четвъртък, 30 април 2020 г.

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

Дошъл си да говориш с мене,
нахълта мраз в кристалния покой,
защо така ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

 Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли, ужасно ми горчи,
човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.
*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 17 avg. 1982 – edited by 29 mar. 2020

Илюстрации:
- На кея в Несебър през август.
- Оживено движение в Пловдив.
___
* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1983-1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната млада лирика! Демек, няма ли кой да постави тези автори на мястото им. А Иван Сарандев в частен мухабет между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова "Казаха да изчезна от очите им", щяхте да пострадате и ти, и онзи, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". 
  Из разговор по скайп: 
  – Между другото, стихотворението си има конкретен адресат. Среща ме на улицата пред някогашното пловдивско издателство Илия Зайков, дето ми се е зъбил: "Що не умреш, че да ми освободиш щата?" – и ми казва: "Разбра ли, че не сме ние (?!) причина да те уволнят от "Комсомолска искра"? Били са ти шута ония отгоре". Някога в редакцията след една оперативка в стаята на главния редактор Петър Кошутански щях да го бия, когато ми изсъска: "Хей, помак, ти си едно малко фашистче!" И като се надвесих над него, както се бе излегнал в един от фотьойлите там, навири ръце и крака като котка злобарят му със злобар. С Илийката, бог да го прости, се знаем от 1963 г., когато в редакцията Джоката (Никола Джоков) ни беше събрал десетина гимназисти от Пловдив и Асеновград в кръжока си И всеки четвъртък след училище там ни провеждаше сбирките.
  – Бил си му конкурент още оттогава. Може пък той да е бил помак?
  – Знам, че е от село. На сватбата му с Дарина, първата му съпруга, ходихме двамата с Емил Калъчев в Брестник край Пловдив, голяма сватба беше. Някога местните тук го имаха за голяма надежда в младата поезия. Спомням си как поетесата Мария Широколийска (1945) му говореше сладичко веднъж: "Илийка, след години на шевната машина, на която сега се учиш в техникума (по облекло), ще й турят табелка: На тази машина шиеше големият български поет Илия Зайков". Бел.м,, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (128.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (128.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  08.07.1998. УНИЖЕНИЕТО НАЧЕВА ОТ РЕЧТА

  Чета великолепната книга "Българският Великден или страстите български"... и хлъцвам: Тончо-Жечеви му работи! Върви си плавно, напоително разказът, па току авторът изтърси някоя чужда, бамбашка дума. Разправя за Тодор Икономов (1835-1892), явно с обич говори, с пристрастие за този по-малко известен в галерията от възрожденските ни български характери, и ни в клин-ни в ръкав вземе, та изтърси "Тук той (Тодор Икономов, бел.м., tisss) епатира синодалните старци със своя консерватизъм, спечелва си славата на заклет консерватор"... Скачам да ровя из Речника за чужди думи в българския ни език какво ли ще да значи "епатира", но в речника не почели въпросната дума; намирисва ми да е френска, и ето, че в малкия речник от 14 500 думи на Бл. Даков и М. Каракашева от 1960 г. откривам – "epatant" в разговорния френски език означава "изумителен". А в обемистия речник на Благой Мавров от 1950 г. има гнездо от думи, тъй да се каже, роднини на "епатант": "епате" (слисан, смаян), "епатман" (зачудване, сащисване), първичен смисъл: сплеснатост; "епатер" (счупвам крак или подпора; сплесквам; просвам върху земята), "епатьор" (който обича да смайва, любител на сензации). Достопочтеният професор изровил дума от разговорната френска реч вероятно случайно. Случайно?! Да беше някой невежа, да го приема за случайно, а целта очевидно е да въведе чуждицата вместо простоватото наше "изненадва", демек, да се шашнем българите, да се сплескаме, демек – да се епатираме.

  Така в далечния май 1967 г., войник в ракетен дивизион сред букаците край пътя между Хасково и Харманли, готвейки се за кандидат-студентски изпит по български и литература с разкошната – кой каквото ще да рече! – "Панорама на българската литература" на проф. Пантелей Зарев, налетях на непозната за мен по онова време дума от латински произход "еманация". Цитирам:
"Ботев* е рядко изключителна личност, най-вдъхновена еманация" и т.н. Лесно ми беше, но и в леснотията имало мизерии: тази еманация я бяха почели в Речника за чуждите думи в Българския ни език с четири значения; и аз бая се зачудих кое точно значение ще да е имал на ум уважаемият професор, кое точно измежду четирите! –

  1) излъчване, отделяне на нещо;
  2) излъчване на радиоактивни вещества;
  3) радиоактивен газ, продукт от разпадането на радий, торий, актиний;
  4) излъчвано от божеството световно разнообразие. Според Платон, божеството излъчва световния разум, световната душа и сетивния свят?

  Ха върви я разбери! Записах си най-старателно тази "еманация" и я тропосах след месец в писмената си кандидат-студентска работа, тъй да се каже, за аромат и показ я плеснах. Айде де! И ний сме яли бонбонки тик-так, закачили сме и ний по нещичко от циливилизасиона, не сме дип хептен простак българин от дълбокия прованс!

  Питал съм по този повод преди трийсетина и повече години тогавашния ми добър приятел, понастоящем проф. Иван Сарандев, поради что нашите учени-езиковеди и най-паче господа професори и академици се срамят да хортуват по български – да не би да се опасяват, че светът ще ги вземе асъл за невежи българи, та препълнят писмената си реч, и особено литературноисторическите си опуси с купища чуждици, непонятни за масовия българин: шарени словца, изкопани сякаш нарочно, за да ни тръшнат с ляв прав по гръб върху боксовия ринг. Иван Сарандев в онзи момент се поокашля тежко-тежко, изтегли тънка като пиявица усмивчица под носа си: "Всяка наука си служи с терминология, какво толкова има да се чудиш! Това е нормално".

  Въпреки че се насилих да я разбера тази мистерия с чуждиците (ето, вече съм на шестдесет и кусур лазарника), и досега умът ми не го побира – какво общо има, да речем, синът на даскал Ботйо Петков из Алтън Калофер с ядрената физика или с отделянето на газове, па колкото и благородни да са тези газове според Физиката, Химията и пр. природни науки. Та въпросът ми: За кого творят родните светила по Български език, Българска литература и Българска история – за шепа специалисти ли творят уважаемите, или за милионите обикновени българи и техните рожби? За да не изглежда въпросът ми пресилен упрек, мога тутакси да посоча какъв айрян от чуждици се лее из писмената реч у последователи на упоменатите двама значими учени, професорите Тончо Жечев и Пантелей Зарев. Мога обаче да посоча светила на българския литературен небосклон, като професора г-н Александър Балабанов (1879-1955), пръв превел Гьотевия "Фауст" на български, за когото Цар Борис III в тесен приятелски кръг споделя доколко съжалява, че няма правомощия да отличи младия Балабанов с аристократичния сан граф, или като редактора на може би най-престижното литературно списание у нас за всички времена – списание "Златорог" на Владимир Василев (1883-1963), проф. Петър Динеков (1910-1992) – най-почитан сред изследователите на Българския фолклор и мой преподавател в университета, хора с характер, които не си позволяват лукса да се бъзикат с българина, като му пробутват жалки, унизителни трикове, пренебрегвайки родния ни Български език.

  Вероятно съм наивен да си мисля, че няма такава материя из сферата на История, Литература, Народопсихология, Лингвистика, която да не може да се обсъжда и на прост български език, без издирвани специално за да ни тръшнат по гръб чуждици, без наукообразни примеси в словесен турлю-гювеч по телевизията и от предавания на българските ни радиостанции. Пък за всеки случай защо да не попоглеждат чат-пат и към текстовете в Библията! Щом и християнският бог – Богочовекът, според библейската легенда, не се изкушил ни за миг да се прави на извънземен, нас какво ли ни изкушава да се правим на чужденци сред своите! Моя позната – филолог по специалност, ей така се изрази: "Непрекъснато им говоря на моите питомници, че трябва да бъдат патриоти". С чуждицата "патриоти", вместо нашенското сладичко "родолюбиви българи", дали не си заприличала на онзи лекар, дърт тютюнджия с пожълтели от пушене пръсти, който в жарки беседи клеймял никотиновата отрова? – запитах я на четири очи, а госпожата взе, че ми се ядоса: "Вижте какво, господин пурист (чистник или презрително на чист български: чистофайник), това "патриот" отдавна се е наложило над архаизма "родолюбци". Обиди ми се, накъсо казано.

  Японците неслучайно рекли, че възпитанието на нацията започва от възпитание на учителите, според свидетелстващия проф. Марко Семов (1939-2007) в книгата му "За Япония като за Япония". Ей тъй високо уважавани наши българи внушават на обикновения българин колко хубаво е да се прехласнеш по чуждото, как приятно е да мислиш българското за по-долно от чуждото.

  Разбирам до каква степен изискан в родолюбието си е простоватият уж Захарий Стоянов (1850-1889), та изпълва близо осемстотинте печатни страници на "Записки по българските въстания" (най-българската ни книга) с благозвучната, нюансирана, пребогата на отсенки, на подтекст, метафорични образи и алегории, самоиронии и словесни каламбури простонародна и така жизнена родна българска реч. Урок е не само онова, което се изрича; урок е и начинът, по който ние си служим със словото.

  Преписвам тези бележки от далечната 1998 г. за немарата към родния език, която показват не само литературни историци, коментатори на българската литература и анализатори, но и т.нар. политически елит в днешна България, и ми изгрява пред очи русизмът "нелицеприятный". Не съм чул тази чуждица
**, която на български се превежда като прилагателно със значението "безпристрастен или справедлив" (за разлика от руското наречие лицеприятно, което на български значи "пристрастно"), веднъж да е употребена с истинския си смисъл, какъвто носи тя в руската реч. От Мартин Карбовски (1970), наред с Кеворк Кеворкян (1944) и Тошо Тошев (1942), та до самия Президент на Републиката Георги Първанов (1957), всичките тези корифеи на българския дух, като рекат "нелицеприятно", имат на ум "неприятно". Ей такава ни е културата, каквато ни и речта: фасони, сръдни, закачки, пунти-пластика и суетност, грандомания, самовлюбеност, а като се вгледаш – боси, та им духа и между ушите!

  Преди години питам на двора у на нашите, дето още живеехме с жена ми, дошлия от София проф. Иван Сарандев да си накупи килими, че левът главоломно губеше стойност, защо чак до такава степен се размазва по Елисавета Багряна (1893-1991), като госпожата е обикаляла най-луксозните свърталища на Централна и Западна Европа, когато тук жандармерията разнасяла набучените на кол отрязани глави на антифашисти? Тъкмо му бяха издали книгата "Анкета с Багряна" в най-престижно столично издателство. И той ми отговори ето как! "Е, наистина си е поживяла сред каймака на европейското аристократично общество, но където е ходила, разнасяла е славата на България като културна нация!" Ей това ми дойде на ум, докато четях изгъзиците на почитатели Папа-Принц-Жанови*** – войнстващ чешит станимаклия. Тъй че нищо ново под слънцето. Заядох го тогава Сарандев поради что е писал с толкова предвземки, които биха разбрали не повече от стотина телета от неговите научни среди заради изобилието от чуждици. И маститият приятел и професор взе да се оправдава, че и лит.критиката си имала своя терминология, както е във всяка научна сфера. И го разстрелях с въпроса, с който веднага приключихме разговора: Ти, Иване, за кого пишеш – за хора с титли, или за масовия обикновен българин?

  Бе долетял до Пловдив с най-ранния влак от София, за да ползва баща ми, който работеше тогава към мебелните магазини на Пловдив, да си похарчи парите Иван, като понакупи персийски килими, понеже някой му пуснал мухата: левът предстои яко да се обезцени. Споменах проф. Иван Сарандев в текста, озаглавен "Дървеният Иван". В моите представи той си остава типичният човек с талант, но без характер. Да отстояваш българщината точно когато ни унижават по всякакъв начин, изисква да цениш първо родната си реч. Нали е ясно! Униженията винаги начеват от речта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 apr. 2020

Илюстрацията долу:
- Българино, бягай от самозванци и тарикати.
- Да си българин не е гордост, а отговорност.
___
* Вж. П. Зарев, "Панорама на българската литература", 1966, т. І, с. 283, 385.
** Вж. "Русско-болгарский словарь", Москва-1969, с. 516 и с. 418. 

*** Роденият в Асеновград Иван Николов Георгиев (1957), който се подвизава по медиите под псевдонима Принц Папа Жан, е според почитателите му, най-велик световен художник, писател, лечител, академик, гений, философ и каквото още ви дойде на ум. Бел.м.,tisss.

сряда, 29 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (127.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (127.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  03.07.1998. ДЪРВЕНИЯТ ИВАН

  Таня – сестричката на колегата ми по български в училище Невена Ичевска, дала на Иван Сарандев* сборника ми "Кардиф" и господинът сухо отговорил: благодаря. Не може тъй да се поднася мижавата стихосбирчица на някой си неизвестен автор пред пиедестала на Негово Високопреосвещенство проф., член кор. на БАН, д-р на науките и прочие. Може би трябваше да привържа книжката с розова панделка. Ако не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува дървеният Иван. Кой го знае на Иван какво му се случило, та реагирал така строго, толкова дървено! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото – в моите си лични представи този присадил се в София ямболия е положителен герой. Съжалявам, че някъде в безпорядъчните преображения по Българско съм се разминал с човека, който най-добре, най-отблизо познава Михаил Берберов. Вечно припреният на вид, ала иначе вътрешно строго подреден, самовзискателен и етичен Иван, запотен или пристигащ отнякъде и заминаващ нанякъде с неизменното си черно дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози, ми е светъл показателен образ на университетски преподавател, край когото истинският живот вакханално се точи и преминава с панаирджийските си суети, шарении, несрети и възторжени крясъци.

  06.07.1998.

  "Просто, ясно и силно творчество" наричат през 1861 г. българските ни народни песни братята Миладинови. Да пишеш просто, ясно и силно, го разбирам като да се откажеш от високопарните гневни словоизлияния, назидателност и от дантелените кухи фрази. Опитах да си съставя Български показалец на личности, които ценя.

  Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три, вече бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своя "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". От "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и простичко в скромността "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми". Но защо му било назидателното гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин". Звучи ми като гласа на библейския Мойсей. Каквото и щат да разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност: и драматичен, и тъй настойчив, монолитен в националния пантеон на самочувствието ни.


  Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и новогодишните наши християнски празници през далечната 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, среща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска"; и като краснописец, Стойко й прави препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. го виждам съавтор на милозливи послания до Руските имперски канцеларии. Когато в 1809 г. Руската армия нахлула отсам Дунава в пределите на Османската империя, уж в помощ на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли радост ще да е била? Горките нашенци! Една империя воюва с друга империя само за да присъедини повече народ към своите милиони крепостни селяни. Но същата 1812 г. начеват Наполеоновите военни походи в Русия, та затова и руските пехотинци се изтеглят от Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат десетки хиляди нашенци с кокошките, покъщнината и челядта към непознатите земи. Този Стойко-Софроний – първият модерен автор в нашата Най-нова История, с кротката си самоирония, с хленча, надеждите, притесненията си ми е толкова по човешки близък! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Бог, а грешният наивен човек става обект за съчувствие и възхищение.

  Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Починал от камък в бъбреците на 1 август в Цариград. Дарил имот покрай Босфора за желязната черква "Свети Стефан", светиня на българщината. Издигнал се в живота си до "имперски съветник на султан Абдул Меджид".

  Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина и математика, поживял в Букурещ, в Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. насетне пише послания, той пък – към разните му там френски политически персони; тревожил ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая на Османския султан. Приел го на аудиенция лично френският първи министър. Голям праз! – помислих си, какво ли ги било дерт френските политици, ама нейсе! Та към кого ли друг в онази Европа да се обърне? Този Александър Стоилов Боев (светското му име) се явява първи нашенец, прогласил пред Европа Българската ни кауза. В 1866 г. го виждам честит съветник в Парижкия отдел на... Турското външно министерство. Чудна съдба! Още по-показателно е, че подир войната от 1877-1878 г. генерал-губернаторът на автономна Източна Румелия Алеко Богориди го прави префект на Пловдив. Само четири месеца кметувал, па се споминал заралията Александър.

  Неофит Бозвели (1784-1848) – как па до днес нищичко не знам за него!


  Васил Априлов (1789-1847).

  Иларион Макариополски (1812-1875) от Елена – селище на консервативни "тежки" чорбаджии, които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния ред тяло. "Гледай бе! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през този градец Мидхат паша (1822-1884) – османлия до мозъка на костите. – В едно нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е тази лакърдия от неговата висока позиция в империята – похвала или яд?

  Гавраил Кръстевич (1813-1910).

  Д-р Стоян Чомаков (1819-1893) от Филибе, от моя Пловдив. В тъмните ислямски времена – българин доктор, страхотно!

  Георги Раковски (1821-1867) от Котел.

  Петко Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Велико Търново.

  Драган Цанков (1828-1911), роден в крайдунавския Свищов. Учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац, във Виена издал на немски от какъв ли зор, Българска граматика; от 1853 г. – собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч, оказва се, че е католик-униатец.
 
  Тодор Бурмов (1834-1906).

  И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам, а то е: А бе, какво учат днешните наши любознателни азбукарчета в часа по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците още подобни великолепни представители на българското национално съзнание и духовност днешните ние така оскъдно, така едностранчиво знаем? Родната история според версията, която бурно се преподава в днешното ни училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, вакли войводи и четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. И за да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително май трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба. Къде са великите стопани, уседналите в традиционния ни бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, обаче по-сигурната перспектива? Забутани в по-прашасалите кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани възхитителни родни историографи и персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик.

  Когато сравнявам моя си род с образи от могъщата чужда историография, па и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен, колкото и героично да ме подканва да изглеждам в моите си очи на проклет българин, не ми помага особено, хич даже! И тук вече иде ред за малко по-важното питане – Това очевидно пренебрежение към този терк неслучайни българи в нашите читанки по история случайно ли е, или си избиваме комплекса за малодушие, като хора, недостойни за коравите си предци?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 29 apr. 2020


Илюстрации:
- Пътникът, платно на Марк Шагал (1887-1995).
- Моята правнучка Виктория с чепатия си нрав.
–––
* Иван Сарандев (1934-2020) за мен е личност с висок статус сред на учените, занимаващи се с върхови творби на Българската модерна литературна класика, съжалявам за кончината на този съвестен, макар и дървен характер, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години след това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен" – каза го през 1969 г., след като активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори. 
  Иван настояваше да не отивам учител в Добруджа, ами да остана поне за шест месеца в София, докато се отвори място в щата на "Народна култура", а година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си гл. редактор да ме назначат на работа като журналист във вестник "Народна младеж". Ходихме двамата да видя квартирата му в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил тъкмо бе строежът на жилището за него и жена му), само за да бъде изпълнено едно от условията, за да ме вземат на работа в младежкия столичен вестник. Жена ми, с която по онова време деляхме стая с шестмесечното ни бебче, доста време ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван да отида за известно време самичък в столицата, докато там си стъпя на краката, а после двете с бебето да дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми беше достатъчно опротивяла от четирите години следване в СУ-то, с лафа, че камъкът си тежи на мястото, а моето място е в Пловдив и никъде другаде. Ще те споменавам с добро, Иване! Имам и други готини спомени за теб. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618  Бел.м., tisss.

вторник, 28 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (126.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (126.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  26.06.1998. ОБОЖАВАМ РИСКА

  Някои думи с "ф": надут, надменен; който обича да се гизди – фудул; сиромах, а с претенции – фукара; несериозен, вятърничав; бърборко – фарфара; самозванец и суетен, надменен и фукльо – фанфарон. Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми вм. фарфара използваше думата "фарфала", сродна на думата от някогашните махали на Пловдив и Пазарджик "фърфалак" (пумпал или дребосъче, хлапенце). Думата, която, мисля си сега, неволно съм произвел, беше "фарфарон", в представите ми съчетаваща френската "хвалипръцко" с турската "вятърничав", но със смислов образ, който се допълва от звуковото й подобие с добре познатата ни дума фараон. Фарфаронът, значи, не е обикновената слаба ракия, а особа, която в обществените дела се е докопала до престижен пост, до роля, която не заслужава.

  Та значи, бъбрим ей така с доста по-възрастния ми приятел Михаил Берберов – известен на публиката автор, един от т.нар. Априлско поколение в родната лирика; все за велики работи си говорим, и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: А бе, ний с теб сме само едни фарфарони. След което Мишо захваща да гледа втренчено като разноглед, опитва да ме нагласи на фокус, пет минути даваше заето, па нехайно попита: "И какво ще рече това фарфарон?" Ами-и такъв, дето все голям го вади, все уж с бога вечерял, грандиозни планове му в акъла, а дереджето му фактически мизерно... И понеже, вече усещам – моят велик приятел, който пред сестра си Петя – жена на художника пейзажист от Смолян Любомир Самарджиев, ме беше произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко взе да настръхва, доливам за успокоение малко зехтинец: Ей го на! Ботйов, например, е бил фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан Ботйов, а? Кажи де! Майка си и баща си ли дирил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а той – синът му на смирения даскал, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка! При сравняването ни с "фарфарона Ботйов", Мишо, милият и досега на сърцето ми приятел, когото ценя повече от роден брат*, дълго ме гледа изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от по-нататъшни и подробни пояснения.


  Действително, когато току-що бяха погребали баща му Ангел и двамата със сестра си тръгнаха да поделят в наследственото родителско жилище някакви вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата им, която нормално, според мен, би трябвало да стане на четири очи. На мълчаливото, явно зад гърба ми – само с очи, запитване от Петя рече натъртено: "Той ще остане! Той е мой духовен брат". Ето, отливам си две капки карловска "Перлова"** в негова чест – знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи (боили, боляри или принцове, графове, маркизи, барони) в България ние си нямаме – избили ги или са се измели другаде да живеят, изпарили се. Дали ний – фарфароните, да не вземем да се броим за благородници? Ама то преустроените бивши доносници, мутрите и циганите вече са ни прередили.

  Познанството ми с Михаил Берберов (1934-1988), жител на София, роден в Стара Загора, поет, ама и партиен секретар на казионния Съюз на българските писатели, но автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от своите четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща" и "Пристрастно око" – последната, която знам, може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 г., когато с литературния критик, а днес проф., Иван Сарандев (1934), родом от Ямбол, заемаха квадратно стайче в редакцията на някогашния вестник "Народна култура". Оставил бях на напусналия междувременно редактор и поет Климент Цачев два мои разказа ("Мелодиите на Дино" и "Спомени... спомени за мъжество"), та по този повод стана запознанството ми с тези двама.


                Не позволявай да ти вземат вярата!
                Ако те спрат, върни се и тръгни към себе си. 
                Към свойте небеса тръгни, 
                в които пеят птици...***

  Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо – тринадесет години по-възрастен от мен, но чудна работа, отначало, след като и у него открих присъщите за моя нрав слабости, този заралия – един от може би най-храбрите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба, безобидна и стандартна възторжена лирика от годините на соца, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници, далече преди да си отиде, десетина години преди преждевременната смърт. За тази неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт: Роден съм на 7 август; в нощта на шести срещу седми август на 1988 г. – нещо изключително рядко при начина ми на живот, не можех да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две-три стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми – а то не е бивало тъй често, да завъртя телефона у Мишови. Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ почина. Моля те, обади се на Емил**** да каже на нашите приятели в Пловдив, Емил ги знае. Погребението утре". Детайл – година или две преди това нито се бях виждал, нито се бях чувал с Мишо. 

  На Мишовото погребение в софийското гробище в Орландовци изненада ме Любо Левчев, който се появи, когато ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашен мерцедес унил, подгърбен, един, стори ми се – ужасно самотен човек сред множеството опечалени, стекли се от цялата страна. В интервю, появило се в изпълнените с плаха надеждица години на Горбачовото управление в СССР, Левчев се беше изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (има предвид вероятно 1957-1958) ние с Михаил Берберов, Иван Динков (1932-2005) от Пазарджик и още неколцина на нашите години бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи покрай Добри Жотев – Бащата". Мен тази реплика ме накара тогава с други очи да погледна властващия Любомир Левчев (1935-2019), дадох си сметка, че – освен мерната система на официалните институции, в България има и друга, по-прецизна мярка за оценяване и че зад фасадата на израза "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено – то бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха да разчупят по друг начин крепостните зидове на болшевишката структура, вероятно бяха заели поза на до смърт предани наши момчета, и вече от тази линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на вихрещата се лъже-идилия.

  Далече съм от мисълта да ги изкарам светци, но това е за мен истината: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па ги глезеше любовно, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко, човеколюбиво изображение пред обикновения българин, и естествено – пред света извън пазената от митичната идеологическа диверсия България. Трудно ми е да обясня, но Джери Марков, за когото Петър Увалиев***** споменава, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в гора, пълна с хищници, същият този Георги Марков****** не ми е симпатичен. Може би е заради подхвърлена от Левски мека задявка към шепа патриоти, които милеели за поробена майка България, замеряйки поробителя с огнени, гневни закани, само че иззад Дунава. "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън" (Иван Унджиев, "В. Левски, биография", С.1980, стр.153.) Има и по-пиперлия приказка на Дякона. От друга страна, не бива да се забравя, че цялата редичка т.нар. Априлски поети харно си поминуваха и всъщност бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам Петър Увалиев доколко е бил обективен в преценката си за Георги Марков (1929-1978), ала истината е, че "Задочни репортажи за България" на мнозина лутащи се наивници, като моя милост, подсказваха иззад заглушителните бръждения в радио-ефира, че – най-малкото! – има и друго, много по-меродавно и категорично становище за случващото се в нашето отечество под управлението на самообявилите се за борци за мир, прогрес, световно щастие, но в действителност добре познати от фолклора селски тарикати и кокошкари, скупчили се във властта със съдействие на болшевишката военна и партийна администрация след края на Втората световна война. 

  Над тридесет години по план разпиляват отечеството ни чудни персони, продукт на внедрена отново отвън система за тиражиране на безнравственост, обучени да разпродават всичко, което все още има материална и духовна стойност. Все някой трябва да им го каже – за толкова слепи ли ни броят българите, които живеем тук?


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 28 apr. 2020


Илюстрации:
- Хармонията – майка на демокрацията у нас.
- Пловдив, палеж на архитектурни шедьоври.
–––
* На това място в текста Емил Калъчев (1932-2013), докато си пием кафето, отбеляза: Нямаш представа какви проблеми може да ти създаде родният брат. Не си имал брат, затова не знаеш. 
** Карловската перлова ракия бе любимо питие на Михаил Берберов, докато един месец с жигулата ми обикаляхме Пловдив и селищата наоколо, където имаше санаториуми за безнадеждно болни, какъвто беше по онова време неговият баща. 
*** От сборника "Пристрастно око" на М. Берберов.
**** Антоанета споменава Емил Калъчев, с когото имахме дългогодишно приятелство. 
***** Петър Увалиев (1915-1998)дипломат, писател и пр., дългогодишен емигрант на Запад. 
****** Георги Марков – Джери, писателят, убит в Лондон (1929-1978). Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...