понеделник, 5 ноември 2018 г.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

   С Емил* и жена му Весна се качихме с колата до Кукленския манастир "Св.св..Безсребърници Козма и Дамян". Четирите километра от Куклен до манастира този ден ми се сториха най-изровения от порои път, по който е минавала жигулата ми, местността, както и самият манастир, ми се видяха чудесни. Не ми се влизаше в двора на тази средновековна монашеска обител, такава скука ми се видя дотук всичкото това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите, та се замотах около колата, докато ми премине ядът. Сетне, все още ядосан преди всичко на мен си, запътих се към градището, правено изпървом, както по-късно обясняваше Емил, през ХІ век, горе-долу по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийския военачалник Бакурияни – грузинец по народност, извоювал над българите.

   По стръмно, градено с едри камъни стълбище с килнати настрани като канати на каруца, потъмнели от ръжда перила, на слизане към черквицата се разминавам с две полусакати старици, а преди да вляза при иконите с кандилата, минах на верев край дъщеричката на съседа Димзов, болна от множествена склероза или нещо от този род пак тъй нелечимо. Носи я на ръце младеж един, почти момче още; обвила бе ръце около шията му като детенце, та ми стана чак неудобно, дето се явявам свидетел на болезнена драма. И се престорих, че не ги виждам.

   Две свещици палнах, бучнах едната пред иконата на Иисус – нарекох я за мен си и ръкописите, другата мушнах в пясъка ниско долу, нарекох я за починалите ми родители.

   В дворчето пред черквицата цъцри тънка водна струя от градена стара чешма, а ябълковите дървета са отрупани с плод, клоните им виснали чак до земята. Мина ми през ум: защо никой тук поне не посегне да си откъсне от зрелите, зачервени като личице на младо момиче ябълки? Доста от тях ненужни сякаш, бяха нападали, образуваха килим върху пръстта. Умих си очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето, побързах да изляза, да си диря спътниците извън зидовете на манастира. Неколцина монаси – яки мъже, добре изглеждащи, се мярнаха на горната площадка, дето са им килиите. Ай! Тези пращящи от здраве мъжкари как ли я карат пък те в този див пущинак? – зачудих се. Всеки случай не ми се сториха будали някакви или дембели.

   Изкарахме си чудесно на стръмната хубава сочна поляна, въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: кой па дявол ме довея тук?

   Защо ги нижа тези ли! Може би защото вечерта към девет от Лондон по домашния ми телефон над възглавницата в леглото чух гласа на позната, която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И тази 36-годишна кокетка, с която преди някакви си 14-15 години бяхме преживели любовна авантюра, захвана три часа обстоен среднощен разговор – първо за това как многократно напоследък ме била сънувала и по тази причина същата сутрин ходила на врачка да изясни коя е причината да сънува точно мен.
Не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв й се явявам, не каза и какво й рекла госпожа английската ясновидка.

   В края на тази идилия по настояване на среднощната ми следователка чрез сателитните комуникации по GSM-а си изпратих до Лондон следното послание: "Животът е с развинтена фантазия, радвам се, че се обади".

   Любопитни ми се сториха въпросите, на които ми се наложи да давам уклончиви, както се изразяват политолозите – обтекаеми, отговори... в течение на три астрономически часа, когато по закон Божи би трябвало да спя. Дамата яко ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата.

           
1. Женен ли съм? 


           
2. Имам ли желание да се женя? 


           
3. Кой живее при мен в момента? 


           
4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина? 


           
5. Какво мисля за идеята някой да ми роди дете... по принцип, не конкретно, но да речем, следващите две-три години?


           
6. Как бих реагирал на предложението да ми прати нужната сума и да прелетя със самолет от моя занемарен краен пловдивски квартал до Северен Лондон, за да й погостувам? 


           
7. Що да не пропътуваме двамата с нея разстоянието от Лондон до Кардиф с чистак новичък фолксваген (Е, може и с беемве, разбира се!), за да видя града, на чието име съм кръстил втория си сборник стихове и който с атмосферата си много напомнял Стария Пловдив? 


           
8. Съгласен ли съм да ми изпрати паунди да купя най-сетне този компютър, дето го бленувам от няколко години? 


           
9. Дали би ме познала, ако ме види (демек, успял ли съм вече да се сбръчкам до неузнаваемост, макар това да няма, както ловко се изрази, абсолютно никакво, ама никакво значение за нея)? 


         
10. Помня ли още какви дивотии сме вършили в онази авантюра? (Ами да, помня, че тогава всичко ми беше мъгливо, но това не й казах.) 


         
11. Изкушава ли ме още гласът й? (Накъсо, кара ли ме гласът й да потръпвам сексуално?) 

   И накрая дванайсетият въпрос, с който ме закла, застреля ме в челото като някой Христо Ботйов на връх Вола в местността Околчица:

         
12. Как ще реагирам, ако я видя пред вратата ми (всъщност, тя никога не е виждала панелното ми царство), да речем, подир седмица?    


   Та си мисля, докато днес записвам снощната анкета: Опомни се, драги! Ако бродене по манастири и палене на свещи пред средновековни икони ти носи подобни изненади, редно е хубаво да си помислиш, преди пак да поемеш към следваща някоя монашеска обител!

*  *  *
   Жестоко е, ала е истина: всичко пърхащо, вдигащо шум около себе си, тръпнещо от страст, отчаяние, копнеж, мерак, амбиция, всичко пулсиращо рано или късно изчезва, сякаш не се е никога раждало; остава единствено описаното в слово. Добрият автор като Господ Бог раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъка да заридае или да се тресе от див кикот.

   Животът е низ от случки, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено блеснал поглед често говори много повече от томове научна литература. Галопираме като коне, пришпорвани от луд жокей, и кой друг, ако не пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху суха заешка кожа... кой
за идещите подире би съхранил богатството от жестове и послания, разкоша от цветове, аромати, състояния на духа и плътта? Кой!

   В самотността си само човек успява да се хармонизира, да почувства вибрации, излъчвани от милиардното множество дишащи, бленуващи, но и страдащи, обичащи, но и люто ненавиждащи, алчни и богати или бедни и унижени, властни, но и нищи, прославени, но и потънали в забрава.

   Самото писане е удоволствие, нещо като дишането, като съзерцание на звездното небе или единственото, което според мен може да се сравни с тази космична тръпка – съзерцанието на изящна женска плът. Подобно е на спомена и на мечтата.

   Нямам основание да се притеснявам, че от един момент насетне няма да съм тук, сред живите – ако си заслужава, ако има стойност, ще остане единствено ненаситното ми любопитство и доверието ми в Добрата сила, която ни е създала с необикновен разум върху незначителна някаква си случайна планетка, залутана из необятния и за въображението ни Космос.

   Оптимист съм, стоя върху невидима за очите пирамида: раздавам по късче вечност със самочувствие на Твореца Бог. Ала това го може всеки смъртен, заложено е у всекиго от нас, които още дишаме и се надяваме
**, подреждайки думи върху хартия, върху сушена заешка или козя кожа.

   Следва

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 8-11 sept. 2002 – edited by 5 noe. 2018
Илюстрации:
- При лековитото аязмо край манастира над село Куклен (горе);
- манастирът "Козма и Дамян" в Родопите край Пловдив (долу).
___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** лат. Dum spiro, spero (Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...