха силите.

      Докато майка и татко ходеха на работа, тя – в пловдивския "Елпром", той – в клон V на мебелното предприятие "Напредък", поверяваха ми бебчето с бебешка храна в шишенца (вода, пюренца, сокчета). Когато от оказионния магазин довлякоха бебешка количка, тази вещ барабар с бебчето ползвах за състезателна машина от единия до другия край на улица "Ниш" (осем къщи с дворче и нужник на двора), а като играехме на джамини (стъклени топчета), въртяхме пумпал, вдигахме хвърчило, целехме с голям нож някоя тараба или скитосвахме по прашните улици и градини наоколо, бебешката количка със Спящата или ококорена, цокаща с устенца принцеса неизменно ме следваше. Сладичко хлапенце си беше сестричката ми Ели в онези първи месеци от своя живот. А пък съседките мърморели зад гърба ми на майка: "Надке, как те не е страх да оставяш бебето в ръцете на този дивак! Ами че той ще я утрепе".


     Щом сестричката ми навърши годинка, оставяхме я двамата с майка в бебешките ясли на ул. "Васил Априлов" край училището до Централната пловдивска жп-гара; после майка отиваше в близкия цех на "Елпром", а аз пък се връщах у дома. И понеже бях доста палаво хлапе и не бяха сигурни каква беля мога да сторя, докато ги няма, осем-деветгодишен, мене вече ме заключваха самичък цял ден в полутъмната изба и приятелите ми току пред прозореца на кухничката идваха да играят на топчета или да въртят пумпал.

    Пловдив, юни 1966 г. Приятелят Ряпов във войнишката ми куртка, с войнишкото ми кепе и сестра ми Ели в 12-та й година. 

     В съседната къща, на "Ниш" № 2, обитаваха подобна изба, ала не тъй дълбоко вкопана в земята, дружелюбни към нас, хлапенцата от махалата, двама родопчани с достолепна осанка – дядо Григор и баба Тодора, престарелите родители на чичо Васко, който – затова че като капитан във войската преди Девети (септември 1944 г.) преследвал партизани в Балкана, бил осъден от Народния съд първо на смърт чрез разстрел, после – на доживотен затвор. Пуснаха го чичо Васко след 13 години в затвора, някъде около 1958 г., и татко му помогна да постъпи като дърводелец с най-нисък разряд в пловдивския ДИП "Напредък". 
    
    Чудел съм се някога като хлапе, с детския си усет за хората, та съм и питал нашите защо добър и кротък човек като чичо Васко бил осъден на смърт, обаче нямаше кой да ми отговори.


    Трябва наистина да съм бил палаво дете и другарката Попова (у дома в онези години на другаросване нашите, въпреки това, не я наричаха инак, а с респектиращото госпожа Попова), та моята учителка от І до ІV клас, все намираше причина да ме накаже прав с лице към стената: за да не правя жестове и муцунки и тъй да разсейвам децата, все си намираше повод да ме щипне с ноктестите си пръсти, да ми извърти ухото, а веднъж строши от яд показалката в чина, просто не успя да ме цапардоса през дланите, че като й зърнах зачервеното от гняв лице, си дръпнах ужасен ръцете. 

   Заръча да предам на баща ми, че по моя вина се налага, длъжен е да й изработи нова показалка. И татко изпълни заявката, без думица да рече срещу нея. Само дето отнесох поредния пердах, че съм го изложил. Като ми връчваше лакираната нова, в махагоново-ясеново райенце тояга, рече: "Сега вече ще ти строши ръчичките. Така яка съм я направил, шест пласта шперплат! И да не забравиш да се извиниш на госпожа Попова".

    
   Пробвам в този късичък текст да разкажа колко хубавко си живеехме в славните за нацията ни 1954 и 1955 г., непосредствено след като гиберяса, пукна, ритна бакърчето, гушна китките и предаде Богу дух непрежалимият чичко Сталин – Бащата на народите и на Световния прогрес.


Plovdiv, 20 sep. 2014 – edited 30 mar. 2017

Ars Poetica – АКО ЖЕЛАЕШ*

АКО ЖЕЛАЕШ

Ако желаеш да ме видиш, ела!
Ела тук,
където светът свършва,
житата и булевардите свършват,
и човек може да си бъбри с Небето
като дете, което люлее крачета
в крайчеца на Вселената.

Ако желаеш да се видим,
сложи пъстрата рокля,
червените сандали сложи,
разпусни косите си така, че
вятърът да ги разреше,
и ела.
Ела по тънката пътека
в тревите и храстите.
Прекоси разрушения мост
от войните помежду ни
и влез, без да почукаш,
в сърцето, което е
винаги отворено за теб.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 30 mar. 2017
____
* От сб. "Кардиф" (1998).

сряда, 29 март 2017 г.

Публицистика – ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА

ТЕХНОЛОЗИ 
НА ВЛАСТТА 
 
      09.10.1998. 

    Има дни, когато всичко, което съм писал дотук, ми се вижда безсмислено и суетно. Никаква съпротива... Няма възражения, няма отрицания. Замахваш с рапирата, острието й потъва в желе от апатия, леност, безмълвие. Но това не е тишина продуктивна, а овче щастие, което емен-емен да ме залее... 

    Не е ли това ситното плетиво на собствената ми посредственост!

    В книгата на Абдурахман Авторханов* "Технология на властта", том 2 цитат от Ницше ме хвърля в унес, заставам пред бездна: по ръба на пропаст съм вървял като че ли дотук... И ето, иде Спасителят в ръжта от метафората на американеца Джеръм Селинджър, заимствана от шотландския бард Робърт Бърнс. Ех, момко, дето безгрижно си играеш в цъфналата ръж, дали би оцелял, ако да не пърхаше твоят ангел над тебе? Защо си на този свят! Не са ли напразни усилията ти да подредиш хаоса от впечатления?

  И как се смиряват самонадеяните пози в унили, уж човеколюбиви сенки! Остава единствено хвалбата, че някога, е-е, преди години... нещо рязко и значително си сторил.

    Пак сладки лъжи!

    За да се създаде една светиня, трябва да се унищожи друга светиня, такъв е законът – цитира твърдение на Ницше авторът на "Технология на властта". 

Фридрих Ницше (1844-1900)

    И по-нататък: Не оставяйте да ви заблудят: "великите умове" са скептици. Мощта и свободата, които произтичат от силата и свръх-силата на ума, се доказват чрез скепсис. За фундаменталните неща (ценност-неценност) хората на убеждението не могат дори да бъдат взети под внимание. Убежденията са затвори. (...) Свободата от всевъзможни убеждения принадлежи на силната страна. Всяка страст – основа и власт на битието – още по-ясно, по-деспотично, отколкото е тя самата, взема целия му интелект, за да обслужва (за делото). (...)

    Много се постига само по пътя на убеждението. Голямата страст има нужда да използва убеждението, но тя не му се подчинява – тя умее да бъде суверенна. Обратно, необходимостта от вяра по отношение на безусловното "да" или "не" е необходимост на слабостта... "Човекът на вярата", всеки "вярващ" неизбежно е зависим човек, който не може да поставя цел... "Вярващият" не принадлежи на себе си, той може да бъде само средство... той се нуждае от някой, който да го използва. Неговият инстинкт оказва особена чест върху морала на самоотрицанието. 

    Всяка вяра е вид самоотрицание, вид самоотчуждение. "Вярващият" не може да мисли кое е "истинно" и кое "неистинно" – мислите и оправданията в това отношение биха станали причина за незабавната му гибел. Патологичната обусловеност на неговата оптика прави от убедените хора фанатици: Савонарола, Лутер, Русо, Робеспиер, Сен Симон – антиподи на силния, станал свободен дух, макар че великата позиция на тези болни умове, тези епилептици на понятието, действа върху масата... (Вж. цит.съч., с. 28-29 и по-нататък, с. 30.)

    "Ще дойде време – твърди Ницше, – когато с моето име ще се свързва нещо чудовищно – кризата, подобна на която е нямало на земята, най-голямата колизия на съвестта, решението, насочено срещу всичко онова, в което досега са вярвали, очаквали и смятали за свещено... Тогава цялото понятие политика ще се превърне в духовна (идеологическа – бел.м., Г.Б.) война, всички устройства на властта на старото общество ще бъдат вдигнати във въздуха – те винаги са се държали с лъжа: ще има нечувани досега войни на земята. Започна от мен, на земята ще има голяма политика."

Абдурахман Авторханов (1908-1997)

    Авторханов отбелязва след това: "Без Ницше не може да бъде разбрана философията на сталинистите". И тъй изяснява, че фашизъм и сталинизъм са духовни рожби на една и съща философия – фантасмагорията за свръхчовека, който имал бил "свободата" и "могъществото" да пренебрегва Десетте божи заповеди. Питам се: къде съм аз, българинът, в протичащите с главозамайваща скорост духовни превъплъщения на Злото. Човечеството се накланя към американизма, т.е. към консумативното начало. 

    Като опитни бели мишлета масмедиите ни настройват на определен градус, тъй че да виждаме само предварително подбран специално за нас сектор от живота. И се впускаме да дирим щастието не в качеството на личността, а в количествено натрупване на знаци, свидетелстващи за престиж, могъщество (уж!), материален просперитет. 

    Инстинктивна тревога сочи традицията като заслон от налитащите яростно вълни на бездуховност: сексуална разюзданост, наркотици, сциентизъм, генно инженерство, обичайните битови насилия, свръхмодерни оръжия, изсичане на горите, замърсяване на флората, екзекутиране на цели видове от фауната с отрови в промишлени дози... 

    Злото е навсякъде около нас; у нас обаче е Бог, т.е. собствената ни съвест. Ала на кого да обясняваш! Не е ли твърде слабичък гласът на разума! Кой ще чуе? Освен друго, и традицията не е нещо непреходно, и традицията постепенно и непрекъснато, променяйки се, поема от наркотика на дивата потребителска еуфория и ни праща в плен на развихрилата се и у нас в страховити мащаби, нахлуваща от благоустроения Запад внимателно планирана пошлост.

    Като се обръщам назад към миналите години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумирите, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи? Ами Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Фердинанд, Стамболийски... 
    Всеки от тях по свой начин впрягал себе си (то значи: и последователите си) в едничката страст – да се жертва в името на нещо ново, в очакване на Годо, който всеки момент би трябвало да се яви на хоризонта, а все така не се появява. Вместо него от плът и кръв се пръква неизменно Бай Ганю Балкански – точният човек в точното време и на точното място.

    Дали натискът върху съзнанието на милиони хора от кал, Адамовци и Еви, не е разрушил вече естественото свойство на обществения живот да се очиства от инфекции и извержения на човешката ни природа? Не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към най-човешкото сред нас, пренебрежението към човека. Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж и строителен материал за илюзиите на Някой си, колкото и този Велик Някой да е обаятелна личност за масата мои сънародници, най-обикновени хора.

    Настойчиво внушават, че животът се движи към прогрес, и значи, утре или нейде отвъд предстои да се озовем в мечтания Рай, в Обетованата земя на чудно благоденствие и хармония. Резултатът – наказателни акции, избити, осакатени, прокудени огромни човешки тълпи по Земята.

    Сега и тук, докато съм жив, боледувам, вдигам температура или зъзна в кожата си, ала и докато мечтая – не е ли това основното! Разговорите ми с Бог не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; виждате ли нещо ново в това? Но те са начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам ръцете и краищата на наметалото, а като образ-алегория за съвестта на шест или седем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да било; изкуството да се живее е в хармонизиране на вътрешните ни амбиции с нравствеността на битието – нещо, заложено сякаш още преди идеята от кал да бъде сътворен първият човек.

    Какво са "свръхчовеците" на Фридрих Ницше, буквално пренесени от света на философските схоластични упражнения в реалния материален свят, ако не грандомания в най-отвратителния й вид! Ако тези, които следват този възглед, се държат като Баща на нацията, Велик архитект на света, Върховен кормчия на прогреса, ако въпросните идиоти не съзнават какво вършат, то извинява ли ги?

    Е, добре... А свръхчовек ли е Левски, какъвто ни го представят? Или – наш си, национален, изконно български... мит, копнеж по духовно великолепие, което самите ние не сме и никога не бихме могли да бъдем?

   
10.10.1998. 

    Материалното се плези иронично иззад всеки ъгъл, иззад всяка фасада на благополучието, фиксира ме, умилено от наивността и от доверчивостта ми, почуква ме по челото: "Ей, къде ти е умът! Ако си умен, защо си беден?"

    В планината, в пустинята ли да се скрия? От друга страна, дали недоимъкът в материалното не е цената да си в съгласие, в хармония със себе си? Богаташ ли е бил Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров...? Тези блестящи българи* нима са блестели с материален разкош. Повечето от тях – недохранени, дрипави, цял живот скитници, хора с очи в облаците и звездите, а до шия в калта. Ей тази самообреченост понякога дотежава, а инак – що! – нима не съм щастлив?

Пловдив – европейска столица на културата 2019 
Plovdiv, edited 29 mar. 2017
____
* Вж. http://ru.wikipedia.org/wiki/Авторханов, Абдурахман Геназович. 

вторник, 28 март 2017 г.

Ars Poetica – И ПОЖЕЛА МЪЖЪТ ЖЕНАТА

И ПОЖЕЛА
МЪЖЪТ ЖЕНАТА


Не знам защо, но силно искам... със накити да те обсипя,
червена рокля от коприна и седем фусти от атлаз –
аз, дето обожавам риска, със риск да станеш ненаситна,
да ме забравиш, да се скриеш, че силно пожелах те аз.

Не знам каква е таз магия,
 край теб умирам, ще загина,
направо казано, край тебе от страст изгарям покрусен;
аз – дето мога да се бия, край тебе на парцали мигам,
дори когато ме обиждаш – ти... изкушила даже мен.

Дванайсет ангели небесни и всички щури по земята
пияници и главорези наравно със Светия Дух –
със мене хич не им е лесно, че никога си нямам мяра,
ала при мене
 ли щом влезеш, превръщам се на Мечо Пух.

Върви на майната си! Тичай! Събличай се и
 гола лягай
със всеки, който
 пожела те, че вече писна ми от теб!
Как яд ме е, че те обичам, и всичко твое ме засяга
 
целувки, свалки, маски, ласки и всичката суетна дреб!

Ще те зарежа. Ще се махна. И ще усетиш
 свойта драма –
щом всичко му е позволено, човек престава да мечтай.
Животът е една измама, а ти – измама най-голяма
и ад е любовта, че нямам със тебе сигурност докрай.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 28 mar. 2017

понеделник, 27 март 2017 г.

Ars Poetica – БЪЛГАРИЯ НА БЕДНИТЕ

БЪЛГАРИЯ
НА БЕДНИТЕ

Затуй, че беше толкова проклета, 
дори към мене – и безумно зла, 
че била си ме със юмрук в лицето,
и все пак моя майка си била,

затуй че пренебрегнатият бил съм
и кой ли тарикат не уреди
да се надсмива тъпо и безкрило
над моите и твоите беди,

затуй че тук разбрах какво е злоба,
от мил приятел лъган, омерзен –
открих, че в този
 свят без теб не мога,
тъй както и не можеш ти без мен.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 27 mar. 1990 – edited 27 mar. 2017

неделя, 26 март 2017 г.

Story – ГРАЖДАНКА

ГРАЖДАНКА
    

     – И тогава братчеда измлати оня между очите. Оня се сви и скочи срещу Гьорги, за малко да му изкърти челюстта с глава, но братчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още един: дребен, набит кат сачма, пък аз бех с детето на брата, по-мънинкото, а и в боя не ме бива. Мен ми дай камъни да мятам...

    Тоз, нисичкият отде изскочи, удари Гьорги изотдолу, и Гьорги като да престана да вижда, прекрачи към фургона за билети, много смешно прекрачи: кракът му увисна във въздуха. Та почна с тия невиждащи очи да псува, а набитакът се затири към изхода на киното и изчезна. Мерна ми се фуражка, дръпнах детето да се смесим и ний с навалицата.

    Стана след концерта в Панаирните палати. Всички бехме много за бой наежени, и аз не знам защо. Пък ония си го търсеха. Жалко, че братчедът не си пази нервите, види ли скинари, фашисти и друг боклук, не прощава. Ама и на него не му прощават. Има ги разни: каратисти, джудисти, садисти, наркоманчета. Де ли ги учат тъй злобно кат убийци да се млатят!

    Чакаме го с детето при колата. И след малко той иде и вика:

    – Да се омитаме, че некви шапкари са ми по петите.

    Рекох:

    – Дай аз да карам.

    Той:

    – Не.

    Перем къмто Перущица. И по пътя, току в края на Йоаким-Груево ни застигнаха. Викам на полицая:

    – Малкият има чиш, да свършим една работа, а?

    Пусна ни и аз зарязах детето, хукнах през плетищата. И както си тичам, взе, че наистина ми се приходи по нужда... хем по голяма нужда. Набутах се в недовършен строеж и в сумрака гледам, почнали да наковават дюшеме, а три метра под дюшемето – изба. Стъпих на кофти закована дъска и стъкла некви, опрени до зида, се сурнаха с гръм и трясък долу. Големи стъкла беха, всеки случай. Пък строежът – залепен за къщурка колкото дядова ръкавичка.

    Откъм къщурката, чувам, някой сурка налъми към мене. Показах се, и те ти го, напреде ми мъж сто и двайсекила, метър и дивендесет - двуметров, към пеесегодишен, в дамско кожено палто до пети, кожени три-четвърти гащи и забрадка.

    – Кво има? – вика.

    – А – рекох, – аз така случайно. Само минавам.

    – Няма случайни работи в тоз живот вика. Не те питам що те води насам, ами за чий курец си клекнал да ми сереш тука.

    – Виж рекох, с две голи ръце кво искаш? Мен полиция ми е по петите.

    – Много си ситен кай, полицията с теб да се занимава.

    – Не съм ситен, на двайсет и една съм и съм цели метър и пеесе и пет.

    – А, тъй ли! Не личи. Я ела ми на светло аз да те видя!

    И влязохме в съборетината. Пък вътре не аз, той взе да ми се изповядва...

    Жена му в Пловдив, той тук. Деца си нямали.

    – Децата вика, като израстат и си земат хляба в ръце, вече не са деца, щото дамара ти мерят и все: дай-дай-дай, доде ти вземат и душата най-подир.

    – Ами таз къща за кого я строиш?

    – За никого – вика. За мене си я строя и за оназ мръсница, ако рече да се върне при мене. Ама тя едва ли ще се върне.

    – Що да се не върне? викам. Жените са като котките, винаги се връщат там, дет са яли и спали.

    – Няма-а, няма да се върне тя, знам си аз. Щото – вика вече три копелдака ги има от трима разни. Само с трамвай дет не е лягала, че в тоз византийски Пловдив само трамвай още не са докарали.

    – Ей – ям го, – не ми се слушат бабини деветини*.

    А къде да ида! Братчеда го фанаха, хлапето... е, то ши се върне при колата. Що да ходя при колата?! Да ме закопчеят,че да ме помъкнат по съдилищата?! Мерси! Не съм се бил, не съм псувал на публично място, рекох на оня бабаит да остави на мира момичето. Може курвичка да е, да му е изневериля с друг, кой обаче му дава право шамари да раздава, та даже и жена да му е.

    – Да ти запаря едно чайче? – вика. Вървиш десетина минути през къра, и си в Царството на билките. Знаеш ли колко ми е дъхав чаят!

    – Че прави. Кво питаш!

    – Ти – кай – чак от двайс километра си дошъл да ми сереш на мечтата, хем на къщата, дето с мерак я правя, и от това по ме заболя, пък аз чай ти правя.

    – Бе, човече, що те заряза оназ убостница? Че убавинко хортуваш ли!

    Мълчи, гледа ме. Мъж планина, а по бузите му – сълзи.

    – Е-е, таз хич не ми харесва, ставам и си отивам! В Йоаким-Груево сички ли сте таквиз нежни, разкиснати?

    Пък той:

    – А полицията...?

    – Еба си лепката, еба си чудото! закрещях. Как налетях баш па на теб!

    Усмихва ми се. Мига-мига като мишка в трици, още малко и ще стане да ме цунка по челото.

    – Около трийсте е казва, ама изглежда по-млада, щот е стройничка и хем с високо дупе. Иска я животът, пък се уморих, не й смогвам на крачката. Две години беше жива реклама на Обувния завод, показваха я по телевизията в бели кожени ботушки до коляно и пола минижуп. Нямаш си представа каква прелест. Пробвах да се убия, кат узнах първия път, че била с друг. Нагълтах се с хинин, аналгин и квото там ми попадна пред очи… Още ми горчи, кат се сетя. Сетне свикнах. Хубавата ябълка кой я яде?! Прасето, разбира се. Всеки мъж на убавица си има дружина ортаци. В очи ме лъже кучката, и аз пак й вярвам. Обаче не съжалявам. Добре, че я има нейде да грей като слънчице и света да омайва. Ох, да знайш кви й се увъртаха! На ресторант, на Боровец с капитан Спасов от парашутните части. Мотаеше се у дома и местен художник-самодеец един, Митю Керестето: гонеше го мерак да я рисува как му се изтяга гола в леглото. Пари предлагаше.

    – Кой знай ква е била истината! – теша го. – Па и що за жена ти е била таз на тебе! Какъв ли па мъж ти, драги, си й бил! А че бий се бе, човек. Кат толкоз я обичаш, бий се. Я се виж какъв си едър и як! Иди се бий с онез ахмаци, да се стресне кучката.

    Мен братчеда тъй ме удиви, че се хвърли да отърве не жената, а честта на глупака, дет я блъскаше. Ама оня прост. И Гьорги с юмрук рече да му обясни. Ще си ги отлежи сега в шоколадената тия тукати**, обаче си беше прав. Тоз тук: баба край оджак. Писана хурка само му липсва и къделя овча вълна.

    – Кво се окуми? питам.

    А той:

    – На кой ли будала къщата ще изгори моичката Диана, ей тва напоследък ми се мотае в акъла.


Пловдив – европейска столица на културата 2019


Plovdiv, 27 mar. 1987 – edited 27 mar. 2017 
____
* Иде от представата, че бабите по време на деветините от смъртта на някого, от уважение към мъртвия, не обсъждат клюки, ами си приказват по случайни теми, свързани с починалия, като избягват да говорят за смъртта. Изразът не е свързан със смъртта, нито с помена за починалия, а се отнася до самия акт на приказване.

** Пловдивски диалект: юмруци.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...