Всичко, което съм като характер, дължа на нейната стипчива майчина обич. Как не ме похвали нито веднъж за каквото и да било, а зад гърба ми оставила у роднините представа, която чувах подир смъртта й: "За теб, Жоре, Надка град градеше! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". – Аноним (1947)
29 noe. 1984
ПРОПИСА МАЙКА МИ ВНЕЗАПНО СТИХОВЕ
баща ми щом без време се спомина –
таквиз сантиментални, неподстригани,
от смях да се разплачеш, от наивност:
за ручея притихнал под тръстиките,
за щъркела самотен на комина*,
за госта непоканен, който питал я
съпругът й далеч ли е заминал…
Увлечен по "тръбачи на епохата",
по самозванци с вид на философи,
едва подир смъртта усетих воплите
у мен над вехтичките й пантофи.
На листчета хвърчащи развълнувана
наивно тя изплаквала покрусата,
и то били кристалчета сбогуване
с една Любов, не станала изкуство.
Илюстрации:
- На Гребната база в Пловдив, майка ми.
- 25 август 1972, баща ми в м. Юндола.**
–––
* С почерк калиграфски, а някак детски ми се видя, след смъртта й откривах върху листове от ученическа тетрадка текстове, които криела от нас. Сочи баща ми, яхнал магаренце сред село Добростан в Родопите, вдигнал ръка за поздрав и усмихнат на една от последните му снимки, и ми казва: "Кажи, не ти ли мяза на Исус Христос?" С насълзени очи при шлагер на шведския певец Оскар Бентам: "Представям си баща ти".
** Изпратих ги двамата в Отвъдното, баща ми – на четирийсетия ден в 61-ата му година (1922-1983), майка ми – в 63-ата й година (1925-1988). Днес, вече в моята 77-а година, ги виждам двамата недостижими за мен с любовта помежду им, с която живяха, в чийто сурови отблясъци заяквах не само физически. Бел.м., tisss.