ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (903.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (903.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)

   10 fev. 2001

  Стр. 408: "...че човешката неудовлетвореност без съмнение е извор на пророческа интуиция". – Версия на извода, че изкуството при всички случаи е форма на критика спрямо властта; а захване ли да хвали властта, престава да е изкуство, става ерзац.

  Стр. 418: "да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения".

  Стр. 419: "Защото лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост в най-издържаните постижения на европейската (...) култура, тъй че всеки да схване тяхната новота (...); като им се придаде простота"... И т.н. все в същия Томас-Мановски стил.

  Зад разпрострялото се разсъждение се прецежда чудесното твърдение: Изкуството е неразбираемо за простосмъртните. При всички условности и уговорки от страна на автора, това твърдение, според мен, е от тщеславие. Значимата литература е понятна както библейска притча.

  Стр. 421: "Изкуството е дух; духът съвсем не трябва да се чувства задължен спрямо обществото, спрямо общността (думите са на Серенус Цайтблом) – това според мен то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което слиза сред народа, което прави от потребността на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета". Ех, близкият до сърцето ми Михаил Берберов (1934-1988) да беше чул, би вирнал нос: Аз съм трансцендентален!!! Като всяко крайно твърдение, и мнението на Томас-Мановия резоньор е невярно.

  11 fev. 2001

  Защо високите сфери в изкуството да са непонятни за (да го кажа) простосмъртния, човек, не ми е ясно. Профанация, снижаване на философския елемент може да бъде компромис не защото простодушният Адам би трябвало да го разбере, пък не успява, а понеже авторът толкова може, казано в прав текст: няма талант да е автор. Христос избирал ученици не между книжници и фарисеи, а измежду рибари, орачи, занаятчии, митари – все най-обикновени люде, неизкушени от изящното обикновени хора. Но що е "изящно", впрочем! Оказва се, че изящното е тук долу, в делничния бит, не в пищни замъци сред дворцови градини с фонтан и позлатени мраморни скулптури, следващи древноелинските статуи на Мирон или друг велик скулптор на древността. Да приучи и най-обикновения човек да усеща изяществото около себе си и вътре в себе си, това е мисията на творческата натура. Другото е алхимия, фокуси заради самите фокуси.

  Да се затваря в езотерични (непроницаеми) общности на посветени е вид отрицание на човеколюбието, нещо противопоказно на изкуството; то е изящна безнравственост и фино лицемерие. Когато някой се кичи с непонятното трансендентално, това мен ми намирисва на опасение да не би да открие светът доколко "творецът" е безпомощен. Без да е в положение на слуга или подчинен, изкуството е начин обикновеният човек да бъде изкушен сам себе си да проумява, на делничния свой живот да гледа като на скъп дар от Небесата. Тази пряка връзка с Космоса, или с хармонията на красотата, е приобщаващото ни към духовното, вдъхнато ни, според легендата, от самия Господ.

  Какво унизително има в библейската притча? Унизително е поведението на автора, обладан от самочувствие, че читателят му е неспособен да го разбере. Не успяваш да изкушиш читателя до положение у себе си да открие канали за общуване с духовното – е, тогава по-удобно ти е да се правиш на велик, но не си! Величието е в това повече хора да изкушиш да се видят нравствени в личните си дела, в своя личен живот. Това е демократичната субстанция на същинското творчество.

  Друга тема е, че процесът на сътворяване е минаване през кръстни мъки; Христос, разпнат на кръста, и възкръсване – това е чудото на творчеството. Казват, че носело радост, но всякакъв вид просветление изисква първо сам да изживееш ада в себе си. Големите творци са и големи страдалци, у тях клокочат бездните на земетръсна зона, разделяща като континентални плочи епохите... "В мен срещата на две епохи стана – изрича Пеньо Пенев, – ехтя у мен двубоят им жесток!" И по-нататък, в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
О, възели на напрежението! 
Зад моето чело, родени от съмнението, 
насрещни ветрове се бият, вият страховито, 
събарят канари от неотменните задачи, 
бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря вдън душата ври, 
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...

  В нощта на самоубийството (14.IV.1930.) Владимир Маяковски, пишейки последните редове, пренебрегвайки канона – задръжки, паразитиращи обяснения, обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните ограждения, сякаш на един дъх, като изливащ се втечнен метал ще изплаче с гордостта на таланта:

Знам силата на думите на думите гнева
Не тези на които ръкопляскат ложите
Ковчезите скачат при такива слова
и марширувайки напускат гробищата
Задраскват не печатат Но късайки юздите
препускат думите език изплезили
след тях пълзейки влаковете идат 
да лижат ръцете груби на поезията
Знам силата на думите Ще кажат ах
листенца стъпкани във вихъра на танца
Но въпреки това човек с душа и устни
и с гръбнак...**

  Фарисеят ниже величествени тиради, загърнат в златоткани изящни одежди, ала не виждам по-велико в този наш живот и по-чисто не знам от оголеното изтерзано сърце на внимание към участта на обикновения грешен човек. Между кървавото варварство и анемичния интелектуализъм лежи тъничката пътека, по която от култ се върви към култура, която пък култура – ако не се зарежда с първичните бесовски енергии, би се изродила в предвзетост, в префърцунен цивилизасион. Това по повод Томас-Манови разсъждения (стр. 482-483). Философската позиция при Томас Ман е на загрижения за разклатената градска крепост буржоа от Западна Европа; а подобен тип мислители са склонни да се възторгват от колективистичния порив на Съветския тоталитаризъм.

  Колкото и велик мислител и романист да е, на автора му липсва реалният досег с мракобесието на Военния болшевизъм. Военният болшевизъм е по-перфиден и от наглостта на националсоциализма в Хитлерова Германия. Фашистите на италианеца Мусолини са улични пакостници пред сталинисткия модел управление. Възпитаници на висшите съветски школи за партийно строителство се кипрят днес у нас в ролята Пръв демократ и говорител на нацията. Държат се като обидени, че не били разбрани от простия народ, гаврят се с българина: не участвал в разрушаването на Картаген.***

  Стр. 491. "Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното". А дали неслучайно от най-ранните си детски години съм подозирал, че не говоренето, не изговореното, а изразеното с мълчание или с по-малко думи е по-интелигентният, по-пълноценен начин за приятелство и за съобщност. Баща ми си бе мълчаливец и въпреки да бе учил до съответстващ на сегашния VІІ прогимназиален клас, поставял съм го винаги по-горе по интелект от майка ми, завършила висшето си образование, вероятно най-ученолюбива сред петте рожби на дядо ми от Пазарджик: тъй преценил Борис Дявола, за нея единствено склонил да се охарчи, да я изпрати да учи в чуждия нему, калугеровския внук, надменен Пловдив.

  Да редиш фрази пред множество, излъчващо същинска информация, е примитивно. В замълчаването понякога се таят дълбини; мълчанието на невежия е скука, и не по-печална от бъбрежа на сноб. Съществува особен вид примитивност, която не иде от вродения у нас стремеж към познание, а е ехо в ум, излъскан от потоци дестилирана информация, криеща истината за реалността – състояние, дължащо се едновременно на глад и сънливост от пресищане. Човешкият ум е преди всичко друго излъчвател, а не депо за складиране на ненужности. Отнемат ли му възможността сам да обработва данните от преживяно, прочетено, чуто, отнемат ли му възможността сам да оценява и проектира, интелектът залинява. Задръстване на каналите за познание чрез потоци от ненужна, едностранчива и скандална информация е нов вид мракобесие, модерна версия на средновековния обскурантизъм****.

 De profundis (лат.) – от глъбините въздавам теб, Господи. Начало на католишката молитва (стр. 423).

  Стр. 491: "Не умееше да разграничи сцената от живота; бе артистка и подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не бе истинска артистка) и в държанието си вън от театъра". Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и спорещите на висок глас за поезията си или прозата си светила в ядовито боричкане за известност.

  12.02.2001

  Стр. 512: "тъй че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване... нещо, което очаква да бъде разгласено".

  На сборника*****, вече три години след като го издадох на лични разноски и в нищо не ми бе сторена отстъпка при издаването – не усетих някой да е обърнал внимание, да е открил, че има нещо, което чака да бъде разгласено. И какво правя ли? Приемам пренебрежителното отношение. Давам си вид, че не забелязвам липсата на внимание. И няма повече да си мръдна пръста за книгата – казвам си. Каквото трябваше, сторил съм го; нямам желание да ограмотявам едни хора, които са се възгордели пред други хора как чудесно разбират от тези работи. Турил съм си светилника на прозореца, не го държа под одъра; светлинката му кого прави по-човечен? Или съм в положението на чудака княз Мишкин от романа "Идиот" на Фьодор Достоевски? В личния си живот едва ли ще срещна моя читател. Виж, кресливи-самозванци срещам на всяка стъпка, но с тях нямам какво да си кажа. Заравям ръкописа като семе; дали ще служи някому, който може би не съществува? 

  Стр. 531: Адриан Леверкюн е 38-годишен. Сътворил е най-важното. Известността му донякъде се гради върху бягството му от светското снобско общество. Тъй е според автора на романа. Но ах! Моля ви се, че какво бягство е то? Леверкюн е непрекъснато канен по светски приеми, около него като ята на рибка-сателит кръжат почитатели на таланта му. Самолюбието у мен ехидничи: Какво ви е известно за самотността, г-н Томас Ман! Нима знаете какво е да си самотен Вие във Вашата (поне стремяща се да изглежда благовъзпитана, колкото и комплексирана да е) Германия? Можете ли да си представите какво е да твориш, като човек от нация, чийто ум е денонощно промиван от "високи" личности, като назначените от партийна върхушка шоумени и гении!******

  Стр. 589: "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват".
  Стр. 611: "Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ще ни кара да загубим самообладание".

  Стр. 631: Откривам пак свое откритие: "Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, (...) че от най-дълбоката безнадеждност (...) може да се долови и някакъв зачатък на надежда? То би било вече надежда отвъд безнадеждността, то би било трансцендентация (извън познанието); не предателство спрямо него, а чудо, което е нещо повече от вярата". Все така объркано изречено или объркано преведено! Същото, но изречено ясно, го имам в част III на есе, отпечатано в последния за 2000 г. брой на пловдивското вестниче "Арт-клуб" под надслов "Щом любов нямам, нищо не съм".

  Стр. 638: Добре казано (макар и не нова мисъл): "Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко: пред еднозачността на думите – никога не ми е била по-явна окриляващата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откритата грубост на пряко изреченото признание". Стр. 639: "бе тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина"…

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 fev. 2022

Илюстрации:

- Владимир Маяковски (1893-1930).

- Разрушителят Иван Костов (1949).

___
* Пеньо Пенев (1930-1959), из поемата "Дни на проверка" (1958)
** Превод от руски език: Стефан Цанев (1936).
*** Ролята на обиден от изборните резултати щеше да изиграе месеци по-късно главозамаял се възпитаник на висшата партийна школа – Иван Костов (1949), унищожил всъщност СДС като политическа формация.
**** Обскурантизъм (от лат.): схващане, според което човекът от простолюдието би следвало да се държи колкото може по-далече от просвета, или: колкото по-невеж електорат, толкова по-щастливи властници.
***** "Кардиф" – сборник стихотворения (1997).

****** Пасаж, добавен при преписа от 16.ХІІ.2006 г. Бел.м., tisss.