ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (288.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (288.)

   Ако някой срещне някой в цъфналата ръж...  Робърт Бърнс (1759-1796) 

  17.08.2001. ОТЕГЧАВАМ НАЙ-БЛИЗКИ ХОРА

  Вчера сутрин в 5 и 30 часа точно в процепа на прозореца ми в спалнята Луната като сърп грееше между две ярки звезди откъм изток. Днес, 17 август, по същото време (05 и 30 часа) лунният сърп бе отдолу, а над него светеха същите ярки звезди. (Рисунка с червен, син и жълт химикал и флумастер съм направил в бележника.) И после, с дата 18 август: Луната вече я нямаше, но стояха двете ярки звезди. (И това го нарисувах с добавката "Тази сутрин Луната я няма...")

  18.08.2001.  

  Има ли смисъл да пиша? Наоколо всичко ми говори: Не, няма смисъл! Писането ти е от тщеславие. Създавам успореден на действителния свят. Може би някои работици са вярно описани, други – невярно, та що, описанието ми влияе ли някому! Риторични въпроси... Празен човек записвал претенциозно "великите" си наблюдения, открития. Но тези записки са мъртви без своите читатели; а какво ми гарантира, че някой някога ще ги прочете с необходимото внимание?! Отегчавам най-близки хора с илюзията, че настоявам за нещо важно, а какво важно има в това, дето някой някога някъде си бил си въобразявал велики работи? Аз съм този някой си и как да не призная, че и това е пак от суета, суета, суета!

  19.08.2001.  

  Изправям се пред Космоса като малко дете: нищо не ми е ясно, а съм любопитен за много неща, които ще си останат загадка за мен дори до смъртта ми; може би в някой отвъден живот, ако изобщо съществува живот и подир смъртта на тялото, душата ми ще срещне Истината за света и човека, ала сега – въпреки самолюбието си, трябва да призная: твърде оскъдно е познанието ми, а илюзиите, заблудите твърде пищно са се разположили у мен. Не мога да проумея как са стигнали до толкоз детайлно познание библейските автори. Прекланям се пред мъдростта и смирението, проявени от онези древни философи и коментатори върху случващото се на нашата залутана в дебрите на Вселената планетка.

  Време е да приключа тези записки. Седем години те придаваха някакъв смисъл на живота ми на простосмъртен, живеещ в лишения и унижаван по всевъзможни начини българин. Не, не е лесно да си българин, жител на Балканите, регион от културата на Европа, пренебрегван, ограждан с лицемерие от хиляда години почти. Българите сме жизнени, но малокултурни, интелигентни в лошотиите и в умението да си вгорчаваме сами живота, уж изпълнени и неизменно винаги с най-добри намерения. А бе, лъже те най-безогледно, парите ти до шушка обира, остави парите – мечтата, която си лелеял дванайсет години, с безобразията си скапва и превръща в захабен парцал, и пак има наглост да заяви пред света: "Пари ми дължи. Книгата му е отпечатана, даже отстъпка му правя, че занаят съм му дал в ръцете, научил съм го сам да издава книги".

  Наистина, изисква се яко великодушие, за да ни разбере страничният наблюдател. Опитах се да кажа кое-що от самата преизподня. Сигурно съм проявил пристрастие, когато съм оценявал този и онзи, но какво да сторя повече: не съм пророк, липсва ми смирение и любов, за да съм достатъчно уравновесен. Нищо не ме извинява, просто човек не може да надскочи себе си. Надявам се, онзи, който ще прояви търпение да прочете тук написаното, поне ще узнае как сме оцелявали в тези подли години, какви теми са ни вълнували, как сме успявали да оцеляваме такива объркани, каквито сме.

    Така голям си, Живот,
    че стоя в подножието ти като малко дете.
    Както малко дете стои пред огромна сграда,
    чийто връх се губи високо нейде,
    в Небесата
    и там се кълбят страховити Облаци...*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20. oct. 2020

___
* От сб. "Кардиф" 1997 г., изд. на собствени разноски, начало на текста "Пред Живота" продължава тъй:

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
човешките представи, твърде ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събитията и телата...

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото започнахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен...

Бел.м., tisss.