ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (157.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
17.08.1998. БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ
Бил съм осемнайсетгодишен, като писах – следвайки стила на Ърнест Хемингуей, първия си текст "Крайпътен
ресторант" и досега смятам, че е от най-доброто, което изобщо съм писал ето, вече над четирийсет и кусур години (пиша от деветгодишен). Американецът ли е
причината! Не, то си бяха мои наблюдения, мой личен опит; а от Хемингуей заех
донякъде подхода към диалога, ей така – с недомлъвки, което казва много повече, и понеже не уточнява докрай нещата създава у нас пространственост за
въображението. Значи, скучен мъж на средна възраст и младата му дама говорят в задушния летен подиробяд къде ли биха могли да
отидат. Момичето очевидно не е добре и кавалерът естествено е притеснен. Встрани от масата им три
сервитьорки мързеливо си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там
двамата, гадаят какво всъщност става там. Няма други персонажи. Има обаче
звукове, аромат, жега: бръмчението на отминаващи зад прашасалите храсти камиони, чиито гуми свистят върху нагорещения асфалт. Има мирис на река. Изпотените стъкла на чашите,
току-що измити. Жужащите рояци мухи. Сега чак
си давам сметка, че съм разказал почти библейска притча. Много
пространство живее зад рехавата наглед тъкан на думите. Но за това нещо първа ми обърна внимание Бети, две години по-малката сестра на Re., преди Бети да замине за Чикаго при мъжа си, въпреки че хич не й се искаше да заминава. Но това вече са детайли от друг сюжет, от друга съдба. Седяхме като на погребение в кафенето срещу пловдивската черква Света Петка, когато Бети извади от чантичката си билета за самолета до Чикаго и се обърна към сестра си с ей тези думи: "Всички в семейството искате да ви отърва от себе си, нали? Ще сте доволни да се махна от вас". Същата Бети, разтерзана между една обречена мъртва любов и онзи мъж в Чикаго, ми каза: "За първи път ми се случва да прочета нещо, в което с малко думи е казано толкова много". Е, как става това!
Да не съм се родил научен?
Преди казармата се занимавах отначало с йога, после гимнастика (14-15-годишен),
после бокс и кану-каяк. Боксирах се и в казармата – в категория "перо"
(до 54 кг). По ми спореше обаче в гребането – бил съм може би най-издръжлив сред юношите на местния
Армейски спортен клуб "Ботев", а и най-бърз на спринтовата 500-метрова дистанция сред юношите-каякари от останалите шест клуба по гребане в
Пловдив и Асеновград. Преди да тръгна за казармата, в най-последното за мен индивидуално състезание ме изпревари
на финала с около четвърт корпус (по-малко от 1 м) висок момък от Спортната
школа, Радко Дочев (1950), който по-късно завърши Спортната академия и известно време бе треньор на
гребците по кану-каяк, а днес, доколкото ми е известно, е художник на свободна практика.
Помня как го влачих по трасето до 50 м пред финала и на финала Радко от отбора на Спортната школа, който като на буксир ми се возеше на вълната, видях как пъргаво прецапа покрай
мен последните двайсетина метра. Изядох се от яд. Като си помисля, още ме е яд, макар двайсетина години по-късно, когато и аз, край даскалъка, се хванах да си
докарам по някой лев допълнително като частно такси, известно време сутрин в седем
паркирах жигулата на метър от Гребния канал и там вече ме чакаше пробягалия сутрешния си крос мой съперник да пием кафе в
барчето на самия край над люлеещите се вълни в канала.
Когато бях в десети клас, ходих да се боксирам при юношите на АСК "Ботев", но и се готвех в курса за парашутисти към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". На два пъти в един ден, кога бях в десети клас, скачах с парашут, изкарах с петица и теоретичните занятия по безмоторно летене; предстоеше ми да започна да се уча да летя с планер, но се отказах заради приятеля ми от онова време Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут. А си мечтаехме да станем бойни пилоти с него. Освен това свирех на бас-флигорна в духовата музика на гимназия "Георги Димитров", вече ми печатаха фейлетони, разкази, репортажи в местните два вестника "Отечествен глас" и "Комсомолска искра". По същото време, освен дето се занимавах с йога, ходех на лов за пойни птички, сам си изработих на татковия дърводелски тезгях клетки и капан за любимите кардалини. Занимавах се и с електро- и радиотехника: сглобих по проста схема елементарен радиоприемник, електромоторче. Лете с конче и каруца от държавното земеделско стопанство при близкото до Пловдив село Войводиново с Тодор Ряпов, чийто баща чичо Янко бе там някакъв началник, обикаляхме къра да режем калеми за присаждане. И с колко още неща се занимавах през онези млади години!
Защо ми е било нужно? Нямам определен отговор. Навярно ще е било натрупване на опит, преживяно, любов, наблюдения, изпробване на заложената у мен енергия за живот, за творчество, за състезания. Та освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът, и сюжетите на Джон Стайнбек: "Улица Консервна", "За хората и мишките", "Гроздовете на гнева", "Пътешествие с Чарли", на Ърскин Колдуел: "Пътуващият проповедник" и др. Насочи ме към тези янки първият ми учител в журналистиката, донякъде и – в литературата роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Събираше ни Джоката около десетина гимназисти, в единствената по-голяма стая на местния младежки седмичник "Комсомолска искра". В литературния му кръжок се влизаше с конкурс, били сме аз, Христо Джелебов от Ивайловград, Мая Ралчева, Видка Кочева, Мария Широколийска, Илия Зайков от Брестник, Христо Батинков от Асеновград. Странно за онези години (1963-1965) времето на концлагерите, където само за тъп политически виц лагеристът бил полумъртъв от бой хвърлян за храна на освирепели от глад прасета, преди да познавам каквото и да е от българската и от великата Руска класика, детайлно изучавах онази тройка в североамериканската англоезична традиция.
В казармата любими ми станаха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът фермер Робърт Бърнс. Вън от задълженията ми като редови войник бях художникът на поделението: рисувах с латексови бои разни фигури и диаграми върху грундирани с гипс стени; изнасях политически информации; а втората година бях и библиотекар освен радиорелейчик, съчинявах стихове, рисувах карикатури за моя войнишки стенвестник и преписвах на чисто миналогодишните му планове на ЗКПЧ-то (зам.командирът по политическата част) майор Стоянов. Този човек, бивш учител, беше ни предложил с младичкия инженер-лейтенант Парушев за кандидат-членове на БеКаПе, но заради едно наказание (след нощен наряд някакъв сержант ми нареди да полея лайната в големия кенеф и не отидох) пратиха ме в хасковския гарнизонен арест за три денонощия и така се разминах с партийно членство едвам 19-годишен.
От българските ни поети у дома се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски от Кукуш в Македония. Спомням си как никак не ми харесаха стиховете му и въобще този нафукан, патетичен слог, при това в звънки, римувани, строго разчетени като в маршова войнишка колона редове, ми изглежда и до днес нагласен, показен, безвкусен. Изпитвал съм отвращение от задължението да зубря наизуст за часовете по литература цели стихотворения и това здраво ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната ни лирика. Вазов ми се показваше тромав, Яворов – театрален, предвзет, Дебелянов – показно сантиментален, Пенчо Славейков – направо блудкав, особено онзи претенциозен батак "Кървава песен".
Започнах да чета едва петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания сборник гатанки от Асен Разцветников "Що е то?", с големия сборник "Полски народни приказки" с онези там страховити истории за Броиряпа от Карконошките планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар. Четох преди няколко години смущаващи неща за този любим за мен писател, турен за командир на полк едва деветнайсетгодишен... Харесвах Джани Родари: от него – най-много "Приключенията на Лукчо", която дълго време ми беше настолно четиво; харесвах разказите за животни на Ръдиард Киплинг, индианските истории на Майн Рид, фантастичните книги на Жул Верн, всичките до една, романа "Наследникът от Калкута" от двама руски автори – лагерист и един самозванец: прекия му началник, който просто му позволил да си сътвори книгата, при условие да го пише съавтор.
Подир североамериканската тройка и четох, и живях известно време с героите от двата сатирични романа на Иля Илф и Евгени Петров. Шест пъти в разстояние на три-четири години препрочитах Хашековия "Швейк". Вече студент в София, при мен нахълта философски обреченият Адриан Леверкюн на Томас Ман от "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, романтичният и трескав Жулиен Сорел на Стендал, Дон Кихот на Мигел да Сервантес, Бокачовите жизнелюбиви, без капка свян разказвачи на историйки, дето всичко се върти около любовта и здравия секс.
В годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният дребосък читател в махленската библиотека. Четенето ми беше утеха и изкушение. Разтварях се в книгите, забравях, че живеем ужасно оскъдно, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина мил пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини. От четенето на книги бях се превърнал в книжен човек, макар да не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчетата от махалата и разни навлеци и тъпанари от други пловдивски махали; превърнал се бях в любознателен наивник, склонен повече да съзерцава света, та една от първите ми приятелки, когато бях на 18 години, Емито (Емилия Попова), веднъж ми се ядоса: "Май ти е най-хубавичко да си живееш зад прозореца като цвете в саксия". Майка ми пък, пазарджиклийката, се дразнеше: "Престани да се занимаваш единствено с твоите книжлета. От четене на книги никой не е прокопсал".
Едва шестнайсетгодишен, заявих горд на родителите си: "Баща ми! Не мога да те настигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Затова си пожелавам да имам много малки войни". Така и стана – изглежда ангелът, чийто крила в по-драматични моменти усещам разперени над мен, ме е чул. При един доста сантиментален повод (любимата му се бе увлякла по мен) най-добрият ми приятел от онова време Тодор Ряпов се възмути: "Много нависоко летиш, мой човек, но може лошо да паднеш", на което, все така самоуверен и самовлюбен, отвърнах: "Да, обаче преди да падна, ще летя". Откъде се взе това самочувствие! Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище общо взето скучаех на последния чин сам със зъркели, зареяни в облака зад прозореца. Е да, спореше ми на Гребния канал – бях най-бързият сред юношите на 500-метровата дистанция; в бокса веднъж даже достигнах до второто място при вътрешноармейско първенство сред войниците от ПВО и ВВС*. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър в двата пловдивски вестника, моите учители ги развяваха из коридорите на гимназията ни като тореадорски плащ: "Това нещо ти ли си го писал? Не може ти да си го написал, нали!"
Най-вероятно онова самочувствие да се е основавало върху простичкия факт, че сам бях постигнал всичко в онзи моя живот – и добро, и лошо, че херолди не бяха крачили с лъскави фанфари пред мен, любвеобилни роднини и приятели не бяха постилали килим от рози пред нозете ми, че за всяко нещо се налагаше да плащам полагащия се данък от унижения, оскърбления, разочарование, страдание, рани. Да, раснах като син на простосмъртен дърводелец от покрайнините на града; но и Христос е дърводелски син, нали! Па и какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжичка дали са те хранили; важното е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и внимание към света и природата, в състрадание към другите.
Когато бях в десети клас, ходих да се боксирам при юношите на АСК "Ботев", но и се готвех в курса за парашутисти към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". На два пъти в един ден, кога бях в десети клас, скачах с парашут, изкарах с петица и теоретичните занятия по безмоторно летене; предстоеше ми да започна да се уча да летя с планер, но се отказах заради приятеля ми от онова време Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут. А си мечтаехме да станем бойни пилоти с него. Освен това свирех на бас-флигорна в духовата музика на гимназия "Георги Димитров", вече ми печатаха фейлетони, разкази, репортажи в местните два вестника "Отечествен глас" и "Комсомолска искра". По същото време, освен дето се занимавах с йога, ходех на лов за пойни птички, сам си изработих на татковия дърводелски тезгях клетки и капан за любимите кардалини. Занимавах се и с електро- и радиотехника: сглобих по проста схема елементарен радиоприемник, електромоторче. Лете с конче и каруца от държавното земеделско стопанство при близкото до Пловдив село Войводиново с Тодор Ряпов, чийто баща чичо Янко бе там някакъв началник, обикаляхме къра да режем калеми за присаждане. И с колко още неща се занимавах през онези млади години!
Защо ми е било нужно? Нямам определен отговор. Навярно ще е било натрупване на опит, преживяно, любов, наблюдения, изпробване на заложената у мен енергия за живот, за творчество, за състезания. Та освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът, и сюжетите на Джон Стайнбек: "Улица Консервна", "За хората и мишките", "Гроздовете на гнева", "Пътешествие с Чарли", на Ърскин Колдуел: "Пътуващият проповедник" и др. Насочи ме към тези янки първият ми учител в журналистиката, донякъде и – в литературата роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Събираше ни Джоката около десетина гимназисти, в единствената по-голяма стая на местния младежки седмичник "Комсомолска искра". В литературния му кръжок се влизаше с конкурс, били сме аз, Христо Джелебов от Ивайловград, Мая Ралчева, Видка Кочева, Мария Широколийска, Илия Зайков от Брестник, Христо Батинков от Асеновград. Странно за онези години (1963-1965) времето на концлагерите, където само за тъп политически виц лагеристът бил полумъртъв от бой хвърлян за храна на освирепели от глад прасета, преди да познавам каквото и да е от българската и от великата Руска класика, детайлно изучавах онази тройка в североамериканската англоезична традиция.
В казармата любими ми станаха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът фермер Робърт Бърнс. Вън от задълженията ми като редови войник бях художникът на поделението: рисувах с латексови бои разни фигури и диаграми върху грундирани с гипс стени; изнасях политически информации; а втората година бях и библиотекар освен радиорелейчик, съчинявах стихове, рисувах карикатури за моя войнишки стенвестник и преписвах на чисто миналогодишните му планове на ЗКПЧ-то (зам.командирът по политическата част) майор Стоянов. Този човек, бивш учител, беше ни предложил с младичкия инженер-лейтенант Парушев за кандидат-членове на БеКаПе, но заради едно наказание (след нощен наряд някакъв сержант ми нареди да полея лайната в големия кенеф и не отидох) пратиха ме в хасковския гарнизонен арест за три денонощия и така се разминах с партийно членство едвам 19-годишен.
От българските ни поети у дома се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски от Кукуш в Македония. Спомням си как никак не ми харесаха стиховете му и въобще този нафукан, патетичен слог, при това в звънки, римувани, строго разчетени като в маршова войнишка колона редове, ми изглежда и до днес нагласен, показен, безвкусен. Изпитвал съм отвращение от задължението да зубря наизуст за часовете по литература цели стихотворения и това здраво ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната ни лирика. Вазов ми се показваше тромав, Яворов – театрален, предвзет, Дебелянов – показно сантиментален, Пенчо Славейков – направо блудкав, особено онзи претенциозен батак "Кървава песен".
Започнах да чета едва петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания сборник гатанки от Асен Разцветников "Що е то?", с големия сборник "Полски народни приказки" с онези там страховити истории за Броиряпа от Карконошките планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар. Четох преди няколко години смущаващи неща за този любим за мен писател, турен за командир на полк едва деветнайсетгодишен... Харесвах Джани Родари: от него – най-много "Приключенията на Лукчо", която дълго време ми беше настолно четиво; харесвах разказите за животни на Ръдиард Киплинг, индианските истории на Майн Рид, фантастичните книги на Жул Верн, всичките до една, романа "Наследникът от Калкута" от двама руски автори – лагерист и един самозванец: прекия му началник, който просто му позволил да си сътвори книгата, при условие да го пише съавтор.
Подир североамериканската тройка и четох, и живях известно време с героите от двата сатирични романа на Иля Илф и Евгени Петров. Шест пъти в разстояние на три-четири години препрочитах Хашековия "Швейк". Вече студент в София, при мен нахълта философски обреченият Адриан Леверкюн на Томас Ман от "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, романтичният и трескав Жулиен Сорел на Стендал, Дон Кихот на Мигел да Сервантес, Бокачовите жизнелюбиви, без капка свян разказвачи на историйки, дето всичко се върти около любовта и здравия секс.
В годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният дребосък читател в махленската библиотека. Четенето ми беше утеха и изкушение. Разтварях се в книгите, забравях, че живеем ужасно оскъдно, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина мил пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини. От четенето на книги бях се превърнал в книжен човек, макар да не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчетата от махалата и разни навлеци и тъпанари от други пловдивски махали; превърнал се бях в любознателен наивник, склонен повече да съзерцава света, та една от първите ми приятелки, когато бях на 18 години, Емито (Емилия Попова), веднъж ми се ядоса: "Май ти е най-хубавичко да си живееш зад прозореца като цвете в саксия". Майка ми пък, пазарджиклийката, се дразнеше: "Престани да се занимаваш единствено с твоите книжлета. От четене на книги никой не е прокопсал".
Едва шестнайсетгодишен, заявих горд на родителите си: "Баща ми! Не мога да те настигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Затова си пожелавам да имам много малки войни". Така и стана – изглежда ангелът, чийто крила в по-драматични моменти усещам разперени над мен, ме е чул. При един доста сантиментален повод (любимата му се бе увлякла по мен) най-добрият ми приятел от онова време Тодор Ряпов се възмути: "Много нависоко летиш, мой човек, но може лошо да паднеш", на което, все така самоуверен и самовлюбен, отвърнах: "Да, обаче преди да падна, ще летя". Откъде се взе това самочувствие! Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище общо взето скучаех на последния чин сам със зъркели, зареяни в облака зад прозореца. Е да, спореше ми на Гребния канал – бях най-бързият сред юношите на 500-метровата дистанция; в бокса веднъж даже достигнах до второто място при вътрешноармейско първенство сред войниците от ПВО и ВВС*. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър в двата пловдивски вестника, моите учители ги развяваха из коридорите на гимназията ни като тореадорски плащ: "Това нещо ти ли си го писал? Не може ти да си го написал, нали!"
Най-вероятно онова самочувствие да се е основавало върху простичкия факт, че сам бях постигнал всичко в онзи моя живот – и добро, и лошо, че херолди не бяха крачили с лъскави фанфари пред мен, любвеобилни роднини и приятели не бяха постилали килим от рози пред нозете ми, че за всяко нещо се налагаше да плащам полагащия се данък от унижения, оскърбления, разочарование, страдание, рани. Да, раснах като син на простосмъртен дърводелец от покрайнините на града; но и Христос е дърводелски син, нали! Па и какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжичка дали са те хранили; важното е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и внимание към света и природата, в състрадание към другите.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 6 uni 2020
Илюстрации:
- Руски снайперист, заел позиция като за стрелба
- Оцеляла черква от царуването на Иван-Асен II**
–––
* Абревиатури, означаващи Противо-въздушна отбрана и Военно-въздушни сили.
** Крепостта над теснината край днешния град Асеновград е в руини, но църквата към крепостта пази зад видимата простота и сдържаност духовното великолепие на източното православие. Бел. м., tisss.
** Крепостта над теснината край днешния град Асеновград е в руини, но църквата към крепостта пази зад видимата простота и сдържаност духовното великолепие на източното православие. Бел. м., tisss.
.jpg)
.jpg)
