ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (689.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (689.)

  Да не са илюзиите и любовта, животът е суета и печал, много печал. – Аноним (1947)

    1 maj 2008

ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ*

Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."

И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.

Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.

А децата ръкопляскаха,
тропаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:

"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 avg. 2021

–––

* Своенравно и предизвикателно, много си го обичам това рошаво гардже, това творение. Бях палаво хлапе и другарката Попова (майка ми и баща ми я наричаха госпожа Попова), класната ми от първи до четвърти клас, почти всеки ден намираше за какво да ме изправи до стената, с костеливи пръсти да ми прищипне яко и извърти ухото, а веднъж от яд си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите, понеже си дръпнах ръчичките зад гърба в последния миг. За назидание нареди ми да предам на баща ми дърводелеца да й изработи нова показалка. И татко естествено изпълни заповедта, без да каже лоша дума срещу училището. Освен че отнесох поредния пердах, дето много съм го изложил пред "госпожата", тържествено заяви: "Сега, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, така яка съм я направил, това са шест ката пресован шперплат, сине. И да не забравиш, като поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".

На тази женица – Дора Попова, помня и досега тънките синкави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите старчески петънца, побелялата й силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме зад гърба ми на родителските срещи за успехи в ученето, но не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последният випуск, но да знаете, само от вашия Гьорги ми побеля косата. След родителска среща майка ми винаги си идеше с подпухнали очи и разплакана, и как нито веднъж не изрече дума за училището или срещу госпожа Попова! Напротив, дружно ме пердашеха двамата с баща ми, попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от теб стока няма да стане" или "Боже, на кого се е метнал, ний в нашия род такъв чешит нямаме!" и пр.

   От училищните години при Попова, а и по-късно, вече в прогимназията и гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си (много солидна в собствените ми очи) причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм като затворник от пандиза, като войник от шрапнелите и куршумите на фронта, като осъден на смърт от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички наоколо са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли, скрибуцат с писалка – ай, каква тръпка беше то! Напомня ми силно за Любовта. Изобщо, ако ме попитате, Любовта и Свободата не мога да си представя разделени, драги съвременни майки и татковци, както и мили колеги учители; казвам го като човек с четирийсет и една години и четири месеца педагогически стаж зад гърба си и разбира се, понатрупан опит.

  Много зависи кой е учителят на малчугана ти, особено първите даскали са важни; защото децата масово подражават на техния стил във всичко, за което даже и няма да се сетите. В паралелки, където класната е доносник на шефа, хлапетата масово доносничат с блеснали оченца и смятат това за нещо нормално, за което очакват и похвала. Училището днес е бъкано с ренегати и мижитурки, особено напоследък! Преди по-опитните даскали успявахме в средния и горния курс да пооправим нещата... Преподавал съм в паралелки, където момченцата до такава степен са ме копирали, че правело впечатление и на колегите ми. Говореха: Ами той така ги омайва, че не можем да ги познаем, започват да приличат на Бояджиев. Пишех на черната дъска и с дясна, и с лявата ръка, и ела виж – половината паралелка хлапаци прописали с двете ръце. Шоу!

  Някога имахме респект към учителя; писал съм как беше по време на моето детство. Бях палаво хлапе и как нито веднъж не чух родителите ми да кажат лоша дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядях пердах, след като ме бяха наказвали в училище. Баща ми, който учил до трети клас, посегашному – до седми клас на училището в Харманли, имаше респект към учителя; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била абсолютна читанка.

  След родителска среща ме пердашеха – понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението един друг се нараняват, и си мисля напоследък, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявах се за тях, свит в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях: първо от унижение, че ме бият, и второ – че ги обичах, та се молех дано не се самонаранят един-друг заради мен.

  Вероятно съм бил хипер-активно хлапе и юноша; истината бе, че постоянно се въртях на чина, приказвах, разсейвах и другите деца, дърпах момиченцата пред мен за плитките, разплитах им панделките или правех гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешир по черната дъска. Спомням си, от пети до седми клас имахме млада учителка по физика с големи цици, една мощна такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела виж какво се случи! Децата не гледат нея, ами се зверят в мен и се кикотят – че се кривя и се правя на клоун. И тогава тя дойде, яко ме оскуба и позеленяла от ярост, ми кресна: "Ей Скицо, я, марш в коридора!" От което повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо".

  Години по-късно отивам в някогашното мое училище, ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то основал и завеждащ отдел Образование, срещам пак Дизела. Говорим си сладки приказки и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Бе много учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с онзи Гьорги вие нямате нищо общо. Други мои ученици може и да съм ги забравила, но онзи Гьорги си го спомням". И писах хубави работи за нея после във вестник "Комсомолска искра", че момците от шести-седми клас през всички  епохи няма как да не са се заглеждали по сочни цици с щръкнали зърна изпод рехавата дамска одежда.

   "Живей като обикновен човек и бъди благословен!" ми е водещо начало от ранното детство. Помня, имахме час на класа, когато всеки хлапак трябваше да разкаже какъв си мечтае да стане, когато порасне. Класната ни стая в VI-a клас тутакси се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, инженери, факири с футболната топка, археолози, мореплаватели, храбри огнеборци в пожарната команда, министри, капитани на кораби... Пита ме госпожа класната: "Ти, Гьорги, що мълчиш, нямаш ли мечта?" Отговарям: Мечтая да стана свиневъд, другарко Харалампиева. И пак в края на седмицата – на поредната й среща с родителите, Хърла (Харалампиева) се оплакала, че съм й провалил старателно подготвения урок. Бел. м., tisss.