Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 18 април 2019 г.

ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота... Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, поместват снимката ти в списание Форбс и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче самият Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, миличък! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".*


  ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Събудих се, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми лекичко като сянка през процеп се изнизва. Сънувах актьор брадат и космясал, копие на излъчващия нечистоплътност и аромат на лют качак Андрей Слабаков, да се угощава с приятели, понеже тъкмо се оженил. Женен бил веднъж, подразбира се, но нещо се случило и останал без жена. Живял доста време сам и честит, че не му се вре някой в живота, не му брои греховете, не му се мръщи в леглото, че го цепи глава и не ще секс, хастара на душата не му преобръща наопаки по три пъти на ден. Та на запивка в ресторанта към местния Театър на армията (армия може да нямаме, но театър да) с чаша вино в ръка тържествено обяви: "Трябваше двайсет години да минат, докато отново се престраша". Естествено – да повтори несполучливия експеримент. Кой знае от какъв зор, в съня ми от хихикащата компания запоят бе наречен "Сватбата на Злобаря". Злобарят, младоженецът, демек, разправя: "Седяхме си ние тук, когато някой, дето се промъкваше между столовете зад гърба ми, ме заля с уиски. И така се запознах с великия български поет Т.Ч. и станахме приятели".

  В този момент, докато обяснява как се запознал с Т.Ч., майката и бащата на попрезрялата булка (чието лице в съня си не виждам: ни лице, ни тяло, единствено дантели-дантели-дантели) даряват милите гости. И се чува сочният глас на мамчето: "Този комплект от юрган, юрганска торба с две калъфки за възглавници и новичък чаршаф е за младото семейство. Да ги пазите чисти и неопетнени, ей, да не ги цапате с ръждата на омразата, нито с изневяра и предателство!" Овации откъм подпийналата компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. Това е въпросът". Което звучи, казано в прав текст: Да се обичате, ей, че дяволите ще ви вземат!

  Събуждам се. Що за глупост, мисля си, като нямам намерение да се женя. Да не ми е изпила чавка ума!" И още си мисля: а бе, какво стана с онези шумни някога, розовеещи като пъпка сред гюлов храст знойни момичета? Свежестта отлетяла, загнездило й се притеснението, че вече няма кой да я пожелае, че животът на лекокрила пеперуда я отминал. Замята милата все още онези копринени мрежи: с гальовно гласче, въртене на раменца, пооправяне на пооределите косици и поглед, стрелкащ се като лястовиче над бързей. Съчувствието не ражда любов. Къде бяхте досега, та никой не ви се хванал в копринените мрежи? Яла-пила-веселила тогоз и оногоз, търчала подир жребец някой, дето не го било еня за нея. Дете не родила, не отгледала. Живяла под един покрив с мъж, прала му бельото, готвила му, купувала му подаръчета с повод и без повод, а сетне й омръзнало, та побягнала, или още по-зле – той сам си тръгнал мизерникът му с мизерник, ей така подло, без хич да страда си отишъл, като внезапна тотална амнезия... забравил, че любимата му съществува. И после какво, освен като зверче от дупка да следи как младите й щури посестрими, опиянени от хубостта си, пробват да изчоплят някое златно зрънце от пепелта на живота. Разбира се, не Адам, а Ева е водеща в любовните авантюри. Предизвикателствата от нея идат. Затова логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак, докато за такива като вас, хубавелки, мога единствено да въздъхна: Ами да! Надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па така се увлякла, че накрая и себе си надхитрила. 

  Валентина Р. от градеца С. в дълбокия прованс бе някога най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк ухажори я следваха по пети като хрътки, като телохранители. Сред тях – неколцина приятели от онова чудно време, между които Николай Стоянов – млад, перспективен белетрист от школата на Кольо-Николовата "инфантилна проза" и бъдещ собственик на издателство, па и капризен шеф на жури за литературната награда "Балканика", Владимир Янев – яростен почитател на френските "прокълнати поети" и бъдещ професор, т.е. университетско светило по Българска литература между двете световни войни. Мотаеха се наоколо й и неколцина вече одъртели, поизчерпали се посетители на писателското кафене, неколцина отракани журналисти на Партията ръководителка, както и две роти напористи, неизявени още бъдещи гениални световни поети от Ломско, Тополовградско, Ямболско, Хасковско, Лудогорието и Дунав, до Ирин-Пирин, от Врачанските и Плевенските махали до Странджа баир, млади оптимисти, ценители на изящните женски форми. 

  Но Валя бе недостъпна, затова и вероятно триж по-изкусителна за натрапниците. Ходеше в траур – черни обущенца, черен чорапогащник, черна пола, черна блуза, триъгълен едроплетен шарф, естествено черен, метнат през пухкавите раменца. И само бялото й обсипано с лунички дяволито личице и пищната естествено рижа коса, сплетена в дебела плитка, я правеше като да бе излязла от парижко кафене, от афиша на онзи мъник телесно, но тъй забележителен Тулуз-Лотрек. Ще избързам с няколко лъвски скока и ще добавя: веднъж на четири очи ми показа как се сваля дебелата очна линия, която очертаваше пъстрите й очета – хвана крайчето на единия от клепачите и отлепи черна лентичка... хитро полско изобретение, моля ви се. Около два месеца препускахме винаги надвечер из ветровитите булеварди на София. Сядахме на някоя пейка – понякога зад езерцето Ариана, друг път пред Софийския куклен театър. Бъбрим за стихове, за поети и се натискаме. Имаше солидни, грандиозни планове за живота. Проектираше как ще се оженим, после ще заминем да следваме в Литературния институт "Максим Горки" в Маскве или в Ленинграде, после вече е лесно – ще творим, ще бъдем прославени, заможни и аристократи.

  Веднъж или дваж (десетина години след като завърших следването си, ожених се за друго момиче и то ми роди две дъщери), като съм прескачал по служебна някаква работа до София, съм й звънял от уличен автомат да се видим, но явно съдбата беше решила окончателно да се разминем с Валя, дори като случайни някога и доста добри познати. Какво станало с някогашната така плътски, духовно и всякак желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната словесност; мога с мъжко тщеславие да спомена единствено, че съм се целувал с една от най-известните и най-високо ценени съвременни поетеси, носителка на престижни литературни отличия, чието творчество се смята за принос към националната литературна съкровищница, а също така ухажвана от Националната телевизия и Националното радио. В поне три предавания съм я слушал красиво да говори по сериозни теми, като пренебрежението към талантливите млади българи и въобще, за ранната смъртност на таланта и несретния живот на интелектуалеца. Последното засега предаване с Валя бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната родна лирика. Накъсо, тази симпатична, образована, аристократична дама осъществи буквално и стопроцентово мечтите си. Нещо повече: стана съпруга на светило в артистичния свят, с ценени, проспериращи днес икономисти и банкери отношенията им, както мълвят в онези приоблачни аристократични среди, били специални.

  Може би вече се питате да не би да чеша стари рани... Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно съгласие, с поуката, че характерите ни дотолкова си приличат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди пет месеца пратих по гастролираща из нашите географски ширини столична поетесса мижавия си (стотина страници, частна поръчка) сборник стихове. Отговор от Валя Р. нямам и си мисля унило: "Къде ти! Днес край чаровното някогашно момиче от градеца С. не прохождащи литературни пубертети и нежни мастурбанти, а табун от коскоджа ми ти професори и академици като хайгъри пръхтят из росната литературна морава". Но убеден съм, онова неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма как да се успокои, да я остави на мира. "Още! Още! Още!" нашепва дяволчето у нея, докато горката успява някак да заблуди света с онова, което отдавна не е или никога не е била.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 fev. 1999 – edited by 18 apr. 2019
––
* Уилям Сароян (1908-1981), от романа "Човешка комедия". Бел.м., tisss.