понеделник, 12 септември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1053.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1053.)

 ...Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм зарад вас и зарад всички ...да се утешат сърцата, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога, Отца и Христа, в Когото са скрити съкровища на мъдростта и знанието. А това казвам, да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи". – Ап. Павел до колосяни (І-22) 

  За Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях” (ст. 15-16)...
  Из посл. І до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о добро се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
  "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите, първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (рече Иисус). – 
Лука (ХХ-46), пак там (ХХІ-36): И тъй, бъдете будни във всяко време".
  "Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". – Йоан (ХІІ-47). Иисус умива нозете на учениците си; да въздигне нищия, за кратко става негов слуга именно Той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас. Гордостта (в смисъл – горделивост, възгордяване, грандомания) нима случайно е на първо място сред библейските Седем смъртни гряха: преди сребролюбие, блудство, чревоугодничество, завист, леност, злоезичие! – Аноним (1947)
  
  14 avg. 2001 (продължение I)
 
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ 
ЦЕНАТА

  Препрочетох тези дни внимателно "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и пообъркано заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме изнудваческото у двамина любими на местната публика автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петров. И откривам имена на известни лица, споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С(тоилов), Георги С(тоянов) – от Петров научих кой е този редактор, Стефан Продев и Георги Джагаров: двама, за които ще се досети всеки що-годе четящ българин, който желае – стр. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", а другият оприличил на Апостола Левски не кого да е, а Ахмед Доган, Николай С(тоянов) – шеф на столично издателство, учредило престижна лит. награда за автори от Балканския полуостров, "владиката Неофит", литературният критик Иван Спасов, Георги П(етров) от местния всекидневник "Марица" (стр. 28), според когото обявените за репресирани от 1944 до 1990 г. са криминални престъпници (?!).

  Преди да си отиде от този свят, простосмъртният Петър Петров в ужасна оскъдица успя да си уреди сметките само с част от удушвачите на Българското ни национално достойнство. Бившият счетоводител все пак извежда идеята на несретния си живот – никакво замълчаване пред игривите самозванци на днешна България!

  Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, още от ранното ни детство вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин. Роден в 1924 г., авторът до старостта си почти е в плен на утопията комунизъм; 77-годишен, успява да се отскубне из пипала и метастази на тази човеконенавистна философия, жизнена и до днес. Малкият голям човек успява да изобличи този връх в издевателствата над личността, да осъзнае как се е извършило манипулирането на огромни човешки маси по света в течение на век и половина, от януари 1848 г. до днес.

  Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, с такова доверие към светая светих на марксизма. При това като представа от възможно най-ниска позиция в обществената ни йерархия. Ала нашите сноби и досега не го броят за писател. Този факт – мисля си, си е урок: че за големите прозрения не хубавината, не славата,
не титлите, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и на достойнството у т.нар. малки хора.

  Малък му бил талантът... Но кога Петров се е изживявал като писател и публицист?! Смирението да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари и благославя. Тази страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... за какво и за кого свидетелстват? За посредствен провинциален писарушко ли!

  Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било у нас – понеже е едно от автентичните ни... български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по род с излъчването на благородство, с такт и фини нюанси в обноските; много по-яко преклонение обаче усещам към човек от моята черга, извисил се над тепегьозлук, дебелоочие, простащина. Еталон за такова преображение ми е Захарий Стоянов.

  Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните към десетина години доста сме спорили и сме обсъждали неговите лични пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на тревожност у будния разум, на непримиримост дори спрямо собствената си греховна природа. И толкова по-достойно е, когато тези негови качества работят за България, за така проскубаното ни самочувствие на българи по нрав и потекло.

  За суетните, за самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за онез, които се гавреха с болнавия, объркания в себе си, търсещ верния път Петров искам да напиша... За мен той е Библейският човек, търсещ светлинка, а споменатите по-горе му се надсмивали с искрящото самочувствие на доказали се чрез набор от награди и отличия за реални или мними достойнства, но всеки случай силно самовлюбени персони.

  Наложи ми се да разгръщам и прелиствам отново страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващи за християнския морал и философия. И що?! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива сега. Сега си ядосан, иде ти да ги извадиш на показ с цялата им величествена посредственост лицемери, а между тях и мнозина, кълнящи се в същия Иисус на бедните и унижените! Трябва спокоен да си, когато описваш издевателства, да си уравновесен, обзет от добро настроение. Защото вината може да не е у тях, а в системата, която ги изкушила да станат такива. А кой си, че да ги съдиш! Да не излезе, че се изтъкваш, като ги укоряваш! Не бива укор да излиза из твоето перо; тънкостта е да ги изправиш тези наивни хора пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли люто да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да им покажеш, без да назидаваш – това си пожелай! Нека сами да си дирят лек".

  Всички вкупом, добри и зли, неуязвими и изкусени от Зло, склонни да се изтъкваме и се облагодетелстваме за чужда сметка – всинца ние сме едно цяло, което боледува вече четвърт столетие. За да се поправим, нужно ни е взаимно разбиране, готовност да прощаваме дори на затъналия до уши в страст по материалното... Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията... За теб това бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм. Учението на Иисус ме очарова, не отричам, с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, и да следваш генетично заложения си код, без да се биеш в гърди по площадите, а и без да пулиш зъркели към Небето – ето това ми се нрави. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със себе си, това и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя щастлив.


  Двама от гаврилите се с Петър Петров, според Емил*, са "перфектни в изкуството: Т. Б. от Пазарджик е автор на висока публицистика, а пък двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил К., ала споря: "...Как може до болезненост грандоман да е талантлив човек? Не е ли белег за посредственост възгордяването!"
Разбира се, че не съм прав. А пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та добавям мрачно усмихнат: "Че какво стойностно са създали Т.Б. и Д.Т.?! Нима в претенциозните плетеници на Т.Б. откриваш чувство, образ, мисъл? Или ребусите му смяташ за поезия! За публицистиката му да не говоря: освен наплевателство**, патос заради позата да плещи надменно... Е, това ли е високата публицистика! Не виждам и помен от опит у него да проумее чуждата позиция. Да си талантлив не означава ли да се стремиш към яснота и хармония, не вражди да сееш?! Леле, колко очаровани са и двамата от самите себе си! Да, бе! Усет имат как да се впишат в конюнктурата, но това е качество за предприемач, за търговец, не и за човек на честта и изкуството, за онзи, който нехае какво ще рекат властниците, тъй като служи на духовността, не на своята лична изгода. Все едно да си представим Иисус, Който бос ходи по земята или върху магаре шета сред унижени и лъгани, хай да си представим точно Христос в образа на бленуващ по трона на Ирод?"

  И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а на мен вече съвсем ми е накипяло, продължих: "Познавам университетски преподаватели, които нищичко не разбират от литература, въпреки професорската титла в тази област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто творби сума ти печатни коли натрупа. Тези като него окачват нимба и крилца на шмекера и некадърника в изкуството". "Това е известно" – кротко отвръща Емил.

  "А кои са учителите на Петров? – паля се, и сам си отговарям: – Георги Райчевски и Николай Гюлев, моля ти се... лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи бившият счетоводител?! От самодейните кръжоци и любители, които взаимно си се гладят по косъма, подбелват зъркелите си от прехлас по тъпи римушки, или водят махленска свада кой е по-мил и драг за редактора в местния литературен подлистник! Този човек носи едно ценно качество – израснал е сред почтени хора, а между тях – и известния от историята на Болшевишка Русия Кръстю Раковски. Наистина, Петров не е имал условия да усъвършенства стила, таланта си; но като типичен случай, участта му е показателна за печалния факт доколко умело у нас, в България, се задушава и се държи далеч от българина най-ценното в изкуството: неговата актуалност, духовната му енергия да служи на обикновения човек, не на шепа богопомазани идиоти."

  "Лесно му било да пише за несправедливостите в миналото – рече Емил, – но какво е правил, когато са ставали тези безобразия! Мълчал. И той, като много други днешни гневни критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел..." И тогава му разправям на моя по-възрастен, по-печен приятел, когото ценя зарад уравновесения му нрав и умението да мълчи, кога няма какво да каже, – колко пъти Петров е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го подтиквала, колко пъти е бил преследван, унижаван, тормозен от "хубавите наши хора", устроили се във властта и конюнктурата. Този неврастеник Петър Петров, този уж графоман всъщност е ужасно уязвима душа, за да приеме каквито и да било компромиси със строгата си представа за достойнство, чест, родолюбие. Ала събеседникът ми не знаеше тези подробности; знаем ги вероятно само двамата с Марин Кадиев и съпругата му на простосмъртния счетоводител.

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 sep. 2022

Илюстрации:
- Пловдивската Главна повтаря трасето на Римския стадион.
- Богочовекът Иисус, дето ходи пеш най-простичко облечен.
___
* Емил Калъчев (1932-2013) е български писател. Начално и средното си образование получава в родния Пловдив. Огняр и общ работник в книжна фабрика в Пловдив (1955-1956), редактор на многотиражка към Баташкия водносилов път (1956-1958), във вестник "Комсомолска искра" (1959) и "Народна младеж" (1960), редактор на многотиражка в село Лъки (1961-1962), редактор на периодични издания в Смолян ("Родопски устрем"), Пловдив, Карлово ("Карловска трибуна") и София, завеждащ художествената редакция и главен редактор в издателство "Христо Г. Данов" (1974-1990), автор на: "Свидетелство за честност" – сборник с разкази (1962), "Носач на взрив" – повест (1964), "Отражения" – сборник разкази (1966), "Дочакай деня" – роман (1970), "Кариера" – сборник разкази (1976), "Прощално за времето на самотата" – роман (1983), "Храбрите приключения на Бин и Бен" – роман за деца (2003). Пиесата на Емил "Право на име" (1968) е поставена на театрална сцена в Пловдив, пиесата "Случаят Личев” (1974) – в Хасковския драматичен театър. Негови творби са преведени на руски, полски, чешки, немски. Вж. https://plovdivlit.com/author/121-%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BB-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%87%D0%B5%D0%B2/bg
** От наплевать (рус.) 1) Да унижа; 2) прен.: Да се отнеса пренебрежително към някого. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...