.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1430.)
И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
5 oct. 2005
МАЛКИ ВОЙНИ ПО ВСИЧКИ ФРОНТОВЕ
Обгради Злото с внимание и нежност. Не му се съпротивявай външно, а вътрешно. Защото неговата зараза е опасна, атакува твоята ценностна система, ако ценностната ти система е основана върху човечност. Онзи, дето те предизвиква, може би е в плен на Злото и очаква да му отговориш в неговия стил... Отпусни юздите, дай му свобода да се наслади на усещането, че те е измамил, ограбил, оклеветил и разпердушинил – и теб, и мечтата ти. Замълчи, смени рязко посоката на своята съпротива. Проблемът, който тресе онзи човек, се опитва като вируси да се промъкне у теб през защитата на твоята имунна система. Имаш насреща си болен, пленник на бесове. Нали не желаеш да изпаднеш в неговото състояние!
Важни за мен да са добрите и спретнатите люде, онези, които са и най-унижавани, защото изпълняват писаните и неписани договори, каквото и да се случва, без да се бият в гърди колко са качествени и необходими и колко много светът им дължи.
Опитвам да открия моя личен подход към немарливостта и завистта, които тресат България, към озлоблението, което поначало атакува всяка общност, стремяща се да живее според неписаните правила на Вселената, според Десетте Божи заповеди.
Погледни към гада с любов! Той помага да си изясниш кой си, защо си на този свят. Нека ти се надсмива. И нека тържествува. Нека се кичи със знаци на суетата. Не той и неговите хвалители, но ти – неизвестен автор на своя Град, си в силна позиция, щом действията ти са плод на хармоничното творческо начало, или Любовта във високия (духовен) смисъл. Ти си строителят. Ти градиш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай, плодовете на труда ти тепърва зреят, че градината, нивата (във всякакъв смисъл), точно в такива мътни времена на тотален хаос е жадна за посев.
22 oct. 2005
Обади се по телефона Малена*. Повече от час говори и говори... Два месеца това лято си била в България, звъняла ми по телефона, ама не ме открила. Тъй рече. За любовно разочарование спомена. Била го преживяла уж, много плакала и прочее, та баща й, който някога ме убеждаваше късно вечер по телефона, че едва го удържали приятелите му да не ми забие нож в гърба, както в абсолютно неведение си пътувам в градския автобус №26 към моя краен квартал зад циганското гето… та същият този пенджуек** споменал: "Помниш ли, някога и за онзи (моя милост) пак беше изпаднала в отчаяние и пак толкова страдаше?” Демек, ще й мине.
Много пъти в този среднощен телефонен мухабет повтори, пък и настояваше да й отговоря: "Ти обичал ли си ме! Никога не си ме обичал, нали?" Казах, че ми е останал романтичен спазъм от онези объркани наши взаимоотношения, но спрямо човека, по когото си скубе косите, да не толкова жестока, понеже щастие е да изпитваш любов, нали! Мъдреците го казват, не моя милост. Моя милост е какво? Глупак с голямо "Г" и… нищо повече. Обаче Любове ли е, сърцето няма как да не прокърви, да не страда. И от друтия край на Европа долита в слушалката на домашния ми телефон, монтиран на педя от възглавницата ми: "Обичаш ли ме, а? Обичал ли си ме някога! Ама честно искам да ми кажеш". Като удавник за сламка се лови за желанието да дам отговор на очевидно изключително важен за нея въпрос.
И си мисля, докато сладко-сладко си споделяме дали подозират изневеряващите как лесно е да убиеш щастието у човека до теб и каква страхотна болка е да обичаш, сърцето оголено да кърви, и нищо да не можеш да сториш, освен отчаян/а да питаш: Хей, ти там, обичал/а ли си ме някога? Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя великодушно съчувствие, на въпросите й "Обичаш ли ме, обичал ли си ме някога?" отвърнах доколкото можах сухо:
– Това разпит ли е! На такива полицейски въпроси отговарям само когато питащият седи срещу мен и му виждам очите.
– О-о, аз пак ще си дойда в Пловдив! – каза. – По Коледа навярно пак ще си дойда в Пловдив! И тогава, скъпи мой, няма начин да не те потърся. И ще ме видиш ти, не се безпокой! Хем право в очи ще те гледам. Впрочем, ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш.
Това последното добави след пауза, през която тягостна пауза, освен дишането й, долавям тътнеж от префучаваща композиция на Лондонското метро. Може би тези 2 (два) часа, докато съм се изтягал, обхванат от сладка досада в леглото си в крайния квартал на Пловдив, тя е стояла на крак като младо войниче на пост до телефонния автомат в чуждия за мен, проклетия българина, Лондон. Истината е, че и до днес не съм напускал Отечеството, въпреки примамливите оферти от кого ли не. Когато ти гори имота и всичко тук е в съсипия, не търчиш по уредените къщи на мяайната си.
* * *
Размърда се ситуацията и около печатаря от Рогош. Шефът на областната управа на синдикат "Подкрепа" проявява склонност (или така ми се струва) да се заеме със случая около великия човек от селото Рогош, Пловдивско, в приказките му се мерна идиотската идея: като компенсация за стореното ми евентуално добро, да напиша от книга за Тренчевия синдикат по лични спомени и документи от 1989-1990 на местния г-н шеф.
– Ще осигуря парите за издаване – каза ми; и говори около двайсетина минути къде живял, какво работил и как се хванал да организира първата структура на синдиката извън София. После без всякакъв преход рече нещо, което ме хвърли в оркестъра: –. Знам го този тарикат, от ученическите години го знам. Още тогава си беше провалена личност.
* * *
Чудно! Увлечен съм по образ на момиче, което притежава отсъстващия безбрежен поглед на баща ми Дърводелеца: същата хладина, сякаш през теб се е втренчила от небесата Вечността или изваяна от хладен бял мрамор статуя. Чудеснатаата женска гордост, която винаги силно ме е предизвиквала! Хей хубавелке – рекох си, – няма да ме изкушиш. Ни жест, ни крачка ще си позволя към теб! Върви да си търсиш другиго някой да му пилиш нервите и да му раждаш деца!” Заех се с компютърна програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с неучтива упоритост от бащата на някогашен мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето беше на индивидуално обучение, че си строшило крака, и по време на мои двукратни седмични посещения с баща му се сприятелихме. Накупих си учебници за Photoshop и това е последното завоевание засега.
26 oct. 2005
Изплатих големия за мен заем (2000 лв.) от учителската взаимоспомагателна каса и захващам запълване на петстотинте лева в кредитната ми карта към ОББ. Тия дни ще внеса 150, остава още 250 лева да внеса до Коледа. Брутната ми месечна заплата от 420-450 лв., реално, като приспаднат задължителните налози, като сума, с която мога да разполагам, е 320 (триста и двайсет) лв на месец. Ограничавам разходите за храна. Обувки, дрехи не купувам от петнайсетина години насам; всички дрехи и обуща съм си купил преди Десети ноември 1989 г. Т.нар. "демокрация" превърна мнозинството ми връстници в просяци, зависещи от благосклонност или подаяния оттук-оттам, или поработващи за мутри и полуграмотни отрепки, добрали се до властта, макар моите връстници специалисти в професионалната си сфера, която сфера пак мародери или мутри, обслужващи "българския политически елит", успяха вече да закрият. И как да не бъде закрита дейността на куп предприятия в Пловдив, като всичкото оборудване, целият машинен парк на проспериращата някога родна промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън Пловдив и България или продадени за скрап!
Господинът от "Подкрепа" не се обади, както се бе зарекъл. Реших, не си струва да търся повече каквато и да било помощ точно от неговата "Подкрепа". В отношенията ми с управата на синдиката, като председател на единия от двата училищни синдата в училището ни напоследък се чувсвам като случаен посетител сред персони, които чудесно се разбират помежду си, сработват си се и кой знае от какъв зор същите тези прекрасни хора са внимателни и любезни с мен точно както заможни възпитани хора се държат изискано с беден роднина. Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам да ми хлопнат вратата, с юмрук да ми разбият лицето, но да знам, че си губя времето с тях.
* * *
Едва шестнайсетинаговадишен, пожелах си малки войни по всички фронтове. Така се зарекох пред баща ми, последен от петимата сина на бедния харманлийски бирник: "Няма как да те настигна, че си излязъл жив, пък и с орден за храброст от Световната касапница срещу нацизма, но си пожелавам да имам моите малки войни". Мечтата да си видя ръкописа като книга – плод на десетгодишен труд, хем отпечатана с личните ми пари, спестявани от даскалската ми заплата, ме топлеше и през най-мразовитите години на "демокрацията". Е, нищо не стана, но какво от това! Щастлив съм. Каквото зависи от мен, сторил съм го, доколкото ми позволява нелечимата моя некадърност и честолюбието ми на българин по потекло, по кръв и проклет нрав.
Размърда се ситуацията и около печатаря от Рогош. Шефът на областната управа на синдикат "Подкрепа" проявява склонност (или така ми се струва) да се заеме със случая около великия човек от селото Рогош, Пловдивско, в приказките му се мерна идиотската идея: като компенсация за стореното ми евентуално добро, да напиша от книга за Тренчевия синдикат по лични спомени и документи от 1989-1990 на местния г-н шеф.
– Ще осигуря парите за издаване – каза ми; и говори около двайсетина минути къде живял, какво работил и как се хванал да организира първата структура на синдиката извън София. После без всякакъв преход рече нещо, което ме хвърли в оркестъра: –. Знам го този тарикат, от ученическите години го знам. Още тогава си беше провалена личност.
* * *
Чудно! Увлечен съм по образ на момиче, което притежава отсъстващия безбрежен поглед на баща ми Дърводелеца: същата хладина, сякаш през теб се е втренчила от небесата Вечността или изваяна от хладен бял мрамор статуя. Чудеснатаата женска гордост, която винаги силно ме е предизвиквала! Хей хубавелке – рекох си, – няма да ме изкушиш. Ни жест, ни крачка ще си позволя към теб! Върви да си търсиш другиго някой да му пилиш нервите и да му раждаш деца!” Заех се с компютърна програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с неучтива упоритост от бащата на някогашен мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето беше на индивидуално обучение, че си строшило крака, и по време на мои двукратни седмични посещения с баща му се сприятелихме. Накупих си учебници за Photoshop и това е последното завоевание засега.
26 oct. 2005
Изплатих големия за мен заем (2000 лв.) от учителската взаимоспомагателна каса и захващам запълване на петстотинте лева в кредитната ми карта към ОББ. Тия дни ще внеса 150, остава още 250 лева да внеса до Коледа. Брутната ми месечна заплата от 420-450 лв., реално, като приспаднат задължителните налози, като сума, с която мога да разполагам, е 320 (триста и двайсет) лв на месец. Ограничавам разходите за храна. Обувки, дрехи не купувам от петнайсетина години насам; всички дрехи и обуща съм си купил преди Десети ноември 1989 г. Т.нар. "демокрация" превърна мнозинството ми връстници в просяци, зависещи от благосклонност или подаяния оттук-оттам, или поработващи за мутри и полуграмотни отрепки, добрали се до властта, макар моите връстници специалисти в професионалната си сфера, която сфера пак мародери или мутри, обслужващи "българския политически елит", успяха вече да закрият. И как да не бъде закрита дейността на куп предприятия в Пловдив, като всичкото оборудване, целият машинен парк на проспериращата някога родна промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън Пловдив и България или продадени за скрап!
Господинът от "Подкрепа" не се обади, както се бе зарекъл. Реших, не си струва да търся повече каквато и да било помощ точно от неговата "Подкрепа". В отношенията ми с управата на синдиката, като председател на единия от двата училищни синдата в училището ни напоследък се чувсвам като случаен посетител сред персони, които чудесно се разбират помежду си, сработват си се и кой знае от какъв зор същите тези прекрасни хора са внимателни и любезни с мен точно както заможни възпитани хора се държат изискано с беден роднина. Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам да ми хлопнат вратата, с юмрук да ми разбият лицето, но да знам, че си губя времето с тях.
* * *
Едва шестнайсетинаговадишен, пожелах си малки войни по всички фронтове. Така се зарекох пред баща ми, последен от петимата сина на бедния харманлийски бирник: "Няма как да те настигна, че си излязъл жив, пък и с орден за храброст от Световната касапница срещу нацизма, но си пожелавам да имам моите малки войни". Мечтата да си видя ръкописа като книга – плод на десетгодишен труд, хем отпечатана с личните ми пари, спестявани от даскалската ми заплата, ме топлеше и през най-мразовитите години на "демокрацията". Е, нищо не стана, но какво от това! Щастлив съм. Каквото зависи от мен, сторил съм го, доколкото ми позволява нелечимата моя некадърност и честолюбието ми на българин по потекло, по кръв и проклет нрав.
Важно ми е все пак да продължа моя модус вивенди на средновековните монаси. И когато изпълня докрай проектите си, тогава, надявам се, в онзи сюблимен за мен миг преди да си тръгна, ще се появи Онова Момиче от Сънищата, за да й кажа, на нея, и на никой друг, кой съм, какъв съм, какво мога, какво имам в торбичката с подвизите си, накъсо: ще се поизфукам, както аз си знам... дискретно и сдържано.
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, editted on 22 noe. 2023
Илюстрации:
- Земя и небе ще събере влюбеното момиче.
- Успехът ни понякога минава през куп руини.
___
* Леко промених името.
** Дребен, според пловдивския ни жаргон за незначителен чешит, въпреки в случая: уважаван в местните литературни следи известен историограф с наистина ценни за Българската ни класика изследвания.
*** Беше опитала да си сложи край на живота; затова притеснени, родителите й няколко вечери ме молеха, настояваха да разговарям с нея по телефона, да я убедя, че си струва да продължи да живее живота си на горещо мило момиче. Бел.моя, tisss..
.jpg)
.jpg)
.jpg)