Какво ли е поезията без любовта! Първи учител ми беше бедният френски студент, скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463...). Робърт Бърнс открих година по-късно. Преди тези двамата обаче, кумир и еталон в лириката ми бе флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Усетих, че истинският поет сродява, за разлика от политическите шарлатани. – Аноним (1947)
...Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело.
С уханни устни беше таз,
която ми постла легло.
Бе хладен нежния й крак
и кръгла сладката й гръд:
две нежни преспи сняг,
навяни в тоз таен кът.
Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.
А пред разсъмване почти,
за път когато бях готов:
"О, ти! Опропасти ме ти!" –
ми каза моята любов
Целунах скъпото лице,
очите с нега и тъга,
и казах: "Тия две ръце
ще ми постилат отсега".*
22 oct. 1999
НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО
С обуща кални посреднощ в ужасен декемврийски мраз и в пазвата без пукнат грош пред беден дом застанах аз.
"Кой хлопа вън на Рождество?" – дочух отвътре нежен глас. "Не хлопа принц, а същество премръзнало! – отвърнах аз. –
Да би зависило от мен, едва ли бих се опрял до вас, ала след лутане цял ден, какъв ли избор имам аз!"
Открехна пътната врата, прекрачих дървения праг и вътре нагости ме тя като стопанин мил и драг.
Свенливо гледаше ме там; посгрял се, гледах я в захлас. Обхванат от внезапен плам, реших да я погаля аз.
Отвори вехтичкия скрин постелки да ми донесе, от гушката си шала син свали, обви ме с две ръце.
Като разбрах, че ме тресе, от студ ли, не, от мъжки бяс, до стопленото си сърце притиснах я тогава аз.
Таз, дето ми постла легло, и утеши ме в тъмен час – макар без знатно потекло, направи да съм рицар аз.
С коси обви ме, Боже мой! – целувайки ме с нежка страст, макар – пехота, бита в бой, направи да съм рицар аз.
Превземах тез гърди, корем, замрежил поглед, луд, в захлас, гласът й чувах покрай мен и по-щастлив не съм бил аз.
Щом сутринта на път поех към нови друми, с дързък глас до гроб във вярност й се клех... и сетне с други лягах аз.
Как лъгах я! О, как щурях без миг покой и в зной, в и мраз, но само с нея, знам, че бях въздигнат като рицар аз.
В оназ колиба някой ден
навярно ще се върна аз
и може би на колене
ще я помоля с гузен глас
да ми прости, но Боже мой,
ще я намеря ли сама –
пак млада, тръпнеща от зной,
останала докрай мома?
Ръми пак декемврийски дъжд
и в бедно някакво селце
сънувам се отново мъж
във мраморните й ръце.
О, не, не станах по-богат,
ни славен някога съм бил,
но и на път към Оня свят
ще следвам образа й мил.
Къде е нежното моме...?
Не съм я повече видял,
но случа ли се насаме,
за нея мисля си с печал.
Пловдив – средище на европейската цивилизация
Plovdiv, edited on 19 noe. 2023
Илюстрации: - По-добре съм в бедна хижа, отколкото в дворец! - Младата жена е извор на трепет за изкуството.**
___
* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html ** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.
Който не си знае предците и не любопитства как са живели и за какво са мечтаели, става лесна плячка за лъжите на философи-отродници, отрепки лицемери. Живей като обикновен човек и бъди благословен, ми е девиз от детски години. Побелялата г-жа Дора Попова, първата ми учителка от I до IV клас в пловдивското основно училище "Сашо Димитров", се оплаквала на майка ми: "Градя му пиедестал пред класа на вашия Гьорги – защото го виждам, има качества, и емен-емен, ще го давам за пример, а той вземе, та направи пак някоя магария и пиедесталът се срива – всичките мои усилия хвръкват по дяволите". – Аноним (1947)
19 maj 2008
ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.)
Млади, преизпълнени с копнеж и планове за бъдещето, в най-гладните години, в т.нар. купонни времена, когато левът главоломно се обезценил, чичо ми Насо шетал по селата край Пловдив да ремонтира шевни машини. Местните му плащали с произведените лично от имотеца си боб и сирене, мляко, масло, брашно, ориз, зеленчук, яйца, кокошки, мед и пр., та у дома често се говореше колко предприемчив бил в онези години този ми чичо.
Питал съм защо между тях си братята го наричат Насо Гащара, и баща ми рече: "Гащите му все до под кръста свлечени бяха, затова". Първите двама – Митко (1909) и Дончо (1910), все заедно били. Четвъртият и петият – Течо (1920) и Киньо (1922), и те все заедно. Само с Гащара (1912) никой брашно не мелел, че от дете бил Насо див и своенравен. Веднъж, когато ни бе дошъл на гости, когато живеехме вече в собствен дом и се нахрани, обра с длан трохичките от масата и със замах ги метна в устата си, грееше сит и доволен: "Ей, Киньо, на Олу-дере (местност някъде покрай Марица в Харманли, дето батковците храбро се бухали в дълбокия вир от увиснали над реката клонести каваци, а най-ситният сред тях щапуркал из плиткото) посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек). Помниш ли, това помниш ли!"
Пред очите ми още е блестящият от никел, в цвят сребрист металик и в тъмночервено мотоциклет, бижуто на австрийската фирма "Пух", с което бижу Насо се отнасяше като към жена любовно. Катастрофирал, полежал три дни в кома, но не съм сигурен от катастрофата (ударил се в дървена тараба заради пресякла пътя му бременна жена) или от бой в полицията преди Девети и в милицията подир Девети септември 1944 г. до края на живота си остана, дето има приказка, не съвсем с ума си. Присмиваха му се братята Митко, Киню и Течо заради грандиозните му планове: "Хайде-е-е-е, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници!"
Сред четиримата, без онзи, когото никога не съм срещал, че издъхнал млад от притеснение (едничък от братята не напуща Харманли), чичо ми Дончо – вторият, роден в 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: женил се, родили му се две дечица, развел се, пак се женил, пак се развел, трети път се женил, родил му се син, докато най-накрая от потрес, от що ли, че му се изтърколил най-големият тъпан от платформата на вагона, скъпият му на сърце голям барабан, дотолкова се притеснил, че от притеснение се споминал), Насо Гащара бил най-буен, най-изпълнен с енергия за подвизи.
Живееше някога чичо Насо със семейството си и с други наематели току на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над бул. "Шести септември", срещу входа на пловдивския Районен съд, залепена за легендарната Аптека "Марица" – онази чудесна, култова за архитектурното майсторство сграда с орнаментите, фризовете, нишите със статуи и бюстове на древногръцки богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите от Народната власт разрушиха, за да вдигнат скучен до смърт многоетажен жилищен блок. А ето нещо, което научавам от братовчед ми Гогата (1943)… Ядосан на една от съседките, буйният му баща я метнал като чувал картофи от балкона на II eтаж върху тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери подгонил с водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка, връщат се онези ми ти докачливи хора на реда и властта, този път въоръжени до зъби и той… им се предал.
Трудно е да си представя нормален човек в години тъкмо подир едва-що отминалата касапница на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е, настоява братовчедът, само че когато му отидохме на свиждане с мама и сестра ми Нина, не можахме да го познаем: предните му зъби изкъртени, целият потрошен, оттекъл, кървав, посинял, подут. И ми минава през ум: дали Течо (1920), четвъртият брат, който се калесал да служи на Новата власт, не отървал буйния си брат от куршума? Наистина, потрошили му кокалите на третия брат, здравето му взели, акъла може би му взели или по-скоро затвърдили вродения у него жилав инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на т.нар. Народна власт.
Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена сякаш част от онази атмосфера на респект, която почти физически усещам да е витаела между бирника и синовете му. Когато обявих, че съм решил да се женя за момиче от Добруджа, баща ми, когото следях зорко с очи в онзи момент, нищо не ми рече, само изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отишъл да ми се разпищоли".
Чешит си беше Насо Гащара. Чувал съм независимо един от друг да се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тая държава няма да й работя!" Което ще да рече: аргатин на чужд сайбия за нищо на света няма стана, че съм роден да съм на мене си и на труда си стопанин. И наистина, до края на живота си нито един от тези двама мои невероятни родственици не заряза великата своя мечта да си има работилничка, дето на себе си и на майсторлъка си в занаята да е господар.
Неуморим мухабетчия, появи се непоканен у дома – изпосталял, ушите му светят от глад, а в изрядно изгладен костюм и в риза от най-скъп плат, с вратовръзка, лъснат-бръснат, вони отдалеч на одеколон, ама в кецове. Сваля си патъците в антрето, пък чорапите му смърдят, цялото антренце усмърдяват. Чистник иначе, все пърхот, трохи, косъмчета от реверите си чисти. Пет-шестгодишно хлапе, криех се зад гардероба, само като го чуех от външната врата, че иде; плашеше ме неистовата му любвеобилност... Вече гимназист, най-бърз сред младите каякари в Армейски спортен клуб "Ботев", вървя си за тренировка към Гребната база и го виждам този мой страховит роднина, метнал през рамо две торби с ябълки капушки, държи чанта – и тя с ябълки пълна, бъбри сладко-сладко милият с войничетата от някогашното десантно поделение в района на по-сетне тук построената Братска могила, черпи ги с ябълките, събирани по къра. Същински Божи човек. Такъв си остава Насо Гащара в паметта ми на негов племенник. Две или три години го държат в психиатрична клиника, която си е всъщност пандиз за неудобни на властта криминални и цигани апаши; всъщност то си е бил концлагер нейде около Хасково, в Югоизточна България; и това – за непремерени вицове и приказки срещу властта.
В дървена барака, на хълм над психиатрическата комуна, живял сам-самичък; сбирали се лагеристите около него да им посвири на китара, да им попее, да им каже за великите негови планове и проекти. Откриват го няколко дни, след като издъхнал. Десетина години, а може и повече да са, най-близките му тук, в моя Пловдив дъщеря, син, внучки, не знаят къде е заровен. И днес никой не знае. Стихотворението "По траверсите" писах за този чешит от бащиния ми род, трети между харманлийските петима сина на Урсуз Господинка и бедния бирник Георги Бояджиев. Бил съм ужасно наивен. Дето има една дума, белята със свещ съм си дирил, кога отнесох това стихотворение в пловдивския ни партиен всекидневник "Отечествен глас"; и там Александър Бандеров* взе, че го пусна за печат този текст с посвещение "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този вестник папките от отделните години би трябвало да се пазят в местния общински храм на паметта и изкуството; за Библиотеката "Иван Вазов" в Пловдив говоря.
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми все повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкоз да му мязаш". Може би затова ми е специално отношението към този чешит, за когото писах ей това:
ПО ТРАВЕРСИТЕ
По-горе билото, майстори! Иде женихът – Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.**
И както си вървя към къщи, подскачайки от крак на крак, и леко отмествам между релсите тревата да гледа по на юг, а не на север...
И както ходя все по-сръчно по тая черна, грапава, плешива, олющена, изкаляна Земя... И виждам – моят чичо се завръща...
Нарамил две торби, чувал и чанта, пресякъл много пътища потайни, изкачвал триста склонове опасни и множество ужасни върхове... На гола пръст умирал до насита, от всякакви реки вода отпивал, на всякакви случайности приятел и смъртен враг на свойте врагове...
Той иде и петите му отпяват, така че двете стари гуменетки и възелът на сухата му шия ми казват: – Хей! Каквото и да става, не виждаш по-красив, по-горд от него и по-достоен в целия ви род!
Plovdiv, edited on 19 noe. 2023
Илюстрации:
- Пловдив, 1941. Третият от братята с жена си.
- Пловдив, 1977. Край стария мост на Марица.
____
* Редакторът на пловдивския партиен всекидневник поетът Александър Бандеров, който след хаоса подир Десети ноември 1989 г. напусна Отечеството и отиде да издъхне при сина си в Канада.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
