Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 4 юни 2017 г.

Ars Poetica – ЛЮБОВТА Е ЧУДО

ЛЮБОВТА Е ЧУДО

Любовта е чудо. Защо очакваш
нещо логично! Примири се. Вземи я
каквато идва. Не се бави. Тя отминава,
ако не я вземеш сега,
когато е тук.

Любовта е чудо. Тя събира
изтерзаните сърца. Тя е ловец,
който скита в сумрака на сънищата.

Не се готви. Не се засилвай.
Просто я вземи.
Притисни я до гърдите си.
Отвори това сърце и
я
пусни
да
влезе,
да седне върху трона си
и гледай колко великолепно е всичко,
докоснато от нейната светлина.

Пловдив – европейска културна столица 2019

 
Plovdiv, 18 uli 2006 – edited 5 uni 2017

Ars Poetica – НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО*


С обуща кални посреднощ
в най-злия декемврийски мраз
и в пазвата без пукнат грош
пред беден дом застанах аз.

– Кой хлопа вън на Рождество? –
дочух отвътре нежен глас.
– Не хлопа принц, а същество
премръзнало – отвърнах аз. –

Ако зависеше от мен,
едва ли бих се спрял пред вас,
ала след лутане цял ден,
какъв ли избор имам аз!

 Отвори пътната врата,
прекрачих дървения праг
и вътре нагости ме тя
като несретник мил и драг.

Свенлива, гледаше ме там;
посгрял се, гледах я в захлас,
обхванат от внезапен плам,
посегнах да погаля аз.

Отвори вехтичкия скрин
постелки да ми донесе,
от гушката си шала син
свали, обви ме с две ръце;

като видя, че ме тресе,
от студ ли, не от мъжки бяс,
и тъй до моето сърце
притиснах я тогава аз.

На таз, която ми постла легло
и утеши ме в тъмен час –
макар без знатно потекло,
направи да съм рицар аз.

С коси обвивайки ме, Боже мой! –
целувайки ме с нежна страст,
макар – пехота, бита в бой,
направи да съм рицар аз.

Превземах тез гърди, корем,
замрежил поглед, луд, в захлас,
гласът й чувах покрай мен
и по-щастлив не съм бил аз.

Щом в утрото на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех...
и все пак с други лягах аз.

Как лъгах я! О, как щурях
без миг покой във зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.


В оназ колиба някой ден
навярно ще се върна аз
и може би на колене
ще я помоля с гузен глас

да ми прости, но Боже мой,
ще я намеря ли сама
пак млада, тръпнеща от зной,
останала докрай мома?

Ръми вън декемврийски дъжд
и в бедно някакво селце
сънувам се отново мъж
в девичите й две ръце.

О, не, не станах по-богат,
ни славен някога съм бил,
но и на път за Онзи свят
ще следвам образа й мил.

Къде е нежното моме!
Не съм я повече видял,
но щом остана насаме,
за нея спомням си с печал. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

 
Plovdiv, 1 oct. 2009 edited 4 uni 2017
_____
* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс: http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html

Ars Poetica – ПЕТКО СЛАВЕЙКОВУ

ПЕТКО СЛАВЕЙКОВУ*


Днес вече нищичко не ми се върши,
казвам си: баста, достатъчно, край!
ще взема да стана и аз от онез мърши,
де дядо Славейков харно ги знай.

Зинал нещастен горкият до болка,
но не от народа си беден, злочест,
а изненадан от себе си – как и доколко
сам следва свойтe представи за чест.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 uni 2017

____
* Любимо стихотворение на снобеещите у нас нежни страдалци.

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" –
а всякому меракът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

1875

Публицистика – ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО

ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО

    
05.10.2005.

    Обгради Злото с нежност и внимание. Не му се съпротивявай външно, а вътрешно. Защото неговата зараза е опасна, когато атакува твоята ценностна система, ако тя е основана на човечност и обич. Онзи, който те предизвиква, всъщност е в плен на Злото и очаква да отговориш именно в неговия стил. Отпусни юздите, дай му свобода докрай да се наслади на усещането, че те е измамил, ограбил, победил, разпердушинил мечтата ти и тебе самия. Замълчи. Смени рязко посоката на своята съпротива. Проблемът, който тресе онзи човек, се опитва като вирус да проникне през защитата на твоята имунна система. Имаш насреща си тежко болен, пленник на бесове. Нали не желаеш да изпаднеш в това негово състояние!

    Виждам зомбирани от малодушието си, и те винаги се изправят насреща ми да ме отклонят от моята цел. Мога да обвинявам, но каква полза? – никого не бих могъл да променя; кой съм, че да променям когото и да било въпреки волята му; нали това вършеше Властта с моето поколение българи, откакто сме се появили кървави, сбръчкани две-трикилограмови врякащи старчета из майчината утроба на Отечеството върху разкошните райски поляни на материалния свят!

    Важни за мен да са добрите, спретнатите хора, тези, които са най-унижавани, че изпълняват неписаните договори, каквото и да им се случва, без да се бият в гърди колко са полезни, колко човечеството им е длъжно.

    Опитвам да открия моя си подход към озлоблението, немарливостта и завистта, които тресат България изоснови, разтърсват всяка общност от човеци, стремящи се да живеят по правила, според Десетте божи заповеди.

    Погледни към гада с любов! Той ти помага да си изясниш кой си, защо си на този свят. Нека се надсмива. Нека тържествува. Нека се кичи със знаците на суетата. Не той и неговите хвалители, а ти – неизвестният, анонимният, си в силна позиция, щом действията ти се основават върху творческото начало, т.е. върху
 Любовта във високия й смисъл.

   Ти си строителят. Ти градиш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай: плодовете на твоя труд тепърва зреят. А градината, нивата ти е подготвена вече.

    
22.10.2005. 

    Обади се по телефона Милена
. Повече от час говорим. Два месеца това лято била в България, звънила ми по телефона, не ме открила – тъй рече. За любовно разочарование спомена, преживяла го: много плакала и прочее, та баща й бил ме споменал: "Помниш ли, някога и за Еди кого си тъй беше изпаднала в отчаяние и страдаше!?"Много пъти в този разговор повтори и настояваше да й отговоря: "Ти обичал ли си ме? Никога не си ме обичал, нали!" Отговорих, че ми е останал романтичен спазъм от онзи период на обърканите ни отношения, а към човека, по когото в момента се терзае, да не е толкова жестока към него и особено към себе си, понеже щастие е да изпитваш любов; а щом това е Любов, сърцето няма начин да не прокърви.

    И чувам пак: "Ти обичаш ли ме? Обичал ли си ме някога? Ама честно да ми кажеш". Като удавник за сламка се лови за идеята да й дам отговор на очевидно съдбовен за нея въпрос. И си помислих, докато посреднощ бъбрим: подозират ли изневеряващите колко лесно е да убиеш човека, каква болка е всъщност да обичаш, когато не те обичат, а сърцето ти оголено кърви и нищо да не можеш да сториш с това кървящо сърце, освен да питаш: "Хей, обичал ли си ме някога?"

    Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя съчувствие, отвърнах:

    – Това разпит ли е! На полицейски въпроси отговарям само кога питащият е срещу мен и му виждам очите.

    – О-о, пак ще си идвам в Пловдив – каза, – по Коледните празници пак ще съм в Пловдив, и тогава, скъпи мой, няма начин да не те потърся. Ще ме видиш. Хем право в очите ще те гледам. Ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш.

    Последното добави след пауза, през която пауза долавях от отсрещния край на връзката звукът на префучаваща композиция на лондонското метро.

* * *
    Размърда се ситуацията около печатаря от с. Рогош. Шефът на областната управа на КТ"Подкрепа" като че проявява склонност (или тъй ми се струва) да се заеме със случая около измамника, мерна се в лакърдиите му идея да им напиша книга на "Подкрепа" по лични негови спомени и документи от 1989-1990 г.

    – Ще осигуря пари за издаване – каза; говори около двайсетина минути къде живял, какво работил, как се заел да създава първата структура на синдиката извън столицата. После внезапно и без преход... рече нещо, което ме хвърли в оркестъра, както е гласи лафът: – Знам го тоя чешит, от ученическите години го познавам. Още оттогава си беше провалена личност.


* * *
    Ама че интрига! Увлечен съм по момиче, което има отсъстващия безбрежен ясносин поглед на баща ми: същата хладина, все едно през теб се е втренчила в космоса Вечността или мраморна статуя. Хубавата женска гордост, която винаги силно ме е предизвиквала! "Ей, хубавелке – рекох си, – няма да ти позволя да ме изкушиш. Ни крачка, ни жест към тебе! Върви друг да си търсиш, на друг раменца да въртиш, нервите му да пилиш и деца да му раждаш!"

    Заех се с компютърната програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с не особено учтива упоритост от бащата на мой ученик. Около два месеца през миналата учебна година момчето беше на индивидуално обучение, че си счупило крака, и при тези мои посещения два пъти седмично се сприятелихме с баща му. Накупих най-подробни скъпи учебници за Photoshop и най-новата версия СS 2. Последното ми завоевание... засега.

    
25.10.2005. 

    Идея! При сключване на договор с КТ”Подкрепа", според предложението на уважаемия Кръстев от миналия четвъртък, да бъде вписано за мое задължение да подготвя книга за зараждането на синдиката им в Пловдив, едно от първите граждански сдружения на Южна България.

    
26.10.2005.

    Изплатих големия заем 2000 лв. от учителската взаимоспомагателна каса, за да си купя компютър и за да предплатя на печатаря за отпечатването на книгата ми, и захващам да допълвам петстотинте лева в кредитната си карта. Тези дни смятам да внеса 150, остават ми 250 лева да добавя до Коледа.

    Брутната ми месечна заплата от 420-450 лева, всъщност, като си приспаднат техните данъци и задължителни налози, във вид на реална сума, с която остава да разполагам, е 320 лева месечно. Ограничил съм си разходите за храна. Дрехи, обуща от петнайсетина години не съм купувал. Дрехите и обущата последно съм си купил по Тодор-Живково време. Няма що, демокрацията иска жертви.

    Демокрацията превърна мнозинството от моето поколение българи в плахи, притеснени хора, разчитащи на подаяния оттук-оттам или поработващи за мутри, макар тези мои сънародници да са специалисти в професионалната си сфера, която сфера мародери, т.е. обслужващи т.нар. "български политически елит", са закрили. И как да не бъде задушена дейността на куп предприятия от моя роден Пловдив, като цялото им оборудване, машинният й парк на тази някога носеща огромни приходи за общината промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън България или нарязани и продадени за скрап!

    Господинът от "Подкрепа" не ми се обади, както се бе зарекъл. Реших, че не си струва да търся каквато и да е помощ от подобни хора. В отношенията ми с управата на местната "Подкрепа" започнах да се усещам външен посетител сред обаятелни личности, които чудесно се разбират помежду си, сработват се и кой знае от какъв зор тези чудесни мои съграждани са любезни с мен като с опърпан беден роднина. Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам под носа да ми хлопнат вратата, но ясен знак да ми дадат, че напразно си губя времето.


* * *
    Което си бях пожелал, шестнайсетгодишен: Малки войни по всички фронтове. Мечтата да видя книгата си отпечатана ми бе ориентир в низ отлетели години на подсичане в кръста, предателства, идиотщини от всякакъв вид. И все пак, знам, че съм щастливец, без да съм срещал Голямата любов. И що от това! Съдбата е предопределена; което от мен зависи, съм сторил, па и продължавам, доколкото ми позволява моята ограниченост, честолюбието ми на неизвестен автор.

    Важно е да продължа стила, заимстван от средновековните монаси. И когато осъществя проектите си, надявам се, в сюблимния миг ще се яви Моето момиче от сънищата, за да му покажа – единствено в нейна чест и само на нея – кой съм, какви победи, какви завоевания съм имал, какви подвизи, накъсо казано: да се изфукам, както си знам. И ще се посветя оттам насетне на Нея, ще й угаждам, ще я глезя... ама пак тъй потайно и премерено. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5-26 oct. 2005  edited 4 uni 2017
_____
* Беше си посегнала на живота и родителите й ми звъняха вечер в течение на седмица да й говоря, да я убедя, че си струва да живее.