Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 29 януари 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение III)

Малките скърби са бъбриви, големите – безмълвни.* 


ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (5)

    XI-XII.1999.

  На 53 години, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалено самочувствие, да не кажа, грандомания, виждам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш Неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

 Като студент, някъде около 1970 година, с велико търпение пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухотия книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тази книга си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, конкретния човек. Ей от тази дивна суетност тръгват величествените експерименти с човечеството. 

  Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост, напомня запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите...

Тази картина ми е от Добруджа, село Тригорци на двайсет километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми беше жив тук, в Пловдив. Ех, как ми липсва кротката му Исусова усмивка, изобщо подредеността, здравината на онзи живот, където анонимният простосърдечен мебелист-дърводелец ми бе ориентир, основа за преценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето. Философите, които ми занимават ума напоследък (Жан-Жак Русо, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн), са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, повиваните в копринени пелени, хранени с прибори от злато. Какво общо имам с тях!

Фридрих Ницше (1844-1900)

  Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието бедняк естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик точно в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота. 

  Доста посредственост е нужна, че да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като стил е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес или особено – към интереса на властващата каста.

  Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения личен ритъм на живот и възгледи; претенциите им основно са срещу правото ни на избор. В този смисъл вдъхновителите са главни надзиратели над свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

  Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка комедия са били и пак ще се режисират от Злото (Ленин, Сталин, Дуче, Хитлер), ала то е само докато се активира положителна духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

  Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от режещия тенекиен глас на вожда или лицемерното му мяукане. И всичко това да не си помислите, че убеждава! Това е предизвикателност, която вместо да решава спорове, разпалва спорове, вместо да лекува, отваря нови рани, раздухва пожари и кръвопролитни граждански войни.

  Трудно ли е да се разбере: за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

       
Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
        и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
        Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
        наистина ли през отлъката не ме забрави,
        нима наистина не съм ти отмилял?
        Грижовна моя! (...)
        Недей ме пита! Замълчи!
        За пътя извървян, за моята тегоба
        не всеки има майчините укорни очи.


  Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.); и не ме интересува каква тъпа идея е преследвал авторът на тези стихове, откривам рядка житейска мъдрост – най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е за приобщаването на блудния, то е мълчаливо, укорно, грижовно. Та питам, колцина сред майсторите на жежки гневни речи умеят да се видят отстрани и откъм низините, да успокоят разбеснялото се отблъскващо, а не приобщаващо отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози пътеките към покаяние.

  Боже мой, защо така яко напират да назидават?! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, до стената, ако наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен съдник?

  Но не! Въсят чело. Надпреварват си се да се мразят. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Кървава пяна извира от устата им. И от цялото театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са. Християни ли! Никакви християни не са те.


  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 jan. 2019

Илюстрацията долу:
- Луций Аней Сенека (3-65), автор на сентенцията най-горе.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение II)

  Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.* 


ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (4)

    XI-XII.1999.

  Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка... тя свистеше във въздуха – белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу – налагаше ме с дръжката, но от дръжката по-малко боли. Пълзях по колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият; от зор се наврях в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те – и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там, не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил... да съм бил не повече от деветгодишен.

  На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремава камионетка шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде отвън, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни, варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, казаха да прекрача в голямо фаянсово корито и четири сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели из триетажната сграда като арестант, сега си го мисля. Не е логично, но е така: минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. 

  Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, бе бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху квадратчета от картон, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия – биеше си шегички с всичката ни несрета, а когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му ставаше напрегнато, шегите изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, можете да ме ползвате за сито". 

  Четвъртият бе Яшара – църен манго, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та и не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или когато се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корем, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода. 

  Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи – не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни утрини горе, върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе; от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем, докато, я виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.

1956. Пловдив. Хлапетата на улица Ниш.**

  Няколко пъти майка и татко идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми приятелите. Бате Наско невсякога беше на кеф да играем шах, а с дядо Гьорги говоренето ни беше да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са учителите или лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не си спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

  Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето чистеше стаята, тичешком излезе. Върна се с дежурния лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата – шепнешком нещо си казаха, па си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параван между нас и леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни махаше за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Махнаха паравана, рекоха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме след около час, вътре светеше от чистота, вонеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто новичко одеяло.

  Другаде по-подробно ще разкажа за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режеха труповете. От онази махала бях, около болницата; много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла и нищо особено не бяха видели любопитните ни трескави от страх очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се будели премръзнали и голи сред циментовите корита на моргата и с картонче, прилежно завързано за палеца на десния крак. 

  Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; обръщаше се усмихната към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Не е ли сладък, а, не е ли сладичък?" и трите в унес следяха как се храня или се въртя на стола и си чопля носа. Двайсет години по-късно – млад мъж с жена и две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра" пак в таванска стаичка, само че сега срещу някогашното старо училище "Сашо Димитров", вече преименувано от лъже-демократите на "Антим І". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна поуморена четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й беше останал онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаичката й бе цяла в дантелени покривчици, саксии, мечета, кукли, възглавници, вазички с изкуствени цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както говореха в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка до металната вратичка на къщата срещу старото ми училище зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане. 

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есе за областния ни вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този – непрекъснато да го оскърбяваш, да го биеш по глава и лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш...?! Така младият Лъв расте тонизиран от усилието да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета. 

  Следва


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 jan. 2019

Илюстрацията долу:
 "Поста" между Пещерско шосе и ул. Васил Априлов***.
___
* Ап. Павел, І посл. до коринтяни, 13:2. Библия, изд. 1993 г. 
** На снимката прави отляво-надясно сме: Тинето, Вилито, аз, Мария Кандемирова, а клекнали: Бобито, малкият Наско и Коцето, по-малкият внук на хазяите ни Дърварови.
*** Това кръстовище в махалите наоколо бе известно като "Поста", защото есента на 1944, зимата и пролетта на 1945 г. униформено момиче от Съветската армия при навлизане на механизираните части в Пловдив указвало накъде да се отправят военните им колони, в посока Брацигово-Пещера. Бел.м., tisss.