ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (255.)
На Ванчето Д., която нарече писател автора на настоящия текст и тогава на него му поникнаха криле.
04.04.2001. ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ДЕТЕ
Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за мое достойнство, как да разчитам, че ще го ценят онези, на които съм непознат! Не за мен, за тях е важно: своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал безкористно да стигне до техните очи и сърца. Своето, и без тях знам най-добре колко струва. Самотността и неизвестността не ми пречат, напротив – чувствам се по-искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче това светило, което поставям на прозореца си да насочва, те сега не го забелязват. А какво да сторя повече от това? Не мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тези приспособления за привличане на внимание кой съм, какъв съм и за кого работя. Показност, слава – инстинктивно съм бягал по-далече от тях, колкото и да продължават да ме изкушават, както биха изкушили всеки нормален простосмъртен. В заявената на висок глас любов и в страдалчески вопли по стъгдите дип не вярвам; размазаните по бузите сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.
Не съм разколебан от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да чуват гласа ми, не може да не им прави впечатление. Защото твърде различен е от повечето от онези гласове, които и гърмят, и трещят в пространството наоколо. Защо да се изсилвам, да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам поза на специално посветен и праведен?! Познанието е море, достъпно за всеки, стига да желае, стига да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето приема Космоса в целия му блясък и чудноватост. Една калинка върху детското пръстче е събитие, а за възрастния понякога е досада.
Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в този и онзи; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, ала какво общо има то с величието на скромността и човеколюбието? Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят, ами понеже този жест иде от глъбини. За мен е важно, не за публиката! Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето наистина оценява? Изключват – мен и тези като мен, от диалога, и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим със себе си огромна съзидателна енергия. И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи: ако не – докато сме в този живот, то в живота на идещите поколения българи, турци, цигани, евреи, арменци, гърци, власи, накратко – граждани на Пловдив и света. Мълчанието ни говори по-мощно от крясъци и величествени пози на суетата.
Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на онзи, които не желае да те чуе днес. Като узрее за тази истина, сам ще дотърчи, и ако не самият той, неговите рожби или наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетата, дивата самоувереност, възгордяването е сигурен белег на невежеството. То не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самолюбие. Та тъй стоят нещата. Случва се един да разорава спечената запусната нива, друг да тори, трети да хвърля семе, четвърти и пети да я жънат и даже да се гордеят с придобитото. Светът ни не се интересува от първите трима, но какво от това! Преди Паисий стотици тихи монаси са поддържали живо пламъчето на Българщината, и колкото по-неизвестни, толкова по-високо в Небето отеква приносът им за пожънатото, събрано от Хилендарския монах.
07.04.2001.
Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът ми, вдигам слушалката: Ало! Никой не се обажда. Затварям. Пак звъни. Този път чувам пресипналия глас на 77-годишния Петров: "Райна умря"... и мълчание. Питам: Кога, бе? "Вчера, от инсулт"... Обади ли се на Марин**? "Обадих се"... И той?? "Пътува за София, има си работа..." Докато да кажа нещо, чувам отсреща как Петров затваря телефона. (08,48 часа)
Бележка от днешния ден
Петър Петров, споменатият... Имам грях към този мил и невсякога нежен, сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да ида да го видя. Казах си тогава: Имам си достатъчно мои дертове, пък и какво ли да му кажа за успокоение! Поминалата се леля Рени – Райна от копривщенския род, племенницата на Тодор Каблешков, беше истинска дама, хем ведра, хем с дух на аристократ, светъл характер, незлоблив, с усет за шегата, вътрешно подредена, сдържана, от редкия тип жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и достолепие. Петров или Петрович, както го наричах помежду ни на майтап, се помина точно на деветдесетия ден след нея. Бяха бездетни. Някакъв неясен племенник споменаваха чат-пат, даже го мернах веднъж този млад тарикат, който обсъждал с тях плановете си да се ожени, че и водил приятелката си, да си кажели мнението... Ей такива ми ти човешки работици.
С Емил*** година по-късно минахме с моята жигула оттам. Входът на блока, където живееха двамата, бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил някаква електронна дрънкулка, дето се окачва на кръста да ти свири и говори. Бях я положил върху масата с кафето и пепелника, дрънкулката свиреше веселичка мелодия и тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суета изпълва живота ми, та не намерих смелост да отида тогава, когато със съкрушен отпаднал глас човекът се обади да ми каже. Какво да ми каже...!
Леле, какво дърво се оказах! Отвратителен си, Жоро Бояджиев, отвратителен си. В онова слънчево пладне седяхме с Емил, пушихме си цигарите, греехме се на слънце и някаква цицореста сервитьорка въртеше задник и цици край нас, та ме разсейваше. Добре, че в сивичкия ни монашески живот са хубавите жени! Мир на душата ви, мили приятели, ти – лельо Рени, и ти – Петров, търсачо на справедливост и достойнство. Много нещо научих от вас двамата и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.
Пловдив, 23 декември 2006 година
** Университетският преподавател Марин Кадиев бе от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов (1933-2016). Срещал съм бившия читалищен деец Евтимов в дома на Райна и Петър Петрови, опнал се на вехтото им диванче като у дома си.
*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)