Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясняват, и обясняват. – Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)
9 mar. 1987
– Името ми е Вера (от Вяра), обаче не си харесвам името. Да бях умряла, когато съм била мъничка, сега никой нямаше да страда, понеже мама и тате нямаше тези дни да се развеждат, просто нямаше да им се налага да се женят. Сестричката ми Надя също нямаше да я има да ме притеснява, защото виждам, едва диша, има бронхопневмония и след половин час се налага да пак да я водя на деветия етаж и една съседка там да й бие инжекция. Но когато има нещо да става, то си става, каквото и да направи човек. Много ми е самотно, а навън като че пак започва да вали онзи неприятен февруарски дъжд, и като изгася за миг лампата и надникна иззад пердето, улиците са пусти, няма жив човек, асфалтът на паркинга лъщи като полиран и колите лъщят като чисто нови.
Поне както в други неделни вечери момчетата да се бяха събрали под козирката на нашия вход Б, и пак да подрънкваха на китари, но и тях ги няма никакви, запилели са се някъде с другите момичета и изобщо... Обаче това е друга тема, както казва нашата госпожа Венедикова по български.
Била съм само на два дена, когато баба ми Вичка от Добруджа дошла със сестра си Петрана, за да ме погледне. Погледнали ме, оставили си даровете неразопаковани на масата и веднага си тръгнали с нощния влак за Варна, оттам с рейса – закъм Балчик и Тригорци, за да разкаже на съседките в Тригорци, че мене няма да ме бъде и въобще, започнала да се подготвя за телеграмата от Пловдив, с която щели да й съобщят, че съм си отишла от този свят. Ами толкова съм била мъничка и синя-посиняла, нямала съм сили дори да плача. Пъпната ми връв се била омотала два пъти около шията ми, та лекарят казал: Цяло чудо е, че туй бебе се измъкнало благополучно на белия свят.
Имам спомен как в леката кола на пловдивския ми дядо Кирил тате ми подаде едно вързопче с нещо, което шаваше вътре. И когато отгърнах розовото одеалце, за пръв път видях сестра ми. И така съм се разкрещяла от радост, че едвам ме успокоили, да не би да уплаша бебето. Крещяла съм, а сълзичките ми се стичали по бузите: "Кака... кака... кака! Аз съм кака!" Ами тя си беше толкова сладка, едното й оченце затворено, другото се кокори. И си кротува хубавелката. Усетих дъха й – лекичък като въздишка на котенце. Обаче ми я взеха, издърпаха ми я от ръцете и отидоха да се снимат, а ний останахме с дядо в колата. Пък дядо само си мълчеше, гледаше през стъклото право пред себе си и аз си седях сам-самичка на задната седалка. Че ний, двамата с него, не си говорихме тогава.
Една зима имахме папагалчета в клетка, хранехме ги и тате отваряше вратичката, а те летяха из стаята. И като дойде пролетта и навън всичко се раззелени и разцъфтя в различни цветове, те започнаха да се блъскат в прозореца, защото и те са глупавички като другите птичета. И веднъж, като останахме пак самички с Надя, отворих вратата към южната тераса и без да се усетя, женската, която беше зелена и много по-красива, излетя и кацна върху въжето за пране да си подрежда перцата. Толкова красиво беше разперила крилца, които заблестяха на слънцето, че няма никога да забравя онзи миг. А мъжкият, който беше по-грозен и целият се беше проскубал горкият, джиджикаше отвътре, все не успяваше да уцели изхода. Блъскаше се в стъклата и се свличаше на пода, и разперил крила, дишаше-дишаше с широко разтворена човчица и ме гледаше учуден като човек. След седмица умря от мъка. А хранилките му бяха пълни с просо. И го погребахме двете с Надя долу – на поляната под южната тераса. Издълбахме му гробче на поляната и послахме отвътре клечици и пухчета. Много плаках за него.
И дядо си отиде така, за една седмица. Само че тогава ние с Надя сме били на село в Добруджа. И като се върнахме през есента за училище, тате ни заведе край реката и ни разказа какво се случило и как дядо горял сам самичък в колата, понеже не можал да излезе, докато обгарял на паркинга зад милиционерския блок в съседния жилищен район Тракия. Обаче това е още по-тъжна история и не ми се иска да ви я разправям. Сънувах го после често нощем, все такъв един весел, приказлив. Пък той беше много мълчалив. Дори докато горял в колата, пак мълчал! Кой знае защо в сънищата ми все се усмихва, отваря онзи негов шкаф, дето държеше специално за нас с Надя бонбони, фъстъци, бадеми, и ми тика в ръцете стотинки или цели левчета.
Чувам как сестра ми кашля в съседната стая и ми е малко криво, че не мога заради нея да поизляза, да се разходя с другите деца от блока. Ама такъв мрачен ден е днес, голям студ и киша! Сестра ми се прави на непукистка, каза ми, че най-приятното нещо за нея било да й бият инжекция. Нас двете тате ни научи, когато много ни боли, да се усмихваме, да се смеем - да се смеем като луди. И по-леко става. И е истина. Спомням си, като бях в детската градина, дойдоха да ни бият гама-глобулин. И аз бях спокойна, най-спокойната, най-веселата. И съм се смеела, когато сестрата взела да си приготвя спринцовката, и после вече не помня... Защото съм се свлякла. И леличката казала на тате, че съм се държала странно: за пръв път й се случило да види как някой се смее от страх.
Щастливка е нашата Надюша! Вчера вечерта, когато се гушехме двете в леглото на мама и тате и чакахме някой от тях двамата да ни звънне по телефона или пък да се хлопне вратата в антрето, и тогава сестра ми каза, че много се радва, дето е болна от такава сериозна болест, защото сега всички ще се грижат за нея и ще й угаждат, а пък тя ще си лежи като кралица в леглото на топличко и ще се глези.
Ако се интересувате как изглеждаме ние със сестра ми, тя е русичка и със сини очи. В добруджанското село на баба ми говорели, че била същинска майка ни в детските й години. Пък аз приличам на тате, казват: одрала съм му била кожата. Те и двамата са ни добри, ама не се разбират. Да имаше някаква сила, да реши вместо тях въпросите, дето не успяват да решат заедно, щеше да бъде прекрасно. Ама изглежда няма такава сила, или ако я има, тази сила е решила да се разделят, и сега ние с Надя не можем да решим кой ни е по-мил. Защото и за двамата еднакво се притесняваме, където и да се намират, макар че за тези работи избягваме да си говорим. Съдба, какво да се прави!
А вън така вали, сякаш някой плаче и сълзичките му се стичат по прозореца.
–––
* Из сюжети от действителността. "Може би не ми носи нищо. Искам тате и мама да се съберат, но както винаги няма да се сбъдне“, пише Валентина. И добавя, че обича Дядо Коледа, защото той е единственият, който я разбира. Пощенските служители, назначени да изпратят отговор до децата от името на щедрия старец, признават, че някои послания ги трогват до сълзи. Вж.https://lupa.bg/news/zaradi-mama-i-tati-momichence-ot-plovdiv-se-otkazva-ot-podaraci-za-koleda_91262news.html?fbclid=IwAR0t7SI2kgCR4nb103TnaSYuD33lwQGg9R-ie0k4iqBTN96pHYaw6lFTeHo
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)