Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 7 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (56.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (56.)

   Системата на представителство не е нищо друго освен управление посредством общественото мнение. Бенжамен Констан (1798-1874)

   29.04.1999.
  Героичната сръбска армия и полиция самоотвержено воюва с беззащитни жени, деца, старци в Косовските планини и равнини. Това, доколкото ни внушават родни последователи на марксизма, била една родолюбива кампания на "братята сърби". Някакви си шестстотин хиляди косовски мюсюлмани са прогонените от "земята на Сърбия", в която предците им са заравяни от стотици години. Може би "законните собственици" ще долетят в обезлюдено Косово върху крилете на опиянението и на радостта. Може би на мястото на тълпите недисциплинирани (?!) косовски албанци сега там ще заселят весели и горди "наши славянски братя християни". Пей, сърце! Какво ни остава, освен да празнуваме?

  В публицистичния сборник на поляка Адам Михник "Коленичи се само пред бога" чета статия от 21-22 септ. 1991 г., в която някогашният говорител на Профсъюза на полските работници "Солидарност", днес главен редактор на най-тиражния полски вестник "Газета виборшча" разисква сръбската тема, вглеждайки се върху ролята на сръбските интелектуалци в този модерен театър на кървавата вакханалия. Ето по-сериозни реплики отпреди осем години, цитирам ги не толкова от интерес към днешния сърбин-интелигент, колкото заради вътрешния наш разговор за ролята и мястото на българската интелигенция да сме на този хал българите в България.

  1. "Най-поразителното нещо в Югославия е склонността на интелектуалците да одобряват националистическата идея".

  2. "В Югославия комунистическата система не беше донесена на чуждите щикове (както това стана у нас, в България, бел.м., tisss). Югославската революция имаше собствени обществени и народни извори".

  3. "С лозунгите за защита на сърбите в Косово Слободан Милошевич (...) обедини голяма част от общественото мнение. Подкрепиха го писатели, учени, години наред защитавали историческите традиции на Сърбия. (...) Милошевич бе подкрепен и от интелектуалци, борили се с комунистическия му апарат, защитавали ценностите на хуманизма и свободата. Те решиха, че като възстановява сръбската идентичност, той ще извърши и демонтаж на комунизма, а пък те ще бъдат и мозъчният му тръст, и изпълнителният му апарат".

  4. "Милошевич беше сръбски вариант на познатия и от други страни национален комунизъм. В Румъния подобни идеи проповядваше Чаушеску. (...) Но Милошевич беше доста по-интелигентно и по-обмислено въплъщение. Затова успя да подчини Сърбия, да подмами значителна част от сръбските интелектуалци и да натрапи на общественото мнение истеричната великосръбска реторика. Днес вече сърбите (...) живеят с маниакалната мисъл за Косово поле. (...) Според тях, спорът за Косово (...) е спор за достойнството и националната им чест (...), за уважение към корените на собствената им национална култура".

  5. "Сърбите се смятат за стена, пазеща европейската цивилизация от варварство и нова инвазия на исляма".

  6. "Сръбските интелектуалци с националистическа ориентация изповядват тезата за хърватите
като народ от убийци. (Така говореха през 1991 г.; през 1999 г. същите интелектуалци така говорят за албанците, бел.м., tisss.) (...) И това твърдение е част от всеки разговор, от всеки митинг. Има ги във вестниците, натрапчиво ги повтарят от сръбската телевизия. И всичката им тази митология, раздухана от средствата за масово осведомяване, е измислена от интелектуалци (...), днес интелектуалците им потъпкват принципите на хуманизма, свободата, толерантността, правата на човека в името на мита за етническа монолитност, на солидарността с племенните крясъци на тълпите. (...) Войната в същата Югославия започна от внезапен конфликт между републиканските политически елити. После се ангажираха интелектуалците, които старателно и упорито изграждаха образа на съседната нация като образ на врага".

  7. Накрая, връщайки се към единични, самотни личности сред днешната сръбска интелигенция, и сред тях сочи Небойша Попович, главен редактор на независимия белградски вестник "Политика", негов личен приятел, Михник обобщава: "Днес му се налага да излиза пред разюздана сган, заглушаваща думите му". И в самия край на статията обобщава: "Да заявиш крехките си истини без фанатизъм, е съставна част от интелектуалното поведение в пост-комунистическата епоха".

  Щеше ми се с кървавочервени букви да препиша тук някои от квалификациите на поляка Михник спрямо сърбите, или по-точно – спрямо онзи облик, с който самите сърби се кичат пред света. Тук Адам Михник не споменава понятието "колективна вина", но внушението от статията му "Могат ли гъските да спасят града?" е именно такова. А дали не е крайно такова едно становище?

  И понеже от пространствата, висотата, от самочувствието на т.нар. цивилизован свят към Балканите се гледа като към задния двор на Европа, където в безпорядък са струпани и се въргалят в пепелта вехтории от предишните епохи, основният ми въпрос в случая е: Дали пък т.нар. интелектуалци на Европа правят разлика между български, гръцки, сръбски, румънски и пр. национален манталитет и подход! Тази Сърбия не толкова е продукт на сръбските политици и интелектуалци, колкото на благосклонността, с която Западът и Нейно величество г-жа Западноевропейската дипломация през последните стотина години я разви, укрепи, та допреди десетина години все още й се любуваше на същата Сърбия като на писано яйце.

  Колко малко знае светът за нас, колко едностранчиво и недобросъвестно именно българската интелигенция е градила лицето и характера ни като нация, различна от "братята сърби"! Как да чуеш шепота на съвестта сред самовлюбените стенания и крясъци на съседите? Техните интелектуални общности винаги са се ориентирали ловко според интереса на т.нар. Велики сили, възползвали са се от същия Западен интерес, по-точно казано, от изгодата на Запада от войните тук. Е, питам, а дали пък тази наша слабост в дипломацията, в ярко опакованото професионално лицемерие, не ни е преимущество в нравствеността? Нас, българите, изглежда лесно ни мамят.

 Доверчиви сме към всичко, що иде откъм благоустроените Западни общества. Но вижте каква тъжна гримаса прозападният стил ни докара – гордеем се с футболист (даже с група млади мъже, начело с простоватичкия им треньор от някакво шопско село), който жестикулира пред телевизионните камери на планетата, псува съдията като побойник от пристанищна кръчма. Несъмнен талант във футболната фиеста, но персонаж, на който приляга онова "тъмен балкански субект" от 1933 г. в пресата на нацистка Германия. Ето това е визитката ни пред света. Нищо друго за българина да не знаят, чуят ли фамилното име на футболната звезда, кимат усмихнати: "Гу-ут, зер гут! Айне булгарише ман!" Т.е. по същия начин както крадливия манго от гетото Столипиново местните хора там го възприемат като типичния българин. Изпадам в тиха еуфория, замисля ли се кой ме представя пред света. А за супер-неграмотните ни днешни политици и дипломати да не отварям дума.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 fev. 2020

Илюстрации:
- Когато "Солидарност" бе в зенита си, Адам Михник (1947)*
- "Кекава интелигенция" беше лафът за мислещите българи.
–––

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

Заспа ли вече? Боже мой, нима тъй бързо уморена
пустиня ледна в летен зной, жар в мразовито време!

Като целувка на глупак, като езичница на клада,
като удавница в гора, като Девети кръг на Ада...

Луксозното ти облекло лежи разхвърляно в безреда,
иззад вечерното стъкло Луната само тебе гледа.

От ревност див и изкушен – испанец във трагична роля,
възправя се мъжът у мен... А ти си тъй красива гола!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 11 jan.2011 – edited by 7 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (55.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (55.)

   20.04.1999.
  Преди 123 години на този от годината ден се захванало най-българското в новата ни история въстание, един вид самодейна театрална трагедия, доколкото разбирам написаното от Захари Стоянов (1850-1889). Нашите уседнали в имота и хомота си до онзи миг българи, повдигнали взор, вирнали глава, засмели се, та се и възгордеяли с мила гордост. Ех, българино! Ех, колко траяло това чудо, а как се проточили сетне кървища и черва, разплиснати по дувари и яки черковни зидове мозъци подире ти!
Батак и черквицата му ми е в ума, и сандъкът с пробитите черепи. Сухото, метър и нещо в земята копано за кладенче с женските фиби и нокти копано. Просмуканият и почернял, наяден от сатъра и българска кръв дръвник. Следите от кръв по стените вътре, докъм метър и половина там, върху черковните стенописи. Всичко виждам, чувам писъците, ревове на ужасени жени и дечица чувам, наред с предсмъртните хрипове от конвулсивно потръпващи току-що обезглавени трупове. Настръхвам за цената на изстрадана по толкова страховит начин Българска национална гордост.

 
 А дали всяка година на този ден по ранина, преди изгрев слънце нашето Народно събрание, Правителство, Президент да не коленичат тук минута само, докато стане видело над Батак?! Да зарежат толкова важните държавни дела този ден, да дойдат и смирено да помълчат пред един от най-яките символи на своя народ. Без речи и гюрултия, без салтанат да постоят пред тази сиромашка черквица! Така я разбирам нашата си гордост. Сърби ли? Гърци? Румънци? Турци? Хайде за миг да престанем да се съобразяваме с когото и да било, за миг – казвам, да се обърнем към себе си като човеци от сой, от корен. Не ни е виновен нам светът, че не сме случили в наше време на водачи. Ама и водачите народът ги възпитава; защото как да управляват, като не ценят своето, колкото и мизерно, колкото и несретно в момента да е то!

  27.04.1999.

  "Пробуда", "Напредък", "Виделина", "Съгласие", "Единство", "Родолюбие". А ако не – имената на личности с принос към националното ни битие: писатели, книжари, революционери, даскали, учени, творци на изкуството – "Христо Г. Данов", "Братя Миладинови", "Отец Паисий", "Патриарх Евтимий", "Сава Доброплодни", "Братя Търневи". И фирмите на първите у нас след Освобождението стопански сдружения, фабрики, земеделски, обществени и физкултурни организации – "Тракийски юнак", "Македония", "Орел", "Балкан", "Българска роза", "Стара планина", "Васил Левски", "Христо Ботев". Ама не! "Прогрес", "Монитор" галят къде-къде по-мило изнежения слух, отколкото естествено звучащите за обикновения българин "Камбана", "Златен лев", "Ален мак", "Независимост", "Свобода", "Борба", "Пряпорец", "Напредък" или "Камбана". Чуждоземското английско "мениджър-мениджмънт" замени българското "предприемач-предприемачество", отдето е и българската дума "предприятие"; ама "имидж" изтласка "добро име"; "родолюбие" е на изчезване заради "патриотизъм"; пък на мястото на "избиратели" и "гласоподаватели" изкипри се "електорат"; вече не "работим", ами "въртим бизнес"; нашата дума "наблюдение" беше заменена от нафуканото чуждоземно "мониторинг"; "сдружение" отстъпи на "джойн венчър"; и вече не казват "съгласие", ами казват "консенсус". Бе, що за мода е това! Отваряне към света ли е, или размиване на българщината, нова "идентичност", "идентитет"? Не ли от ниско самочувствие благата дума "дарител" тъпаците префасонираха на "спонсор" и "спомоществовател" одма стана "донор", "пазар" се оказа "маркетинг".

  
Най-странното, че царе в тази нова мода на отродничество са все университетски преподаватели, точно онзи тип разсъдливи люде, които великолепно би трябвало да знаят, че кощунствата над езика на един народ си е най-банално предателство, а пренебрежението към книжовната ни реч трябва да се чисти като троскот от езика. Преди четиридесетина години питах наивно познат* – университетски преподавател по Български език и Родна литература между двете световни войни, човек с тежест в общността на литературните историци: от какъв зор е това гъмжило от чуждици в научните книги по родна реч и литература. Отговорът му: Щом е наука, тя си има своя терминология, което е нещо нормално за сферата на науката. Ала той съвсем не правеше разлика кое се отнася до тесния кръг високо ерудирани люде и кое – за масовия българин. Зад обраслите с термини и чуждици текстове, кога се отнася до учебник по Роден език и Литература за нашите българчета, защо виждам киселата гримаса у духом несретния умник?

  Чета в превод от френски есе върху философията на изкуството и очите ми боде думата "бифуркация", с която заменили нашата дума "раздвоение". Преводачът – учена глава явно, обслужва едно малцинство от говеда с титла, което се смята за по-велико от хилядите простосмъртни българи. Защо ли постоянно ни бяга от ума върху какви пластове от културно великолепие, съсипвано от чуждопоклонници с високи претенции за ученост, живеем! И онзи пример на предците: да заимстват от върховите постижения на Византийската култура, като ги преосмислят и с любов и уважение към собствения си род и културни корени ги втъкават в езика ни. Те били наясно за кого творят и как народът се учи от ранно детство да цени своето.

 
Начинът ни на говорене и писане е форма на самоуважение. И не, не съм против чуждите думи, но въвеждането им в Българската реч нека да става с уважение към собствените ни национални стойности и задачи. Не казвам нищо ново, някои истини просто трябва да ни се повтарят! Днес българчето в средния курс на школото (да не отварям дума за нагоре) като туземец е вперило очи в чуждици, дето като вонещици пъплят из учебниците ни по роден език. И това е масова практика. 
Ако ви се иска да видите резултата от такова калпаво обучение, достатъчно е да отворите страниците на масовия днешен български печат, да се вслушате в лакърдиите по телевизионни студия и радиостанции, па и в прясно изобретената чрез турски, сръбски и цигански мурафети и маанета чалга-помия с нейните сърцераздирателни любовни текстове.

  Жертвата в чест на каква идея се принася! Ако е за приобщаване към света, дали да не си татуираме лицата като индианци, па да нахлузим кожени гащи като някой американски говедар, па дружно да изревем: Ехе-ей, някой да не е забелязал, че и ние сме част от света на либералните ценности, бизнеса и прогреса?

  То бива курбан-бива, ама бивол курбан не бива!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 fev. 2020

Илюстрации:
- Темелите на българщината са в Баташката черквица; 
- Добри или калпави, щом сме българи, нека се ценим.
–––
* Проф. чл.кор. на БАН и пр. Иван Сарандев (1934). Бел.м., tisss.