понеделник, 30 ноември 2015 г.

Story - СЪДБА ЧОВЕШКА

Мохамед (571-632)*
 СЪДБА ЧОВЕШКА

      Бе як и страстен като животно. Преди да си срещал подобни типове в живота, никога не би предположил, че съществуват. Към петдесегодишен. Къса сребристо-лъскава… не коса, а глиганска четина. Малки очички, скрити под нависнали вежди като в катерича хралупа. Среден на ръст, с издължен труп, кривокрак: единият му крак по-къс, та другия замята настрани. Ръцете му – Боже, опази! На канадска борба само един циганин от старозагорския затвор можеше да му се опре. Левак.

    Дясната му не бе тъй силна, ама с левачката съм го виждал пудовка да подмята както котка – клъбце. Веднъж го пратиха да копай в зеленчуковата градина, пък той да вземе да натроши саповете, че пръстта била спечена.

    Отде му идеше таз сила, дявол го знай, щот нагъваше и той от същата храна. Пък на нас не ни личеше. Викахме му Японския булдозер. Кога правехме пътя за Шишманци, докарали беха такваз една машинка, има-няма, колкото двуетажна къща, с шип пред муцуната къс и закривен нагоре, от рапидова стомана. Ей с тоз шип бая канари обръщаше. Японска техника, нашенски бензин гълта кат ламя: сигур й се е виждал като нашта мила кухня, дет само постно нагъваме.

    Май се отплеснах, ама ще извиняваш – в тия заведения с таквиз чешити се среща човек, че колкото и да си чапрашък, от един момент насетне почваш да гледаш малко по-притеснен света. Само който не е бил, само той не знай! Та...

    На дваесе и кусур бил, кога го осъдили първом на смърт. За изнасилване. Четиринаесегодишно момиченце. Завлякъл го в гората, и като мечките: ам-ам... имаше момиченце, няма момиченце. Какво го е правил, пречупва му гръбнака. Хвърля го в пещера и затуля отвора с камъни. Подир година и нещо по туй го открили: таквиз канари кой друг могъл би да дотъркаля!

     Как отървал куршума не мога ти каза, пък требе и да е наистина малко куку; по та
з изпитана рецепта ще да е отървал бесилото или куршума. Осъждат го на дваесе и пет годинки, максимума. От тях дванаесе вече лежи и дотолкоз се бе срастнал с дранголника, все едно е в цивилизацията. Наближи ли пролет обаче, очичките му започват да шарят, сумти, мърда едното рамо. Тъй прави, кога мисли.

    И се дигне, пак драсне от пандиза. Де ще иде, освен при жена и при майка си на село. Харно, ма дъртата се споминала, другите наследници катурват съборетината, напъдили жена му с дъщерята. 


      А щерка му таман изпълва шестнаесе; ама па сакато, парализирано ай тъй, от кръста надоле. И жена му с щерката, оладжак, остават под открито небе. Жената – кръгъл сирак, и такъв мъж кат й се случил – идилия!

    А че туй сме ний! Нали мъж й се прочул кат душманин, избикалят ги тез двечки – майка и щерка, като да са прокажени. Кво е виновна женичката, нали! А дъщерята! Ама на! – като се рекло веднъж...

    Намира ги, значи, Булдозера дип насред къра накрай село, зад циганската махала: на гола пръст от рогозки и слама колибка стимарили, манговците чак ги окайват. Ма смеят ли да помогнат? Е-е-ей, страшно е, кога народът те намрази! Страшно е, ти казвам!

    И се запретнал вместо колиба дом да гради. Денем се крие – землянка си изровил, под земята маскирана, с коминче дваесе метра встрани, нощем камъни сбира, пренася, на купчини ги реди. Пясък от дерето с чували мъкне. Цимент, вар къде пазарил, как ги довлякъл, той си знай.

    За два месеца без малко къщица вдига до покрив. Вместо дялани греди за ребра под керемидите, от клисурата на три километра извън село мешови дърве пренесъл. И всичко – с две голи ръце, на гръб.

    През туй време от управлението на МеВеРе де ли го не дирят! Наште колко ги разкарваха обяснения да пишат... Говорим си нощя: тоз път няма да му се размине, може и да си спомнят първата присъда. Щото яко разлютени беха.

    И как да се не лютят, като бръмчаха дваесе ченгета из окръга да го дирят, за мезе стана властта!

    Та тъй и аз намазах. Пуснаха ме в отпуска уж... да го диря, че земляци бехме почти, селата ни – едно връз друго. Върви, вика ми Караниколчов, да проучиш, и умната, ей!... да се не издадеш, че може и ятаци да си има.

    Кви ятаци, бе-е-е! Седем-осем пъти да е бегал за тез дванаесе годинки – по за седмица-две, пък и, нали ти казвам! – те жена му, детето му не щат да видят, та за неговия хал ли да ги е еня хората, дерт да му берат?

    Е, спипаха го накрай. Издаде го манго един, неговата мамка кюмюрджийска продажна, ех! Сгепцаха го, окован го водят, а подир два месеца пак духна. Викат, следите му право към оназ пещера с четиринаесегодишното водели. И туто финита, де ли рови сега под земята Булдозера?

    Чак не мога да повервам: такъв чешит да се затрий. Ей я къщата му тамка, зад циганския катун, стои си тъй непокрита, непокътната четвърта година вече. Жена му и щерката, онуй сакатото де! – и те се запилели на майната си, никви ги нема.

    Съдба човешка. Пък ми й мъчно за него, макар че не бива да ми е жал. А!... Ти що ще речеш? 


    Из Стария завет: Левит
      Глава 24
      Господ говори още на Моисея, казвайки: 
       (...)
      17 Който убие някой човек, непременно да се умъртви.
    18 А който убие животно, да го плати. Живот за живот.
    19 И ако някой причини повреда на ближния си, нека се направи нему така, както е направил той:
    20 строшено за строшено, око за око, зъб за зъб; според повредата, която причини той на човека, така да се направи и нему.
    21 Който убие животно, да го плати; а който убие човек, да се умъртви.
    22 Един закон да имате, както за чужденеца така и за туземеца; защото Аз съм Господ вашият Бог.
    23 И тъй, Моисей каза на израилтяните; и те изведоха вън от стана онзи, който бе проклел, и го убиха с камъни; израилтяните сториха, според както Господ заповяда на Моисея.**

      NO COMMENT!
Plovdiv, 18 avg. 1997 – no redact. 30 noe. 2015
_____
* http://www.teenproblem.net/a/159-istoria/28579-kakvo-ne-znaem-za-mohamed/
** https://www.wordproject.org/bibles/bg/03/24.htm

събота, 28 ноември 2015 г.

Story - КОЖА

КОЖА

      

        Дамата – пищна, около 45-годишна, с обилно нанесен по лицето грим и виолетови сенки, които вероятно личат от стотина метра, се бе отпуснала в живописна артистична поза, по-точно казано, беше се пльоснала неглиже върху дебело тапицираното единствено кресло в сбутаното бижутерско ателие и барабанеше с трите пръста на дясната си ръка по масичката: Тупу-ту-туп, тупу-ту-туп... Туп! Туп!

      Като масивно преживно животно лениво следеше как бижутерът човърка по платинена халка с миниатюрните си инструменти. Беше й жежко, скучно. Беше й омръзнал раболепно приведеният му охранен гръб на тридесет и няколкогодишен фавн, добре гледан, с късо подстригана брадица, а ла теле- водещия Ники Кънчев – т.е. тип катинарче, когато звънчето над входната врата се залюля, мелодично отекна в сенчестия сумрак: цън-цън-цън-цън... и вътре на верев, с рамото напред в теснотията нахълтаха две особи, мно-о-ого по-семпло, по-мизерно и по-оскъдно от мадам облечени.

      – Недко, здравей! – с прибрани пети като новобранец, с ръце, вкопчени една в друга пред гърди, издекламира трийсетгодишната новодошла. – Ко стаа с мойто пръстенче?

      Вместо отговор, фавнът направи с ръка плавно движение встрани, само с китката, демек: "Разполагайте се, кой как може". Хич не я и погледна, та тя – леко смутена, посмести охлузените табуретки покрай стената, и като юнашки намигна на другата, която почти се бе гипсирала, подгъна пола под колене, па седна. Онази, с все още ученическо изражение на осемнайсетгодишно маце, дето още си гризе ноктите, се тръсна като посечена върху нещастната табуретка.

      С ледено самообладание на английски аристократ четиридесетгодишната изтърпя процедурата по настаняването на двечките, пое издълбоко дъх, продължи несъмнено прекъснат по средата разговор:

      – Синът ще ме чака в шест. Обещах да му купя кадифен джинс. Той обаче харесал два. Викам: „Мами, щом два си харесал, няма как, ще купим и двата”.

      Фавнът изцвили нечленоразделно в ответ. Спомена нещо за пари.

      – Пари имам – рече тя. – Ето! – Разтвори дамско портмоне колкото дисаги, та всички да видят покрай доларовите банкноти вътре и няколкото родни двайсетачки. Настъпи неловко мълчание.

      – Рени ми е аверче – рече трийсетгодишната към Недко. – Мерак й да ти поръча пръстенче с диамант... А! Кво ши кайш?

      Той пак врътна китка; този път жестът му изрази нещо от рода на: „Абе, не ми досаждате, ще ви обърна внимание, но бъди добра да ме поизчакаш”... Двете – трийсетгодишната и четирийсетгодишната, кръстосаха погледи, блестящи от омраза, остри и тънки като мускетарска шпага.

      Леле-е-е, как само не си допаднаха!

      Новодошлите заровиха главица в няколкото цветни списания с рекламки на модни обущенца, бельо, боклуци на баснословна цена от козметичната манифактура по света и връхни парцаля на изперкали световни дизайнери. По някое време трийсетгодишната – оперено миньонче с бръснещ поглед, покачило се върху поне трийсетсантиметрови токове, извади бележниче да скицира отровно зелена рокля с огромна розова джувка на задника.

      Шушу-мушу, шушу-мушу иде откъм оня ъгъл и кара четирийсетгодишната да хвърля нататък морни погледи, преливащи от отегчение. Около шест и десет миньончето вдигна очи към мъжа в бяло, който все тъй стържеше с бормашина колкото писалка, и понеже човекът не даваше други признаци на живот, обърна се към госпожа аристократката:

      – Очевидно, мила, синът ви е твърде възпитано дете.

      – Щом мъж ще става, да се учи да чака – процеди през зъби мадам.

      Подир минута все пак вдигна задник от трона. Бижутерът пъргаво скочи, с отривисти жестове мина пред нея, съпроводи я до вратата, отвори тая врата, сякаш има нещо съдбовно да сподели, ала дамата го заобиколи както ескадра на Нейно Величество Кралицата на Великобритания би минала край остров Тамбукту. Цън-цън... отзвънтя звънчето.

      Осемнайсетгодишната бе яко очарована от маниерите на оназ, която спокойно можеше да й бъде мамче, но в тойзи миг й се явяваше съперница в мъглявата област на флирта, където Евините щерки са тъй изобретателни и толкова отмъстителни.

      Фавнът разкопча двете горни копчета на бялата си манта, завъртя се на работния стол два оборота, стопира с крак, обърна се към двете дами.

      – E, кучки – ухилен до уши, просто друг човек, не досегашното мекотело, а същински мъжкар. – Какво ви води по наште географски ширини?

      Цън-цън... Люшна се звънчето, лъхна лятна пловдивска жега с мирис на липа, в ателието се понесоха бледорозови телеса; мадам се върна на трона:

      – Отишъл си. Ще види той кадифен джинс!


      Осемнайсетгодишната изгаряше да докосне скъпото й палто.

      – Извинете – рече, – мантото ви от кви кожички е?

      Тоя въпрос ще да е бил вече задаван на мадам, понеже отговорът й, професионално отработен, тутакси долетя. С вирнат нос:

      – От какви кожи ли, скъпа! От кожи на драни мъже.

      Миньонът с трийсетсантиметровите токове обаче бе известна местна адвокатка, та ответният удар бе поразяващ:

      – Недко! Недко, бре! Що изведнъж тук засмърдя на умряла катеричка?

      Фавнът повдигна длани от две страни на раменете си като египетски жрец в ритуална поза.

      – Скъпи! – изхълца мадам. – Това е от парфюма, дето ми подари.

      – По-луксозен нямаше – рече той.

      – Утре го връщаш на онeз лешояди! – тропна с копито, и като затръшна вратата на ателието, отплава в неизвестна посока по напечената като фурна пловдивска Главна*.


Plovdiv, 4 uli 1989 – no redact. 28 noe. 2015
_______
* Главната търговска улица в центъра на града.

петък, 27 ноември 2015 г.

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (продълж.)

       ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (продълж. 1)

        
        Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога, Отца и Христа, в Когото са скрити съкровища на премъдростта и знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

      За Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (ст. 15-16)...

      Из посл. І до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

      Лука (ХХ-46 и нататък): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): ...И тъй, бъдете будни във всяко време".

      Йоан (ХІІ-47): "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". Иисус умива нозете на учениците си, за да въздигне нищия, става за кратко негов слуга – именно Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

     Гордостта (в смисъл: горделивост, възгордяване, грандомания) нима е случайно на първо място сред Седемте смъртни гряха: преди сребролюбие, блудство, чревоугодничество, завист, леност, злоезичие!

   ЦЕНАТА 

     
Продължение

      Препрочетох тия дни много внимателно "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й
, малко пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха. Това е последната книга, която Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме изнудваческото отношение на двама автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петров.

      Откривам имена на известни лица, споменати в тая документална проза; ето ги: Алекс С(тоилов), Георги С(тоянов – от Петров знам кой е въпросният редактор), Стефан Продев, Георги Джагаров двама, за които ще се досети всеки, който желае, вж. стр. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", друг, оприличил на Левски не кого да е, а точно Ахмед Доган, Николай С(тоянов) – шеф на столично издателство с престижна литературна награда за автори от Балканския полуостров, "владиката Неофит", литературният критик Иван Спасов, Георги П(етров) от местния всекидневник "Марица" (вж. стр. 28), според когото всички, обявени за репресирани от 1944 до 1990 г., са… криминални престъпници.

      Преди да си отиде от тоя свят, простосмъртният Петър Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с част от удушвачите на Българското ни национално достойнство. Някогашният счетоводител все пак извежда идеята на несретния си живот – никакво замълчаване пред игривите самозванци на днешна България!

      Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, от ранно детство вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин. Роден през 1924 г., авторът е до старостта си почти в плен на утопията комунизъм; 77-годишен, успява да се отскубне от отровните пипала и метастази на най-човеконенавистната философия, жизнена и до днес. Малкият голям човек успява да разобличи тоя връх в издевателствата над личността, да осъзнае как се е вършило манипулирането на огромни човешки маси по света в течение на век и половина, от януари 1848 г. до днес.

      Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, с такова доверие към светая светих на марксизма. При това – като представа от най-ниска позиция в обществената йерархия. А нашите сноби и досега не го броят за писател. Тоя факт, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и на достойнството у т.нар. малки хора.

      Малък му бил талантът... Но кога Петров се е изживявал като писател и публицист?! Смирението да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тая страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за кого свидетелствуват? За посредствен провинциален писарушко ли!

      Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши – български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв с излъчването на благородство, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от моята черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. (Еталон на такова преображение за мене е Захари Стоянов.)

      Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години много сме спорили и сме обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на тревожност у будния ум, на непримиримост дори спрямо собствената си греховна природа. И толкова по-достойно е, когато тия негови качества работят за България, за така проскубаното ни самочувствие на българи по нрав и потекло.

      За суетните, самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за ония, които се гавреха с болнавия, объркания в себе си, търсещ верния път Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, търсещ светлина, а споменатите по-горе му се надсмивали с искрящото самочувствие на доказали се чрез набор от награди и отличия за реални или мними достойнства, но самовлюбени персони.


      Наложи ми се да разгръщам и прелиствам отново страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващи за християнския морал и философия. И що! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива сега. Сега си ядосан, иде ти да ги извадиш на показ с цялата им величествена посредственост тия лицемери, между тях – мнозина, кълнящи се в същия Иисус на бедните и унижените! Трябва спокоен да си, кога описваш издевателства, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината може да не е у тях, а в системата, която ги е изкушила да станат такива. А и кой си, че да ги съдиш! Да не излезе, че се изтъкваш, като ги укоряваш! Не бива укор да излиза из твоето перо; тънкостта е да ги изправиш тия хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли люто да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да им покажеш, без да назидаваш – това си пожелай! Нека сами да си дирят лек".

      Всички вкупом – добри и зли, неуязвими или изкусени за Злото, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, което боледува вече четвърт столетие. За да се поправим, нужно ни е взаимно разбиране, готовност да прощаваме дори и на затъналия до уши в страст по материалното.

      Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията. За тебе то бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Учението на Иисус ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без да се биеш в гърди по площадите, без да пулиш зъркели към небето – ето това ми се нрави. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със себе си, това и мене ще облагодетелства, и на мене ще помогне да се усетя щастлив.


      Двама от гаврилите се с Петър Петров, според Емил*, са "перфектни в изкуството: Т. Б-в е автор на висока публицистика, двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря: 

       „Как може до болезненост грандоман да е талантлив? Не е ли белег за посредственост възгордяването!"

 
Емил Калъчев
      
        Разбира се, не съм прав. А пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та добавям мрачно усмихнат: 

        "Че какво стойностно са създали Т. Б-в и Д. Т-в! Нима в претенциозните плетеници на Б-в откриваш чувство, образ, мисъл? Или ребусите му смяташ за поезия!... За публицистиката му да не говоря: освен наплевателство**, патос заради позата да бъбри надменно. Това ли е висока публицистика! Не виждам и помен от опит да проумее чуждата позиция. Да си талантлив не означава ли да се стремиш към яснота и хармония, не вражда да сееш? 

        Леле, колко очаровани са и двамата! Да, бе, усет имат как да се впишат в конюнктурата, но това е качество за предприемач, за търговец, не за човек на честта и изкуството, за оня, който нехае какво ще рекат властниците, тъй като служи на духовността, не на своята лична изгода. Все едно да си представим Иисус, Който бос ходи по земята или шета върху магаре сред унижени и лъгани, да си представим точно Христос в образа на бленуващ по трона на Ирод?" 

        И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а мене вече съвсем ми е накипяло, продължих: "Познавам университетски преподаватели, които нищо не разбират от литература, въпреки професорската им титла в тая област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто творби сума печатни коли натрупа. Тия като него окачват нимба и крилца на шмекера и некадърника в изкуството". 

        "Това е известно" – кротко отвръща Емил.

      "А кои са учителите на Петров? – паля се, и сам си отговарям: – Георги Райчевски и Николай Гюлев, моля ти се, лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи бившият счетоводител? От самодейни кръжоци и любители, които взаимно се гладят по косъма, подбелват очи от прехлас по тъпи римушки, или водят махленска свада кой е по-мил за редактора на местния литературен подлистник?... Тоя човек носи едно ценно качество: израснал е сред почтени хора, между тях – и известния от историята на Русия Кръстю Раковски. Наистина, Петров не е имал условия да усъвършенства стила си, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за печалния факт колко умело у нас, в България, се задушава и се държи далеч от българина най-ценното в изкуството: неговата актуалност, духовната му енергия да служи на обикновения човек, не на шепа богопомазани."

      "Лесно му било да пише за несправедливостите в миналото – рече Емил, – но какво е правил, когато са ставали тия безобразия? Мълчал. И той, като много други сегашни гневни критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел..."

      И му разправям на моя приятел, когото ценя заради уравновесения му характер, колко пъти Петров е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го подтиквала, колко пъти преследван, унижаван, тормозен е бил от хубави хора, устроили се във властта и конюнктурата. Тоя неврастеник Петров, тоя уж графоман... всъщност е ужасно уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за достойнство, чест, родолюбие.

      Ала събеседникът ми не знаеше тия подробности; знаем ги вероятно само двамата с Марин Кадиев и съпругата на простосмъртния счетоводител.

      Следва

Пловдивската Главна нощем

Plovdiv, 14 avg. 2001 – redact. 27 noe. 2015

_______
* Емил Калъчев (1932-2013) – български писател. Начално и средно образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), във вестниците „Комсомолска искра” (1959) и „Народна младеж” (1960), редактор на многотиражка в Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян („Родопски устрем”), Пловдив, Карлово („Карловска трибуна”) и София, завеждащ художествената редакция и главен редактор на издателство „Христо Г. Данов” (1974-1990). Автор на книгите „Свидетелство за честност” (сборник разкази, 1962), „Носач на взрив” (повест, 1964), „Отражения” (сборник разкази, 1966), „Дочакай деня” (роман, 1970), „Кариера” (сборник разкази, 1976), „Прощално за времето на самотата” (роман, 1983), „Храбрите приключения на Бин и Бен” (роман за деца, 2003). Пиесата му „Право на име” (1968) е поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата му „Случаят Личев” (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски.

** От наплевать (рус.) 1. да унижа; 2. прен. да се отнеса пренебрежително към някого, към нещо.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...