ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (202.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (202.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   24.05.1999. ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ 

  Дъждовно. Сиво. Спокойно... Митологизирах го този мой баща; противопоставям простосърдечната му кротост, умението да живее, избикаляйки вълчи глутници от самовлюбени и възгордели се, забравили, че – както е отбелязано в Стария завет – с пот на лицето си и ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш... Защо първородният Каин убил брат си? Нима всички сме Каиново семе?... Или така им изнасяло на мъдреците, сътворили библейската космогония: че гузният лесно се управлява! Да ходим наведени, гузни, пък макар и за греха на някого другиго, преди нас минал през света; той, грешникът, си отишъл, а грехът му крещи за възмездие и над твоята глава.

  Е, не се вслушвам докрай в стила на баща ми, и не избикалям глутницата; встрани съм от глутниците, но се опитвам да разбера по какъв начин превъзходен материал се унищожава със самовлюбеност. "Когато те корят, мразят или изричат неприятни думи – съветва римски стоик, роденият в 121 г. от Христа Марк Аврелий, – иди при душите им, влез вътре и погледни какви са душите им. И ще видиш, че не бива да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за тебе. Напротив – трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И вече в следващите си думи: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко: тъй че ако това е истина, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива останалото е дошло като следствие. Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако е случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбие говори: и гад да ръси жлъч насреща ми, длъжен съм да го обичам.

  Обаче аз не съм Марк Аврелий... Аз съм си простосмъртен пловдивчанин, син на простосмъртни, внук на простосмъртни, правнук и праправнук на простосмъртни, даже перущенският ми род и прапрадядо ми Ангел от Калугерово, са клани според ислямския ритуал – със сатър насред селището. В рода си може да имаме храбри хора, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на г-н императора на Древния Рим да си записва мислите покрай обучаващите се да се бият легиони, а и лесно му било да бъде великодушен с най-могъщата армия на света зад гърба си. И понеже съм син на обикновен дърводелец – прост дърводелец като Йосиф, съпруга на Богородица, затова изглежда съм хипнотизиран от сцената, когато Иисус изгони всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите** и пейките на гълъбопродавците, казваше им: писано е: "домът Ми дом за молитва ще се нарече", а вие го направихте разбойнически вертеп***. Вижте ги! Те са в храма, като плъхове шетат из светилищата на нравствеността. Звучните им гръмки гласове се носят над България от амвона на националните и регионалните ни медии. Самоуверената им осанка говори дори повече и от устата им. Каква вакханалия на духовния разврат! А ние?! Препоръчват ни: Не бива да постъпваме случайно. А и тези ако прогоним, кой друг ще ни управлява, кому бихме се доверили. Тези поне вече ги познаваме.

  "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето", твърди поляк-антифашист**** в един от любимите ми негови афоризми. Тези не са ми всъщност врагове. За да са ми асъл врагове, трябва да виждам у тях нравствена стойност. С жаби нали не се воюва! Но започвам да пиша с апломб, което е лошо, та спирам дотук по тази жежка тема от днешния ден.

  Позачетох от Хашековия "Швейк" и ми се оправи настроението. Значи, школникът Марек и свръзката Швейк... Какъв само тандем! Накъдето и очи да обърнат двамата арестанти, кръшкачи от бойното поле, каквото от жестоката военна месомелачка на Австро-Унгария да влезе в обсега им, превръщат го на пух, дреб и перушина. Друг е ключът у чеха Ярослав Хашек; да покаже фарисея смешен, та жалък в напомпаното му самочувствие, и това е по-жизнелюбиво от образа на Иисус с бича. По-интересно е, да. Древните елини не случайно нарекли комедията "божествен дар", ценят я като венец на литературните жанрове. Когато обаче влизаме в сферата на нравствените резолюции, подходящ е строгият тон. Смехът, хуморът е добър като средство, като инструмент за очовечаване; но в Библията не срещнах нито сянка от хумор, ирония не срещам: нима това е случайно! Строга любов царства сред изсечените в гранита Закони на съвестта.

  Като технология на стремеж за власт, фанатикът по рефлекс и стил в категорична форма окупира правото да говори, да тръби от името на унижените и оскърбените. Злополучният Максим Горки, например – като си свърши задачата, която партията му бе поверила, партията го извади от шахматното поле. Неговите хора го отровиха, щом свърши слугинската работа и взе да става досаден за единствено правилните, праведните, фанатиците – натрапчиво честен, доколкото е можел да проумее какво всъщност представлява Държавата на строящия се социализъм.

  Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствени посветени. Дълъг ще да е този процес на узряване. Призовавам спомена за един мълчаливец, един Авел – моя баща: вдигам го от пръстта, и както Христос със силен глас извикал: "Лазаре, излез вън!" – възкресявам този малък човек в неговата велика човешка слабост и уязвимост срещу настървените, обхванатите от мъст и ненавист "праведници".

  Обществена тайна е, че Великото народно събрание от 1990 г., което прие новата Конституция на Републиката, се състоеше от четиристотин народни представители, триста от които бяха бивши и действителни все още членове на БКП. А останалите стотина?! Ако не са били мекерета и свои хора на бившите управници, останалите стотина са били опиянени наивници. Присъствието им не е решаващо, то е колкото за цвят, колкото да легитимират (узаконят пред света) стремително изкачващите се към върховете на властта, разпилели се сред новооглашените партийки, движения и коалиции говорители на истини от последна инстанция, най-често довчерашните комсомолски функционери от втората-третата редичка в партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологическите школи и институтите за демагогия в СССР или в Тодор-Живкова България. Те бяха (а и сега са – добавям, преписвайки текста тази нощ в буквалния и преносния смисъл на 14 септември 2006 г.) кресльовците-"антикомунисти" от първите месеци и години на СДС. Вгледате ли се в стила им на говорене по митингите и от всяка трибуна пред нацията, ще откриете: говорят както говореха извисоко, размахвайки назидателно пръст партийните секретари на БКП.

  Твоят празник е днес, мили мой татко – Празник на светите братя равноапостоли, отците на Българската култура Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър... Само че как да ти отнемат думата, като в мълчанието ти е цялата присъда на унижавания обикновен гражданин на България над разните шарени-марени гьоргиджагаровци, гьоргиалексиевци, гьоргипетровци, гьоргихаризановци, гьоргикоритаровци, току-що вдигнали се от масата, където пак са вечеряли с Господ.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 1 avg.2020

Илюстрации:

- Две висши персони в общественото пространство.

- Най-умният, най-достойният президент за властта.

____
* Марк Аврелий, "Към себе си", изд. 1986, с. 105.
** Които обменят пари.
*** От Матея, гл. 21.
**** Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли", изд. 1968 г., с. 14. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (201.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (201.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

  23.05.1999. СИВ КАРДИНАЛ 

  Нов ден започва. Свежестта и утринното слънце през изтънелите облаци пак ме зареждат с жизнелюбие. Иска ми се да съм вече добър към всички, да проявявам повече разбиране и прочие... Обаче не проявявам тези великодушни чувства дори към най-близките си. Това е. Обитавам бетонния си кафез, ставам все по-саможив, все по-капризен към това и онова. Мамка му, остарявам с ожесточение! Избягвам вече да се поглеждам в огледалото, че да не се разочаровам. Надникна ли, някакъв все по-сериозен и неприятен тип виждам отсреща. Мъртвите приятели и роднини, в паметта ми готини хора, са все по-плътно множество, та ходя май с очи, обърнати повече назад. Нарастващото племе от мъртъвци ми е уютна компания за разговори.

    Владетелю, ще търсиш дълги дни
    къде са всички те сега събрани
    и този припев пак си припомни:
    ала къде е днес светът от лани?*

Самолюбив егоист! Затварям се за света на живите, че ме плаши неговата суетност, шарениите му, все по-рядко му се любувам. Моят бог е чудовище от нравственост – губя способността да прощавам. А кой съм?! Трудолюбива мравка, която пълзи по перваза над пропастта. Кисела е мравешката история. Е, и? Къде отиде ароматът на отминалите дни! Не се ли умирисах на хартия и литературно подредени фразички? Снощи за час-два падна обилен дъжд. Допушваме си цигарките долу, във входа на блока, двамата с Манол Бочуков от осмия етаж, и той, ни в клин-ни в ръкав: "Ех, да знаеш колко мразя селяните!" Монката е бивш леяр, от няколко години – пенсионер. Чете вестници, втурва се безкористно да помогне на този и онзи, играе прилично на карти, мешена табла, сантасе и домино, свято вярва в Спорт-тотото и в лидерите на СеДеСе, ненавижда комунистите, заяжда се и обикновено е прав в споровете, които сам разпалва, обича да попийва домашна анасонлийка или евтина бира с приятели, чат-пат ходи да пазарува на жена си Пенка, следи зорко цените на зеленчука, хляба, млякото, тока и парното, заглежда се много дискретно по женски цици и разголени женски бедра с тъничка, негова си усмивчица на дърт мераклия и добряк по душа. А поради что мрази селяните, за мен е мистерия. Питам, обяснява ми: много лъжат, все тънки сметчици правят да се не минат, че им липсва великодушието, типично – според него, за родените и израснали в Пловдив. Казвам: Не ги нападай, защото са работари и стопани; ако не пресмятат, ще изгинат; други са тук виновните, не са те; познаваш ли някой селянин от блока ни да има печалба от труда си, от стоката си!

  И Монката, за велика моя изненада, отвръща миролюбиво: "Прав си. Май си прав, мамка му стара". Пробваше ли ме, що ли?! Та той и ризата от гърба си ще свали да помогне на някой завалия, ама кога пляска белот със същите тез гражданя от село, току ще избухне и той, като мнозина, вземе ли да губи в играта: "Селяни! Какво ти разбира един прост селянин!" И простият селянин, дето се завира тук като мишка в бетона и панелите, в сметището, наречено краен квартал Изгрев, когато имотът му и сърцето му са си на село, виновно се поусмихне, и лафът минава полунасериозно-полунамайтап. Истината е, че тези тукашни новопокръстени граждани не би стояли и ден в града, държавната уредба да ги не беше поставила в безизходно състояние.

  Какво правят моите комшии селяни ли! Чудят се как да се отърват от добитъка, от нивицата си. "Няма живот на село – ядосва се вчера-завчера Желязко Чилингиров от съседния вход. – Блъскаш, хвърляш пари, труд, ама пазар няма. Мошениците се сдушили с държавата и ни натискат да продаваме на загуба. Земляците си изклаха овцете, кравичките. Бива ли такова нещо! Млякото ни го изкупуват по стои петдесе лева литъра!"** В друг подобен разговор пак пред блока, на пейките отпред, с шепа слънчогледово семе в ръка, купено за по двеста лева от мангото на ъгъла, Иванка от вход А, на въпроса кого жали, та цялата се пременила в черно, рече: "Правихме четирийсетте на тате. И сега кой ще гледа кравата? Решихме да я заколим, а тя взе, че забременя. Грехота е да я колим. По двайсет литра гъсто мляко дава, ама на! Ще я изчакаме да се отели, пък..." – и сълза плъзна от окото на четирийсетгодишната вдовица Иванка, ще й теглят ножа на кротката дащна кравичка, нека само да роди.

  И ги гледам какви са ми се зашопарили, какви гърбове, какви задници са отпрали народните избраници, е-е, господин Александър Божков***, например, министърът. И ми иде една звучна на устата! Защото при комунистите не беше ли същото, само че тогава поне не говореха лицемерно: Връщаме ви земята, вече сме демокрация.

  Чий съм? За комунистите или за демократите, за сините или за червените! Колко на място си е онази приказка на Владимир Буковски! Цитира я в една от статиите си полякът Адам Михник. На въпроса чий е, известният мъченик на комунистическите перверзии в Русия Владимир Буковски отвръща: "Не съм ни от социалистическия, нито от капиталистическия лагер. Аз, драги, съм от концлагера!" Щрих. Илия Минев от град Септември, Пазарджишко. 82-годишен, доживява болен, забравен живота си в софийско старопиталище. Илия Минев, преминал деветте кръга на репресивната соц. система, митарствал по затвори и концлагери повече от всеизвестния Нелсън Мандела – сегашния президент на Южноафриканската република, митологизирания образ на достойнство и непреклонност. Българинът Илия Минев, който с издадена смъртна присъда пак не се е преклонил. Спомням си броеве от вестник "Подкрепа" от 1990 г., списван от 72-73-годишния по онова време бивш концлагерист колкото наивно като текст в сравнение с тъкмо пръкнали се "ярки антикомунисти", колкото изпъстрен със стилистични и правописни грешки, но и толкова уравновесен като позиция, като становище: че комунизмът трябва да се удари по всички фронтове, и особено – в самите ни души. Та предложили група представители на обществените организации в Президентството този вече 82-годишен, а непрекършен от извергите Голям Малък човек да бъде отличен за 24 май т.г., Празника на българщината и на писмеността, я с орден "Стара планина", я с друг престижен знак на Републиката ни. Това – преди месец. Като се поинтересували тези дни що става с предложението им, онези същите, между които и съобщаващият този отговор д-р Константин Тренчев, оказало се от Голямата къща на Бате Пешо Президента пратили знаменателен текст, нещо в смисъл: Хайде холан, няма таквоз предложение, нийде из тефтерите не сме си го отбелязвали. Оставало да изпищят истерично: Кой па е тоз Илия Минев, бре-е-ей! Че какво толкова сторил Илия Минев, че да го отличава г-н Петър Стоянов?****

  Не е минала седмица без ярки демонстрации на пренебрежение към обикновения български гражданин от страна на властници и разбогатели се парвенюта. Как да ги цени човек, като непрестанно захаросаните си лакърдии сами опровергават, делата им съвсем не са родолюбиви! Каквото вършат, вършат го за показ и са нравствено уязвими: вълнува ги политическият момент, не политическата перспектива. Работят на парче, умират да се фукат: ние така, ние онака. Ще речеш, че за България милеят, същински светци. Много му дреме на бай Илия Минев за техния орден! Илия Минев – оглушал, ослепял, едва диша, едва се движи, едва говори. Какво ли го топли Илия Минев височайшето им внимание! Не разбират ли, че такава личност като него – да бяха малко по-далновидни седесарите във властта, пак по комунистически поне да бяха излицемерничили. Ама и това не го умеят. Демагогията е тънка работа все пак. Има, има доста да се учат от своите кръвни братя другарите комунисти как се лъска фасада, като се облепват струпеите от продажното минало с варакосани изгледи на благоденствие или се пунтира владишка обич към мъчениците на нацията.

  Властта, великите удобства, имането, известността, скандирането на имената им по високоговорителите, по площадите, по телевизионните предавания всяка вечер, за тях, за сините и червени политици са бетер опиат, от който им се врътва акълът. И ето, някогашният идеалист, почитател на Левски, сякаш отведнъж започва да се държи надменно към своите, които са го издигнали на високия пост; ориентир му е вече лакомията, и тя му нашепва: Вземи-граби-лъжи! Как да се спре бедният??? Той не е на себе си. Вече е Друг – могъщ, знатен, преизпълнен от горделивото свое Аз.

  Любопитно е какво става с тези плондери в личния им живот. Ърнест Хемингуей мимоходом споменава на едно място в ръкописите си за отвратителния навик да си представя своите велики познати в сексуална сцена; тези фантазии интуитивно му давали обилна светлина що за птица е въпросната велика личност. Ето историйка, разказана преди години от продавачка в пловдивския магазин "Евмолпия", чийто благоверен съпруг бил полковник – действащ чиновник в армията, дисциплиниран, строг, крайно принципен артилерист. Разказано е от съпругата на артилериста пред хихикащите, зяпнали я в устата колежки, простовати, но жизнени знойни дяволици. Значи, първо влизаме в банята. Марш, Калинке! Сменят се после чаршафите. Стаята обилно се дезодорира. Върху корема на жена си артилеристът постила хавлийка с размерите на носна кърпа, демек – с размерите на походен артилерийски планшет. После се хвърля в атака, трудолюбив, романтичен, съвестен. В сюблимния момент оръдието се обърсва с планшета. Следва организирано оттегляне от бойното поле, пак организирано, в походен строй: полковникът отмарширува обратно към банята, а Калинка – в кухнята, за да сервира обилния обяд, примесен с качествени напитки и лакомства, като шоколад, мед, нектар и амброзия. Какъв ад! А милата го разправя през сълзи на колежките от магазин "Евмолпия", и тя заливайки се в лудешки смях.

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН: 

  А госпожа Алиса Софиянска, съпруга на екс-кмета Стефан Софиянски, с изненада обявиха вчера медиите, от спестените парици тези дни си купила... аероплан.

  Пловдив, 13 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 uli 2020

Илюстрации:

- Седем милиона мишлета се правят на ченгета.

- Всичко е суета, а власт даром не се дава, уви!

___
* Финалът на "Балада за някогашните жени" от поемата "Завещание" на Франсоа Вийон (1431-1463...?), не особено сполучлив превод на Пенчо Симов.
** Сегашни, в 2006 г., 15 стотинки.
*** Иван-Костовият министър Александър Божков по ни една от 600 (шестстотин) съмнителни сделки, по които се водеха следствия, не беше подведен под отговорност, не бе осъден, и сега е обаятелен ди джей, весела му майкя!
**** Заедно с други, общо 21 (двайсет и един) българи с принос за националното ни достойнство, като номер... 22-ри по ред, Илия Минев все пак бе посмъртно почетен в края на 2000 г. с въпросния знак на Президентската институция, лично от Бате Пешо Петолевката. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (200.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (200.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

  22.05.1999., прод. БОКСЬОРЪТ ПОПОВ

  Защо крещят, дявол да го вземе! Защо лумкат с юмрука по масата, пулят зъркели и гледат като настъпана жаба, обадиш ли се не в съгласие с тяхното? Толкова ли е болезнено да чуеш различно мнение! Ей така, извън кожата си, зачервен от гняв, ми кресна известният и уважаван от мен писател Васил Попов от селото Миндя в една ведомствена хижа, когато ни бяха сбрали шестнайсетина пловдивски млади поети и разказвачи за два дена. Беше едно от чудесните мероприятия по времето на соца, когато с поръчение от Партията Съюзът на българските писатели пращаше печени, утвърдени творци да ограмотяват младежта, да й обясняват кое как се пише, па и с каква цел се пише, че извън соцлагера империализмът дебне да ни свари по бели гащи. Та сладко-сладко ръмжейки, страховитият с вид на професионален бияч, пък той и наистина си беше някога боксьор от тежка категория, Васил Попов, кой ли го дявол подскокороса, се захвана да чепка из "Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери, поувлече се и цитира пасаж, дето го няма в тази тънка книжчица, която се чете, кажи-речи, на един дъх. Обадих се, че не е тъй, друго е, и казвам точно как е. Ами че по онова време аз с книгите на Екзюпери лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех почти мо та мо, както казват французите. Обаче едрият, масивен като канара мъж с изразителни торбички на заклет алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в помещението, чуваше се как лекият планински ветрец шумоли в боровете зад широко разтворените прозорци. "Така е както аз казвам!" – някак лениво рече писателят Васил Попов. Объркали сте се – настоявам, – и това е от Екзюпери, ама от "Южна поща". Страшният мъж издумка с юмрука си по масата; кафе бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Веднага напусни, ти казвам!"

  Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах на перваза. Седя, мисля, размишлявам: ако се залети към мен, ще скоча в клоните на бора отсреща. Ега си, и аз съм тренирал бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (някакви си 54 кг), обаче на неговата няма как да стане. Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като вертолети над наредените една до друга паянтови масички. С тебеширени лица гледаха пловдивските ми приятели Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев, Йордан Костурков, Тоня Трайкова, Цветана Сестримска и поне още четирима-петима; бяха се гипсирали, а над главите им бумтеше огромният Васил Попов, мен вече не ме и поглежда от този момент: "Аз не съм дошъл тук от триста километра (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае; става това в района на почивната станция към пловдивския Текстилен комбинат "Марица", зад любимата за много пловдивчани хижа "Здравец" двайсетина километра от Пловдив.) да слушам някакви посредствени графомани!" Ей такива още две-три лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията и повече зъб не обели, хич не се върна към злощастния френски пилот аристократа с помпозното име Антоан дьо Сент Екзюпери. След час и нещо черната волга с бяла софийска регистрационна табела го откара на майната му, отиде, та се не видя. Ама че работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

  Човешки работи, мисля си сега! Сега... когато записвам тези куриозни историйки, карам петдесет и втората си година. Самият Васил Попов, мисля, се спомина едва петдесетгодишен. Разправяха, накъркал се... и в хотелската стая на най-луксозния пловдивски "Новотел" предал богу дух. Тъй че вече от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго за тъпото му селяндурско, a la село Миндя грандоманство и просташки бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов за него, още докато беше жив писателят от Миндя. "О, Васил е голям мъж – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански, английски сам ги научи. На времето Васко беше добър боксьор и всички му имат страха." И още нещо, което не от Мишо, а от вестниците по-късно научавам: Васил Попов бе единственият българин, поканен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно. Което си е пак знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм: Васил Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезичните литератури. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект дори и поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които бодро шестваха с аленото знаме на кресливата партийна правда отпред и се устройваха в живота като храненици на властта. Ама какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея, просто плаче да му се надсмееш като на приятел и несретник! С тези сключени рунтави вежди и с това масивно излъчване на готино диво говедо. Въобще, таквази личност най-малкото ще ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав и стил. О, и аз съм пристрастен! И моето мнение се влияе чат-пат от човешки слабости и глупости, из мелочей, както казват руснаците.

  Значи, замина си Васил Попов от хижата на текстилния комбинат "Марица", идва благообразният като църковна икона Добромир Тонев, родом от Ямбол, и си върти показалеца край слепоочието: "Абе, майна! Мислеше ли какво щеше да ни се случи, ако този се беше развъртял? Пичове, а пък на мен – обръща се към останалата част от притеснената компания кандидат-писатели, – на мен мравки ми лазеха по гърба. Ей-й-й, това майна не знай с какво се разминахме. Честен кръст!"

  Не мога да го обясня, но... закрещи ли ми някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, дяволчето от стария Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се пробужда: Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом ти се емчи! И могат кратуната да ми строшат, от моето не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда, кресльото му с кресльо. И не се е случвало кресльовци да ми посегнат, колкото и истерично, колкото и нагло да са се държали от самовлюбеност и тщеславие.

  Знам печална версия, че някога достолепните граждани на Древна Елада носителя на кофти вест от бойното поле публично го посичали сред агората, с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Странна, алогична е психологията на тълпата. Лидерите от всички епохи неизменно са се възползвали от предвидима за добрия психолог моментна амнезия относно нравствеността и човеколюбието. Пази, боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред греха си! Отделил се сам от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на човеколюбието, т.е. подвластен на християнската нравственост. И с най-върлия си душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човека – особено ако е слаб характер, можеш да го видиш безскрупулен, с озъбена гневна муцуна. Винаги са ме плашели фанатизмът, наглата увереност в собствената правота, които изригват унищожителната си енергия именно във върхови ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко струва, но това последното не е мое откритие, а е откритие на класици във философията и литературата.

  Наистина, крещели са ми и поединично, и групово... неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашват с юмруци: и комунистът – някогашен партиен секретар на квартала, където живея, другарят Димитър Стойков (1986), и новооглашеният лидер (1990) на първата Демократическа партия току след вътрешнопартийния преврат на комунистите от Десети ноември 1989 г. Илия Кожухаров, и десетимата души колеги, разлютени от статийка от четирийсет реда, без да съм им споменал имената, но те се познали, отпечатана в пловдивския "Отечествен глас" на 14 януари 1993 г.; става това на моментално насрочен за целта педагогически съвет. Ама и по-отдавна, през 1980 г., месеци преди да ме пропъдят от вестник "Комсомолска искра", колега, нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Защо не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за Илийката Зайков (1944-2011) от село Брестник, Пловдивско бях "помак и малко фашистче", за г-н Илия Кожухаров бях комунистическа подлога. На Арусяк Агопян, секретарка по документацията на вестник "Демократическо знаме", вестник, който воюваше всъщност за каузата на създадената от Кожухаров и съмишленици Демократическа партия, Кожухаров обяснявал не знам с каква цел, ама добричката Роси – силно изплашена, ме предупреди: "Ще се вдигнат концлагеристите, и ще ви запалят апартамента, така ми каза господин Кожухаров. Тъй че много внимавайте".

  Десетимата учители, от своя страна, възмутени вероятно, че са се познали, макар и описани без имената, как обикалят бит-пазарищата на Турция и бивша Югославия, пренасяйки контрабандно стока – приканваха с високопарни фразички да се отрека чрез същия вестник от писаното, публично да се покая. Иначе? Иначе... ах, какво ще ти се случи, Бояджиев! Една между тях, Катя Крушкова, сега жителка на Несебър, по телефона късно вечерта в течение на седмица ме заплашваше със съд. "Парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше тази приятна иначе и благовъзпитана дама с нелек личен живот зад гърба. – Просто нямаш представа каква мизерия е, тръгна ли да те влача по съдилища." Бих казал за всекиго от споменатите: добричък по душа, талантлив в своята професионална област, да! – в тесния кръг на приятелите, в семейството си, в рода си всеки от тях е приятен, грижовен, страдащ от неправдите човек. Но защо – получил и синапено зрънце власт, всеки от тези съвсем неслучайни българи се рони пред очите ни като пясъчна кула на морския бряг?

  Завършвам спомена за баща ми и нищожна част от самовлюбените в моя живот с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил сътрудникът фотограф Красен Бурханларски – този виновен, онзи виновен, всички сме му с нещо длъжни, всички гадни. Пяна му хвърчи из устата, с показалец ни сочи тавана. Става това в стайчето на студентския вестник "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор в тази многотиражка. Четирима – аз, Владо Даверов, Явор Цаков и касиера Али Байрямов от Силистренските села, го зяпаме неми. Онези тримата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, яко се запоти този женчо Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му полекичка: Май много си се харесваш ядосан, а? И женчото, като шибнат с камшик, изцвили, па излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този истеричен, жалък, посредствен актьор.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 uli 2020

Илюстрации:

- Васил Попов, днес е годишнина от рождението му.

- Пазете малкото дете у себе си, и няма да сбъркате.

––––

* Васил Попов (1930-1980) – модерният разказвач в края на ХХ век и рекордьор по бракове сред писателите, вж. https://www.blitz.bg/article/35172. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (199.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (199.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

  16.05.1999. БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦЪТ

  Баща ми Кирил е най-малкият от петима братя – синовете на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищичко за живота на тези двамина освен откъслечни приказки, които дип нарядко татко процеждаше. Както например онова, изречено през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра, бъдещата ми съпруга и майка на дъщерите ми; изтърси го през рамо, ни похвално, ни назидателно, с гръб към мен и лице към майка ми: "Дяд Гьоргище! Кой го знай какво се е разпищолил из онази негова Добруджа!" Били толкова бедни, че когато на 22 юли 1922 г. се родил най-малкият, съседите довели бездетни заможни хора от Бургас, за да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото Харманли помня и как докато изпъваме шия с него към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни загледаха разтревожени иззад прозорчето с евтини бели тензухени завески, той рече: "Хай да се махаме!" И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко да си представя как са живели седем души в тази мизерна къщурка на някогашнен чиновник, бирник в общината – бащата на баща ми, дядо Георги, преди да хукна да догоня моя внезапно разпъргавил се баща.

  "Колко пъти съм ти пляскал посраните гащи на реката! Помниш ли?" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, най-големият, роден в 1909 г., висок, белолик, строен чичо Митко*, татко му викаше Бате Митко. Няколко пъти съм ги заварвал двамата да си бъбрят, по-точно, "Бате Митко" говори-говори-говори, баща ми нещо върши край дърводелския тезгях, където на улица Ниш 4 ни беше и кухничката на майка ми, и моето легло с пружина и тенекиени странични табли от стар варел за машинно масло или нафта, върху които се четеше на латиница "Oil", подрежда или сортира дребни джунджурии и инструментите си из кутиите от дърво. Вдигам те от тракийската пръст, мой мили татко, ставам ужасно сантиментален, изправиш ли се в мислите ми, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тези работи! Кому да обяснявам, че ти си ми примерът, ти си ми мярката – уж кротък, ала рязко очертан; доверчив и неспособен да се справя с хитреци, с всякакъв род измет от грандомани и използвачи. Майка търчеше да го оправя по разните служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си барем". Та ето случай, когато му рече тези думи, а той я гледаше с неговите сини, много спокойни очи, без да мигне.

  Мечтаеше да поработи в Либия. Негов познат му пуснал мухата: Либия, та Либия: "Като поработиш две или три години в Либия, току-виж станал си богат, ще уредиш борчовете и дереджето, поне килими ще си накупиш за вкъщи". Братовчед ми Гошо беше в Бенгази четири години строителен техник; и той му хвалеше Либията. Значи, написал си татко молбата (майка му я нарисува) и тръгнаха с тази красива молба от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата май нещо запецнаха. От някакво министерство им рекли: "В Пловдив ви мътят водата. Виж, Кириле, оправи се с вашите чиновници в Пловдив, там, на местна почва. Ние тук сме лесни. Пущаме те да вървиш в Бенгази, обаче в Пловдив трябва да си изчистиш бакиите". Оказа се, чиновници от пловдивската областна милиция** били против дърводелецът-мебелист Кирил Георгиев Бояджиев да отиде да се труди в Либия и да спечели там купищата пара. И се нареждат двамата с майка ми, лесно запалителната пазарджиклийка от сой, пред входа на окръжното управление на МВР в Пловдив. Приема ги някакъв канцеларски плъх с чин подполковник. Майка ми пред яко тапицираната порта на подполковника още посъветвала моя непохватен в тези деликатни работи баща: "Ти не се обаждай, Кинчо, тук само аз ще говоря. А ти отговаряй само когато те питат". Влизат двамата, застават чинно пред онзи зад бюрото и човекът разгръща дебелите тефтери, чете, диша, пухти, шари с показалец по редовете, бърше сегиз-тогиз очилата си, повдигне очи, измери изпод вежди баща ми, па накрая рекъл: "Ти защо се натискаш! В чужбина пущаме проверени хора. Кой си ти, че да те пуснем? Ей тук на! – партийният секретар на кварталната ви организация е отразил и от ОФ-ето ви са потвърдили черно на бяло: "аполитичен". В акциите за вторични суровини, в кръводаряването, в помощите за Виетнам не си се включил, поне на едно общоквартално събрание да си присъствал! Да-а..." – придал си угрижен вид, взел да бие с нокти по голямото бюро като джаз- барабанист.

  "Сражавал се е на фронта – обадила се майка ми пазарджиклийката. – Дали са му орден за храброст, втора степен, сребърен! Може да донесем ордена, да го видите." А подполковникът, като да му залепнало това "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им строго поучителна беседа. Майка ми, ербап-жена, рекла пак да се обади, но татко, който мълчаливо до онзи момент попивал с уши и очи човека с пагоните и думите му на важен фактор в държавата, обръща се не към него, а към жена си: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади". Ей това само рекъл, и настанало сякаш Второто пришествие. Онзи плъх се разкрещял зад гърба им: "Марш! Аполитични наглеци! Напуснете мо-мен-тал-но! Вън!... Вън от кабинета ми!" Пък те вече тичешком се били юрнали по стълбите, ама подполковникът не можел да се спре. Хубаво, че не наредил на часовия при изхода да ги арестува.

  Така загина още една твоя мечта, татко. За работа пак се бе размечтал, за какво ли друго! Работата беше твоето щастие, твоят празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората покрай нас живееха и с труд, и с отдих: пиеха, напиваха се, лющеха карти, чоплеха клюки около футбола или се изтягаха в неделния ден, обсъждайки в сладко безхаберие и кеф международното положение или местен някой успял тарикат, ти все нещо чоплеше. Стърже долу, в работилничката рендето, ухае на туткал, на чам, на пресен талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас (като живеехме на улица "Янко Сакъзов" 28) веднъж не се стърпя, пред мен и той рече да те укори: "А бе, Кириле. Какво си се заврял в тази тъмна изба като къртица! Все нещо ковеш, режеш, стържеш, няма за теб Коледа, няма Великден". Зинах да му кажа нещо рязко на адвоката, но баща ми само рече: "Не се разправяй". Сприятелихме се после с този набожен адвокат, вече на възраст, над 75-годишен. Бил някога си голямото добрутро. "С Трайчо Костов ей тъй – хвали се, – както с теб сега, седял съм коляно до коляно, като депутат в парламента". Дали го ударила Народната власт или не го ударила, не знам. Щом е жив, мислел съм си, значи не го е ударила. Председател на адвокатската колегия в Пловдив, каза ми, че е бил. Че ме и канеше да му гостувам в Правище, родното му село, ама не му гостувах на Запрян Джонгов в родното му село, нали за него баща ми е къртица... Пустият му депутат!

  "Аполитичен", страшновата дума, гадна и съдържателна, хем много съдържателна. С този етикет другарите и другарките кръщаваха онзи, който не им се мазне, не се изказва пламенно по събрания, не кърши раболепно гръб, не донася сведения за съседа си, не лепи афиши, не скандира по митингите, не носи байряка и големите афиши, нито слухти край черковния зид по Великден и Коледа да отбележи кой пали свещи, кой се кръсти пред иконите, ни се натиска партаец да става, или поне най-малкото – да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация в махалата. Десет години по-късно, след прогонването ми от младежкия вестник през август на 1981 г., когато ми предложиха да работя на обществени начала (което ще рече – без заплащане) в ОФ, Отечествения фронт на новия работнически квартал, където и досега живея, хич не се колебах, рекох на майка и на татко: трябва да й видя механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

  Така геройски загина колегата ми от редакцията на "Комсомолска искра", сегашен шеф на най-многотиражния вестник в Южна България, благият Георги Петров***. Бившият комсомолски секретар в ОК на ДКМС – Сливен, протеже на първия секретар на БКП в Пловдив Дража Вълчева, зло не ми е сторил, но веднъж в старата печатница на пловдивската улица "Кракра" 11, по време на нощно дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря рекли на тогавашния заместник-главен редактор на "Комсомолска искра": "Бре Гошо, едно момче от нашата черга имаме при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Петров, който иначе знае да си мери приказките, този път се поизпуснал, изтежко, отговорно някак ги посъветвал: "Оставете го вие Жоро Бояджиев. Какво ви влиза в работата? С него не се занимавайте. Баща му е частник". Туй то, "частник" – още един етикет в лакърдиите на властващ по времето на соца. И Митето, след като тъжен ми разправи какво рекъл Гошо Петров, притеснен завърши: "Ти сега не вземеш тъпан да биеш какво сме ти казали. Ние с Пешо всъщност нищо не знаем, нищо не сме чули!"

  Мечтаеше да си има мебелна работилница моят баща, тъй е. От шестнайсетгодишен, когато от Харманли дошъл в Пловдив след двамата си по-големи братя Димитър и Атанас, обикалял да си търси работа по дюкяните и се хванал чирак у местен арменец някой си Ончо трупи на ръка да разбичва с джага. Оттогава засъбирал един по един инструменти. Това му била романтичният блян. Гледам ги тези груби, прости сечива, тази негова лелеяна бъдеща работилничка, и ме присвива сърцето –неугледни, мизерни изглеждат на фона на лъскавите приспособления в модерната мебелна и изобщо сегашна инструментална екипировка! Тези инструменти така и не успяха да му влязат в работа; поръждавели, погрознели, демодирани, първобитно и грубо изработени, днес би могли да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство. По-късно баща ми продължи чиракуването при Иван Радичев, в работилницата, която и днес е все още там – със закнижени, потънали в паяжина прозорчета, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" 10 – пресечка на улица "Гладстон", една от някогашните централни улици на Пловдив. Иван Радичев ограби моя баща, като не му вписвал редовно полагащите се за осигурителните му пенсионни вноски отчисления, които суми естествено спестявал. И това стана ясно много по-късно, когато тръгнах да събирам документите за пенсионирането на татко. Оказа се, че благообразният, бял, пухкав като великденски козунак "благодетел" зад гърба на баща ми Кирил, подло беше изял седем години от трудовия му стаж.

  Десетина години беше сред калфите на Радичев. Седемгодишен, помня, майка ми ме пращаше всеки ден да нося обяд на татко в работилницата. Чираците и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас, а? Харесва ли ти? Знаеш ли какво е това? Това е маткап, това е ренде, а онова там е фукшванц". Често си биеха злобни шегички с едър мустакат циганин, който и зиме, и лете ходеше в раздърпан балтон; унижаваха го до такава степен, че и аз – седемгодишният, се досещах. Изпращаха го да им купи туй-онуй или да мете отвън тротоара и все недоволстваха, ала зад гърба му се кикотеха. Попитах веднъж въпросните трима хитреци-майтапчии, защо лъжат, че циганинът им откраднал парите, разплаках се, че се гавреха с него, идеше ми с юмруци да ги убия, от яд и безсилие се разплаках. Сълзичките ми се стичат по бузите и брадичката, а аз крещя към баща ми дърводелеца: "А път ти си мълчиш, нали! Мълчиш си. Що мълчиш, като му се подиграват?"

  И майсторско свидетелство имаше в бронзирана "златна" рамка зад стъкло. Седи и сега навярно, окачено отпреди около 30-40 години край отдавна спрелия часовник с махало и два чугунени топуза увиснали там, в тъмната изба на улица Янко Сакъзов 28 – ненужно, жалко, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че има право да се нарича "Майстор-занаятчия по мебелно столарство". Ала никога, никога не стана истински стопанин моят баща "частник" – както се бе изразил със самочувствието на мекере иначе уравновесеният колега от вестник "Комсомолска искра". Три пъти започва, и три пъти дотърчаваха общинарите да запечатат татковата подредена като за показ бедняшка работилничка. Как да стане частник, кога от основаването на Държавното индустриално предприятие "Напредък", пловдивска мебелна фабрика, та до самата си смърт беше свързан здраво с това социалистическо изобретение за превръщане на талантливия стопанин в организиран зависим от капризите на някой местен деребей пролетарий. Информатори (доносници), любезни съседи-партайци се грижеха някой да не скриви партийната повеля; разни ми ти Панчовци-Манчовци – вечните мекерета на всяка управа в България. Ох, как се големееха, как отвисоко и смръщено гледаха доносниците към нас, простолюдието! За тях бяхме някаква си безпартийна политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите май бяха съчинявали досието за аполитизма на баща ми, който си беше рискувал живота по фронтовете на Централна Европа за България, докато парвенютата са шетали в тила като герести петлета с червена лента, вързана на ръкава и крещели по митингите "Да живей БКП! Вечна и нерушима дружба! Слава на КПСС и СССР!"

  Ех, Гьорги Петров, колко сметчици неплатени имате вие, скъпи, и твоята Партия-ръководителка! Вярно, малка подлост е онова твоето, ала натрупала се е камара от такива малки подлости "дреболийки", с които са населени спомените на милионите българи по градове и села. Може би и ти се чувстваш омърсен, част от унижените и оскърбените, употребени за обогатяването и честития живот на шайка отродници от България, слуги на чужда държава. Тези мазни отродници умееха патетично да леят лакърдии за прекрасното бъдеще на народа. Къде? Отвъд хоризонта. В някой друг живот, когато няма да сме живи. Ако не формулираме претенциите на този кротък и мълчалив многострадален народ, от който сме произлезли, има ли кой да разкаже тези подробности? Много им се ще на червените функционери точно тази страничка от Историята на България да бъде отгърната непрочетена от по-младите поколения български граждани, да бъде забравена, да потъне в небитието. Има и такива, като господата по върховете на СДС и ДСБ, които бълват змии и гущери за соца въобще, за комунизма въобще, разни ми ти там чиновници на бившата власт при хранилката с печените гозби и хайдушкото веселие на богоизбраните марксисти. А "комунизъм изобщо" няма. Комунизмът си бе съвсем конкретно проявление на конкретни лица, които ни внушаваха, че има Закони, но има и закончета; че онова, което е позволено за едни, за множеството безпартийни или "аполитични" е строго забранено. Жилото на тази отровна философия предстои да отстраняваме малко по малко, но с любов и разбиране, много внимателно и нежно от речите на фанатиците. Тук, в полето на нравствеността, възгорделият се лицемер и негодник, Командир на чудесна идея за всеобщия разцвет на отечеството – този изпечен хитрец няма къде да избяга, няма как да се измъкне от собствените си грехове. И ще простим, разбира се. Но помнете! Не бива да се крещи срещу фанатика. Както и да се кълне колко демократичен бил, колко човеколюбив е, този провалил се нещастник именно на крещенето и злобната конфронтация помежду ни разчита. В пушилката на огнените речи крадливата диря най-хитро се замита! А тъй наречените лидери, командири или командирчета ще се наложи пред безпристрастните ни спокойни очи да дават обяснения за хайдушкото разграбване на всичко ценно, което можеше да се отмъкне и изнесе в годините на уж-демокрация по указание отвън и отгоре.

  22.05.1999.

  Нещо подобно, пак крещене: "Вън! Напусни ми кабинета!" ми се случи и по време, когато – ученик в десети клас на пловдивската гимназия "Георги Димитров", придружавах майка ми при посещението й в приемната на ГК на БКП, която се намираше на улица "Васил Марков" 5, в същата сграда, където се помещаваха част от редакционните стаи на местния партиен всекидневник "Отечествен глас". Майка отначало ми се противеше. Било й е вероятно неудобно да я чуя как моли някакъв чиновник за нещо, което не само по закон, но и от само себе си е ясно. Аз, обаче, след като си бях виждал вече дузина пъти името под фейлетон, разказ, интервю, очерк и репортажи (все ученическа работа) от 1963 г. нататък в двата пловдивски вестника: същия вестник "Отечествен глас" и в младежкия "Комсомолска искра", упорствах да усетя in live как става тази тънка работа, да убедиш някой чиновник в твоето си право. Тъй че ето ни двамата с майка ми в един от приемните дни, в сряда или четвъртък; тъпаме ние над три часа пред тапицирана с тъмнокафява изкуствена кожа врата с яко лъсната месингова табела, чакаме си реда сред дузина жени и мъже на възраст и с угрижен вид, и всеки стиснал свитък или папчица с документи.

  Дочакахме си ние реда, влизаме. Майка обяснява на внимателния човек отсреща нашия случай. Купили бяха на изплащане първия етаж от единствената триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша****; имаше наематели в две от трите стаи там, наемателите не скланяха да ги заменят с двете слънчеви стаи, в които живеехме дотогава под наем на улица "Люлебургаз" 17*****. Замяната беше повече от равностойна, но хората искаха пари и мебели от баща ми, за да освободят жилището. Използваха, а и дебело подчертаваха, че са с връзки и влияние, хем не само в квартала, като партийци и като домоуправители, доносничили за хората наоколо, отлични, бойки активисти в кварталната ОФ-организация и пр., и пр. Искаха 1500 лева на ръка (шестнайсетина месечни заплати на баща ми в ДИП "Напредък"), бяха си харесали холовия шкаф-кантонерка, махагонова масичка и чудесен плюшен диван, най-хубавите, единствените стойностни вещи, които баща ми беше изработил с мерак като за нас си, и много се гордееше с факта, че и ние вече ще можем да посрещаме гости. Милият! Бе готов да им хариже тези вещи, но майка ми пазарджиклийката настръхна: "Как тъй бе, Кинчо! Това си е изнудване". И започна нейното ходене по мъките. И не само нейното... На два пъти компания подпийнали трима-четирима яки мъже ги бяха пердашили в дворчето на същата къща на улица "Янко Сакъзов" 28, та се прибирали от придобития имот целите насинени, изподрани, натъртени. Ама тогава, през 1965-1967 г. бях войник, няма как да зная, а те лъгали сестричката ми Ели, срам ги било да кажат жалката истина, че ги пердашили някакви махленски пияндета начело с 45-годишния Радослав, мераклията за тапицирания диван, облицован с червена копринена белгийска дамаска.

  Възелът се разплете година и половина по-късно, когато – войник в отпуска по награда за второ място в армейските състезания по бокс на ПВО и ВВС******, запасах големия кухненски нож на кръста и ходех с този нож като собственик, като терорист в нашата къща, въртях се пред очите на същата онази компания яки мъже. Единият от тях, 30-годишният по онова време Митко, беше каменар и се губеше по месец-два в някаква мраморна кариера, където грубо изчуквал творения на известен скулптор. Там спях, в тъмната изба, при паяци колкото палеца ми, и там за първи път видях между дъските светлокафеникавички скорпиони. Нарочно се мотаех по двора. Три плодни дръвчета засях. Подрязах голямата асма с лозарската ножица, докато побойниците пляскаха карти под същата лоза, наливаха се с ракия и ме гледаха начумерени как се мотая на метър-два от тях. Изобщо, най-нахално демонстрирах, за да ги дразня. На два пъти ми правиха и на мен засада. И не успяха да ме прихванат изотзад за ръцете, та бих шамари – не, не на водача им, висок и жилест, треньор на гребците от отбора на пловдивското спортно дружество "Марица" – известния Бай Слави или Радослав Незнамкой си, а на жена му – набита, яка, нахакана туркиня*******, която ми се изхрачи в лицето и за малко да ме убие тази Надин, зафучи по мен голям стъклен пепелник, който се разби в стената над главата ми: първия път изяде шамар пред единия от тримата й сина и изненадания й съпруг, втория път – след като данданията ни се пренесе на улицата пред черквата "Св. Георги" и стана пред очите на поне трийсетина съседи, чакащи да изкарат хляба от отсрещната фурна. Станал съм изглежда нещо като махленския Робин Худ, защитник на честта и достойнството. Изнудвачите към час след екшъна пратиха бележка по Живка – двайсетинагодишната дъщеря на адвоката и автор на сборник разкази за Родопите Васил Крумов: "Бояджиеви, елате да се разберем кога ще изнасяме багажа", надраскано с молив върху амбалажна хартия.

  Само че това става година и половина по-късно. А сега? Сега си стояхме мирно пред човека зад бюрото. Какво е говорила майка ми, какво й е казал другарят, това ми е избледняло. Помня само, че внимателният чиновник рече нещо рязко, в смисъл: вие кого сте дошли да черните, че бил ви изнудвал, ясно ли ви е, че това не са случайни хора, вървете си, откъдето сте дошли, и си натискайте парцалите. Такива му бяха думите: пиперливи, сдържано изречени, но отровни. Рекох да се обадя, а той – към майка ми: "Кажете на момчето си да излезе. Нямам аз работа с него!" И разбира се, че не излязох, докато не му отговорих и аз нещо рязко. Защо е посаден в тази негова канцелария, за да брани мошениците ли? Че като се нервира този мъж! Като скочи, като се развика. Блъска с юмрук по бюрото си: "Вън! Напуснете приемната!" Целият се зачерви като варен рак, пули се насреща ми, върти зъркели, ама си стои зад бюрото, не идва към мен. Крещи, пери показалец към кожената порта да напуснем, демек, приемната. Е, тръгнахме си. И от средата на улицата се върнах да разбера с кого съм имал честта, все пак, да му прочета името, кой е този идиот. На табелката се мъдреше красиво изографисано името "Георги Алексиев".

  Минаха повече от двайсет години, пътеките ми на журналист и автор на текстове с претенция да са стихове, есета и разкази се кръстосаха със същия този човек, дето ни крещеше на нас, двамата с майка ми. Не знам той дали помни това, което аз помня; видях го в друга светлина след онзи случай в приемната на Градския комитет на БКП в Пловдив. Видях го, и имаше какво да харесам у него. Имаше даже и за какво да му се възхитя, и да му съчувствам дори. Ала спомените – особено когато са от години на горещ романтичен идеализъм и вяра в силата на Доброто, са жилави и с много дълбоки корени, упорити като корените на гробищния троскот. Вие знаете ли какво е гробищният троскот? Борил съм се с троскота, израснал върху заровения труп на най-големия от харманлийските братя на татко – Бате Митко, та знам: корените му стигат до четири-пет метра дълбочина. И съм си представял как просвредляват плътта и костите на мъртвия тези корени и как пие ли, пие тревожната си сила оттам гробищната трева.

  Не-е, не мога да простя, скъпи Георги Алексиев********, колкото и добър писател да стана, един от най-добрите ни съвременни белетристи, които знам: със страхотен усет за трагизма у българина, по-добър си даже от горещо превъзнасяния до небесата твой земляк, сочения приживе за достоен за Нобелова награда от софийските сноби – мир на праха му! – известния Йордан Радичков, с когото също имах, като третокурсник в Софийския университет, готина среща през късната пролет на 1970 г. в редакцията на вестник "Литературен фронт" на втория или третия етаж над салона на софийското кино "Култура".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 uli 2020

Илюстрации:

- Моето кътче в пловдивския младежки вестник.

- С баща ми на двора срещу черквата в Мараша. 

___

* Почина от притеснение, че войниче с камион му блъснало на заден ход паркирания пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб. см. Този мотоциклет с кош холандска направа, а предназначен за движение в Англия,  и чудесен бял акордеон на немската фирма "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество.

** Пловдив ми е роден град и си го обичам такъв, какъвто си е, ала не знам по-печално царство на посредствеността от Пловдив, може би защото не познавам толкова добре София.

*** Георги Петров (1944) – еталон за журналист, обаятелен образ за младия вестникар на Прованса, мъж – благ и достоен, обяви концлагеристите от годините на соца за провалени хора, заслужили участта си. Бил е чудесен началник, кажи-речи, на почти всички пловдивски вестници... Вж. в сайта "ПловдивПрес" от 04.09.2018: "Днес рожденик е Георги Петров, доайен сред журналистите в Пловдив... доайен сред гилдията. Ръководил е почти всички печатни издания в Пловдив", Дето обича да казва народа по наше село: "Господ здраве да му дава!", па и "Дай, Боже, всекиму!"

Георги Петров

**** Един от по-старите квартали на Пловдив. Върху източния зид на черквата, чието строителство приключили през 1908 г., когато грандоманът Фердинанд се обявява за цар и Княжество България обявява за царство, белее скромна мраморна плоча – знак къде била бесилката на д-р Васил Соколов, описан и във Вазовия роман "Под игото".

Къщата на улица "Люлебургаз" 17

***** В двуетажната къща на Фъргов – бившия кмет на Цалапица, заможно село на около десетина километра от Пловдив, заклан или разстрелян от нахъсани след 9. ІХ. 1944 г. тамошни комунисти.

****** Абревиатура на поделенията за Противовъздушна отбрана и военно-въздушни сили.

******** Георги Алексиев (1927-2011), вж. 

 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2 Бел. моя, tisss.