Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 31 август 2016 г.

Ars Poetica – МИНАЛОТО ЛЯТО НА ПЛАЖА

МИНАЛОТО ЛЯТО НА ПЛАЖА

Играеше като пъстърва и те гледах
как се отдаваш на вълните край брега

и на горещия сладострастен пясък.
И те гледах, не зная защо,
очите ми изтекоха по тебе.
Бе изключително преживяване,
слънцето прежуряше,
бризът рошеше косите на вълните.

И внезапно се почувствах ревнив.
Господи, какво ставаше с мене!

Усещах потръпването отсреща,
от
 онзи
 край, дето бе заложила стръв:
бяхме две души, свързани с копринена нишка;
и плажът внезапно опустя,
въпреки че наоколо бе тъй
 многолюдно!

Търсеше някого, но кой бе той,
може би Принцът от сънищата
или по-вероятно бе игра,
игра на случая край морето!

Помниш ли миналото лято и плажа?
Миналото лято помниш ли?
Имала си предвид нещо изключително,
а случилото се всъщност бе обикновено,
нещо от филмите, от любовните романи,
където всичко е измислена история
между мъж и хубава млада жена,
при поредното сътворение на света
от хаоса, който наричаме
 Любов.

Пловдив  европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 1 sept. 2011 – edited 31 avg. 2016

понеделник, 29 август 2016 г.

Публицистика – ОБОЖАВАМ РИСКА

Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...
*
 


ОБОЖАВАМ РИСКА


       Някои думи с "ф":
       Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
       Фукара - бедняк, сиромах.
       Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
       Фанфарон - самохвалко.

    Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара "фарфала". Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е "фарфарон"
, в представите ми: съчетаваща френската "самохвалко" с турската "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е само обикновената слаба ракия, а лице, което в обществените дела заема престижно място.

    Та бъбрим тъй с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А б
е, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "Що ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни планове в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."


    И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко настръхва – доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

       

   При сравняването ни с "фарфарона" Ботйов Мишо – милият на сърцето приятел, когото ценя повече от по-голям брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

   Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят п
арцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи, вероятно зад гърба ми – запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава! Той е мой духовен брат".


   Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи – боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; и
збили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем, па да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

   Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, син на даскалица и военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 година, когато с литературния критик Иван Сарандев, родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаха стайче н
а третия етаж в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях при Климент Цачев два мои разказа, писани в 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с двамата.

   Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринайсет години по-възрастен от мен, но чудна работа – още отначало, след като и у н
его открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба и безобидна стандартна родна лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната му смърт. 


   За силата на тази неособено понятна поне за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. Нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ, в три почина. Моля те, обади на Емил** да каже на нашите приятели в Пловдив. Той ги знае. Погребението ще е утре". Детайл: година или две преди това нито се бяхме виждали, ни се бяхме чували с Мишо.

    На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.

    В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (имал предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата".
 Тази реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.


   То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тази своя линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па любовно ги глезеше, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко изображение пред нацията ни, и естествено – пред света.


   Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев**** пише, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето яко уж милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе.

   От друга страна, не бива да забравя, че редичката т.нар. Априлски поети харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на т.нар. борци за мир, прогрес и световно щастие, в действителност – най-обикновени кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.


Пловдив – европейска културна столица 2019 


Plovdiv, 26 uni 1998 –  edited 30 avg. 2016

Илюстрации:
горе - Михаил Берберов (1934-1988);
долу - Палежи вТютюневия град, архитектурен бисер на Пловдив...

___

* Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".


Стихотворения на Михаил Берберов

* * *
На Енчо Мутафов

Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вечно избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.


* * *
Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили...
О, може:
когато се обърнеш пак навътре...

ЗАВИНАГИ!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.


ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
 
На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

** Емил Калъчев (1932-2013) - по онова време редактор в пловдивското издателство "Христо Г. Данов".

*** Убитият в Лондон - вероятно по поръчение на Държавна сигурност, български публицист, драматург, белетрист Георги Марков (1929-1978).

**** Петър Увалиев - изкуствовед и публицист, роден на 12 януари 1915 година в София, починал на 11 ноември 1999 в Челси, Лондон.

***** Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.

Ars Poetica – ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

Видях те след обяд огряна от слънце,
стоеше край входа на нашия блок
и не знаеше, че те гледам отгоре,
от балкончето на Седмото небе.
Достатъчно бе да те погледам
не повече от минута или две,
за да си спомня как съм увлечен!

Говореше по джиесема, поклащаше ханш
като момиче, което добре си знае цената,
долу – пред входа на блока,
встрани от жени, дечурлига, коли,
паркирани отпред бъбриви, шумни,
потънали в ръжда, воня и прах,
за да си спомня как съм увлечен.

Нямах представа с кого говориш,
но беше мъж, всеки случай,
защото затисна джиесема с рамо
и си оправяше косите като жена,
която добре си знае цената и кокетничи,
и защото ми се сви сърцето,
за да си спомня как съм увлечен.

Не знам това моето сега и тук какво е,
само едно послание, написано ситно
и подпечатано с целувка от моя ангел,
но ти стоиш още там и аз те виждам
със затворени очи, забулен от облаци
тук – горе, на Седмото небе,
за да си спомня как съм увлечен. 



Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 13 avg. 2011 – not edited 29 avg. 2015/2016

четвъртък, 25 август 2016 г.

Ars Poetica - ТРИМА НА ВОЙНА ХОДИХА

ТРИМА НА 
ВОЙНА ХОДИХА

Трима на война ходиха –
Стареца, Войника и Момчето.
Тръгването беше славно;
всички ги изпратихме с букети,
грееше денят над Пловдив
и не искаше до късно
слънцето зад хълма да залезе.

Стареца се върна първи
по водите на Марица.
Тялото му беше светло,
а тъмнееха очите;
беше двадесет и трета*;
ний погребахме го бързо.
Падаха мъгли над Пловдив.

За Войника дълго време
никой нищо не научи,
докато една неделя
зърнахме го зъл, небръснат,
и без тяло бе... Горкият!
А жандармите пияни
важно крачеха из Пловдив.

Минаха рояк години,
прогърмя сред нас Девети**,
а Момчето все го няма.
Чудя се и днес къде е,
в кой ли край на таз планета.
Щом не се завръща, значи
жив е, някъде се бие...

Трима на война ходиха -
Стареца, Войника и Момчето.
Но един не се завърна...
Жив е. Някъде се бие.


    БЕЛЕЖКА: 

    Писан е текстът в края на 1973 г. Място "на изпращането" в представите ми е спирката откъм Капана, северно от Тунела в Пловдив. Разказах написаното на Добри Жотев в неговата стая на трети етаж в хотел "Тримонциум" и май му се понрави. Беше пожелал предварителен разговор, да се уговорим как да го представя пред моите съграждани от местния Стъкларски завод "Дружба", Електроапаратурния завод "Елпром" и Обувния завод "Петър Ченгелов": три от големите пловдивски предприятия с по няколкохиляден състав.

    И тогава той "чете" своята поема "Буйният вятър". Не четеше, разбира се, а рецитираше, при това доста артистично, та публиката слушаше, затаила дъх. Шетахме и бръмчахме през онези три дни из Пловдив в старичкото му очукано рено 8. Колата бе същинска "бойна машина", кори по облицовката на вратите отвътре липсваха, само следи от шрапнели дето нямаше, но Добри Жотев се държа изискано като беден бохема и потомствен аристократ.

    Това става през април 1974 г. Като лит. сътрудник, на щат в младежкия вестник "Комсомолска искра", връчили ми бяха списък с двайсетина имена на нашумели по онова време поети и разказвачи, да си избера кого да представям в тази литературна тридневка, когато членове на СБП бяха пращани "сред народа" по поръчение на Партията, както наричаха Тодор-Живковата БКП. Избрах Добри Жотев да представям заради легендите, които се носеха за него – широко скроена личност, през чиято творческа работилница (някакво си софийско редакционно стайче) минали като чираци част от "фронтмените" на т.нар. Априлско поколение: Иван Динков, Любомир Левчев, Михаил Берберов и т.н. За всички тях Добри Жотев съвсем не беше Добри Жотев, а Бащата. Такъв респект и синовна обич обграждаха този човек, който с мене, прохождащия вестникар с жълто около уста, се държеше без салтанати, без присъщи за посредствеността надменност и предвземки на литературна примадона.

    За текста по-горе делих ІІ награда (100 лв., колкото тогавашната ми заплата) в някакъв местен литературен конкурс. І награда не дадоха. Делихме второ място с пазарджиклията Иван Есенски, а на Николай Заяков отсъдиха едва ІІІ награда... Той бе вече утвърден автор, имам чувството и досега, че негови "приятели" от ОСИК го унижиха по този начин, като го наредиха подир нас, двамата с Есенски, абсолютни новаци в поезията. Та Големия Заек, с когото почти десет години бяхме колеги в "Искрата", приемах в онзи период за Поета, от когото се уча... 

    Със стоте лева купих полуавтоматична пералня "Рига" и тази пералня се оказа първата значима придобивка за моето бедно тричленно семейство.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv,  dec. 1973 not edited 25 avg. 2016
_____
* 1923 г. за моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война, беше година на известното от Българската история т.нар. Септемврийско въстание. 

** Дата на вътрешнополитическия преврат след навлизането на армейски части от ІІІ Украински фронт на СССР в пределите на Отечеството, обявена от БКП за национален празник (9.ІХ.1944 г.)..

Ars Poetica - НИЕ, ВРАБЦИТЕ

НИЕ, ВРАБЦИТЕ

Благословени, лекокрили, упорити, 
по вас изгледаха ни се очите.
Лястовици – вий! –
родини две
и три,
и четири си имате;
а пък врабците ний – една ни е България,
една единствена и в двете полушария,
и пак ний с нея трудно се разбираме:
тук боледуваме
и се налага да умираме,
тук зъзнем зиме
и мори ни жега лете,
ала без нея друг си нямаме
в сърцето.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 25 avg. 2013 – not edited 25 avg. 2016

вторник, 23 август 2016 г.

Ars Poetica – СБОГОМ!

 СБОГОМ!

Сега си тръгвай. И не се оглеждай.
Не съм човекът, който ще те спре.
За мен ти беше нос Добра надежда...
А аз съм просто цялото море.


Пловдив
– европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21 avg. 2006 not edited 24 avg. 2016

неделя, 21 август 2016 г.

Ars Poetica – БАЛАДА ЗА НЕСЛУЧИЛАТА ЛЮБОВ

БАЛАДА ЗА НЕСЛУЧИЛАТА ЛЮБОВ

– Че никога не ще съм само твоя,
навярно вече си се убедил?
– Отминали сме на Април през зноя
и може би през ада на Април…

– С момци, не с тебе сладко се целувах,
нали не предполагаше това?
– Когато прецъфтявал съм през Юли,
за Май и Юни сещам се едва.

– Не казвай как съвсем не те е еня
дали била съм в плен на бесове.
– Прощавай, но за теб бих се оженил,
животът толкоз да не те зове.

– Глупачка съм, нали, моряко важен,
тъй сгодна съм ти да ме укориш?
– Не плувам по вълни, а по паважа,
едва ли с мен видяла би Париж.

– Мъжете твърде леко обещават,
от страст подгонени като коне.
– Така е, вярно, носи ни се слава,
ала и тъй сме истински поне.

– Юнако, ненагледни мой глупако,
Септември наближава с много дъжд,
изтича Август, няма как да чакам,
любовник ми не трябва, ами мъж.

– Че аз не съм ли мъж за теб? Ужасно
за мъж е остроти да понесе!
– Очите ми Октомври виждат ясно,
Ноември се задава като псе,

  а дойде ли Декември, що очакваш,
ще ставам по-свадлива, даже зла.
 – Изпуснали сме с тебе, значи, влака,
ще си наемем може би кола?

– Ще си наемеш, ала ще си с друга
и аз навярно ще съм с някой друг,
грижовна, кротка и добра съпруга,
така че пътят ни е общ дотук.

Тъй шепнат си не само тия двама,
прекъснали целувките за миг:
– Обичаш ли ме? 
– Да. 
– И друго няма...?!
– Мълчанието често крие вик. 


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 21 avg. 2015 – edited 21 avg. 2016

събота, 20 август 2016 г.

Ars Poetica - САМОТНИЯТ ПАРАШУТИСТ

САМОТНИЯТ
ПАРАШУТИСТ
  
Увиснал в маранята на августовския ден,
с буза, подута от зъб развален,
бях последният от групата храбри скачачи –
любители на парашутизма, и значи,
обвързан, опасан, замотан в ремъци и въжа,
под копринения купол висях си ей тъй в небето.

И докато ония приятели
там долу под мен
кацаха щастливи върху рохкия чернозем,
тревожно си се реех като една перушина,
обзет от еуфория поне за петима
и от подъл, смразяващ, отвратителен страх,
че е възможно да не съм като тях,
че може би участта ми е никога да не слезна
в тая зейнала под нозете ми ужасяваща бездна.

И тогава неочаквано чух,
разбира се, не Светия Дух,
а свистенето на голямата транспортна машина,
която пла-а-авно зави над главата ми и замина
н
а
д
о
о
о
о
о
л
у
към грешната, многострадалната черна Земя,
към цялата суета на материалния свят,
и – усетил се безтелесен,
в онзи сюблимен момент
се сепнах нелепо:
А какво ли ще е без мен?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

 
Plovdiv, 7 avg. 1990 – edited 21 avg. 2016

петък, 19 август 2016 г.

Ars Poetica – НЕПОЗНАТА

НЕПОЗНАТА


Косите ти без златен гребен
под шапката широкопола,
косите ти без златна фиба,
увити хлабаво на кок...
към тях ръката ще посегне,
за миг – към устните ти голи,
и плъзгайки се край гърдите,
ще спре на твоя ханш висок.

Ще те погледна, ще отмина
и повече не ще ме срещнеш,
на спомена реката светла
случайното ще позлати,
но в някоя случайна книга
героят – влюбен безутешно
във героинята случайна,
ще бъде с моите черти.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14 jan. 1981 – edited 20 avg. 2016

сряда, 17 август 2016 г.

Песни и стихове - Ленард Коен, МОЯТ ПОТАЕН ЖИВОТ

Ленард Коен (1934)*

МОЯТ ПОТАЕН ЖИВОТ

Видях те тази сутрин – движиш се тъй бързо,
че явно не успяваш да разхлабиш хватката
на Миналото, а така ми липсваш!
Няма те и правя любов, но само
в прериите на моя потаен живот.

Мисля си за усмивката ти, когато съм ядосан,
когато ме мамят и се налага и сам да мамя.
Правя това, което и ти навярно правиш,
за да изчоплиш нещо.
Всъщност знам какво не ни е наред,
знам кое е правилно
и умирам за истината, но само
в прериите на моя потаен живот.

Дръж се, дръж се, братко мой.
Сестро моя, дръж се и ти здраво.
Вече открих мисията си.
Ще прекосявам утрото ви,
както съм шетал и в нощта,
отмествайки и пресичайки граници, но само
в прериите на моя потаен живот.

Погледнато чрез написаното върху хартия,
всеки върши нещата, сякаш ронейки сълзи,
ала всъщност не се интересува как човекът
живее или се кани да умира.
А политикът ти казва как да мислиш:
кое е черно и кое – бяло.
Благодаря, господине, ала не е тъй просто
в прериите на моя потаен живот.

Хапя устни, че не успях
да постигна мечтаното:
от последния хит на пазара
до мъдростта на Стария поет.
Всъщност винаги съм бил сам
и сърцето ми е буца лед,
особено когато ми е студено
в прериите на моя потаен живот.

Превод на български: tisss/Jores


Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 17 avg. 2016
_____
* Вж. http://lunatic.bg/%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%B4-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D0%BD-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%82%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82/