По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)
24 sep. 1998
...От много отдавна вече не вярвам в "свободата на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Все повече ме смайва впечатлението, че истинска болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно може би, дори единствено, това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от теб да му чистиш пипалата... Когато пристигнах тук – на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички, които срещнах – и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота си нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. – Из писмо от 18-22.II. 1977 г. от Георги Марков до Димитър Бочев (1944)
От няколко дни се занимавам с "Литературни есета" на Георги Марков, онзи, дето го убиха насред Лондон. Досега бях чувал като че ли и двете страни в спора що за птица сред ятото на българските писатели е Г. Марков: от една страна, "репортажите", както ги беше назовал, прочетени от професионален говорител по Радио Свободна Европа преди "славния" 10 ноември 1989, от друга – позицията на Любомир Левчев, внушена в книгата на Любомир Левчев "Ти си следващият...", издадена преди няколко години. Та сборникът "Литературни есета" иде да уплътни мои си представи за това и онова, което вече съм описвал или ми е било тема за размишление що за птица е персоната български писател, и изобщо относно нашия си национален манталитет в сферата на култура и политика.
Изтекла е доста вода, някои образи, описвани от Джери (Георги Марков), ми звучат различно в днешния пейзаж, да речем, Радой Ралин, проф. Тончо Жечев, сред тях и фамозният Атанас Славов – лично за мен убийствен пример за фалшива стойност от споменатите в този мой дневник – хронография по повод пасквила му против Тончо Жечев "Разсмърдяхте се" в многотиражния национален всекидневник "Труд" на Тошо Тошев (1942) от 26 август 1999 г. (стр. 10). А г-н Славов, някогашен – през 1963 г., ярък апологет на соц. реализма, днес е коскоджа академик, креслив борец за демокрация и антикомунист. Странни са преображенията на този род гневни клоуни в съвременната Българска литература. Ето, рекох си, повод да съпоставя представите си от сборника на Георги Марков с моите пристрастни лични впечатления на простосмъртен читател. Ето за Тончо Жечев, споменат в неговите "Задочни репортажи за България: "почтен и честен до мозъка на костите Т. Жечев си създаде непоклатимата репутация на честен човек"*.
Писани са тези редове преди 1978 г.**, ала "героите" продължили да се развиват, че и да изневеряват чат-пат на своя стил; и то е колкото любопитно, толкова и логично, та не ме озадачава. Аз също силно си падам по чудесно уравновесения тон в Тончо-Жечевия "Българският Великден", та именно заради възхищението ми от книгата не успях да подмина жалкия компромис от същия Тончо около журирането на ръкописи от наши писатели. Струва си да се каже не заради самия Тончо Жечев, колкото заради поуката от самия факт. Към големите дали не бива мярката да е по-висока и с повече жал, че посегнали да предателстват не само срещу себе си, но и срещу България?***
Отбелязвам мимоходом аргумент, сентенция на Г. Марков: "българските историци и писатели на исторически теми подхождаха твърде едностранчиво и предубедено към повечето действащи лица. Те основаваха своите оценки на трайни исторически факти и резултати, пренебрегвайки елементарната мъдрост, че човекът не винаги е това, което външните фактори показват. Ние имаме толкова примери, когато високо прокламирани от историческия фойерверк герои по същество са били маниаци, луди или хитреци, докато други, върху които се е стоварвало бремето на обстоятелствата, са били обявявани за опортюнисти, конформисти или чисто и просто предатели"****. Детайл, чисто географски, но и многозначителен: "Целият огромен простор на жива и вълнуваща се България – от Тулча до Солун, от Ниш до Цариград, с обикновените й жители, с местните й личности и първенци, с по-изтъкнатите й дейци, с българите на високи турски постове, със списователите на български вестници – всичко това тъне в мъглата на собственото ни невежество".*****
Ама па как да не се изкефя на едно ей тъй, между другото плеснато: "литературната посредственост някой си Дончо Цончев", споменато от Г. Марков в рецензия за книга на Богомил Райнов (стр.99), или по-нататък (с.102): "писателското мусакеседжийство на Стоян Ц. Даскалов". Статията на Г. Марков е от 1973 г.; де съм бил по онова време? Какви илюзии са ме люлеели примамливо, какви химери? Иван Сарандев – воден от симпатия вероятно, ми предложи да се настаня в гарсониерата му в кв. Дървеница, а уредил, както ми каза тогава, след разговор с главния редактор на официоза вестник "Народна младеж" Генчо Арабаджиев да ме назначат на работа като щатен вестникар. Дъщеричката ми Вера бе едва шестмесечно бебе, жена ми, 20-годишната Ася, горещо настояваше, че това е шансът ни да се устроим, да се уредим в столицата – първо аз сам да замина, а после двете с бебчето да дойдат при мен. "Някакви си шест месеца, и пак ще сме заедно, какво толкова мислиш?!" – чудеше ми се Ася. Измислих отказа си с лафа, че камъкът си тежи на мястото, и тъй еуфорията от изгодната перспектива отшумя и останах в моя Пловдив, родния ми град – да газя тресавището на наивните си представи за комунизма и "най-прогресивното на света общество". Питам се сега: Коя ли сила би ме удържала, ако се бях възползвал тогава, какво би ми попречило да се превърна в мазен тарикат, пъплещ около някогашните правоверни герои на деня и големци, сбрани от кол и въже в София?
Без да съм задълбавал в прозата на Богомил Райнов, мен никога не ме е изкушавал стилът му на писане – нито темите му, нито ореолът му на потомствен интелектуалец. Разминал съм се и с тази плява; моят ангел ме е пазил, същият ангел може би, който ме окриляваше да бъбря пред майка ми ей такива "глупости": Аз не мога да настигна баща ми, защото се е сражавал в Голямата война, в кървавата й месомелачка, ама си пожелавам точно заради това да имам моите малки войни. Тези "малки войни" ги бях вече споменал в далечната 1968 г., в студентския разказ "Мелодиите на Дино". С този и още един разказ – "Спомени за мъжество", ходих като студент третокурсник първо при Йордан Радичков (1929-2004) в редакцията на вестник "Литературен фронт" и по-сетне същите два разказа се оказаха повод да се сприятеля с поета Михаил Берберов (1934-1988) и Иван Сарандев (1934-2020) – доскорошен мастит професор по Българска литература между двете световни войни, още първата седмица откак бяха назначени за редактори в литературния отдел на претенциозния, донякъде снобски, според мен, вестник "Народна култура".
Благосклонни жестове и досега ме изпълват с подозрение, не обичам да се чувствам задължен към когото и да било; това ми осигурява свободата да кажа както хубавите, така и неприятните неща по съвест. В нашите, май и изобщо във всякакви времена и епохи не е ли точно това най-големият авантюризъм, най-великият разкош?! Е да, за приятели случвало се е да посмекча остротите, но го правя повече заради себе си, не заради приятелите – като не забравям, че и аз съм грешен. Атанас Далчев (1904-1978) в един от фрагментите си пише: Преданият на истината, честният докрай е чудовище за приятелите си и своите близки. Струва ми се, точно тази беше думата: "чудовище". У Далчев****** същата мисъл звучи ето как – "За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище...". След което – още по-жлъчно изречено (стр.71): "Прекланям се пред честността, но нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им е чужд големият жест. (Защото) Те не могат да пожертват дори парите, които не са техни. И как ще простят чуждите грешки, когато не са в състояние да простят своите?"
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)