събота, 18 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

    
27.12.2000

    Илюстрация на стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Томас-Мановия роман на стр.76 е описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащите иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето „цялото великолепие” (обособеното от текста – от мене, Г.Б.):

   
Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото име „душевна чистота” или със сериозното и хубаво име „срамежливост”, или най-сетне с унизителните имена „бягство от истината” и „притворство”, в него имаше дори и някаква мистична боязъни благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш той нито можеше, нито желаеше да знае нещо за това, което чуваше:един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…
 
   Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е, ала защо толкоз увъртяно от страна на автора? Тук детайлът не е гъвкав, изящен, ами стои като слуз на туберкулозен. Ако е белег за "висок стил", има нещо сбъркано в основата: все едно насилник или проститутка да ми представят като еталон за нормалност, хем с претенции за ирония, т.е. аз, читателят, да ги тълкувам с обратен знак: да откривам колко са противни и това да е повод да се устремя към нормалността. Замирише ли ми на дидактика, побеснявам!

    Младичкият, току-що получил инженерна диплома синеок бюргер (което ще рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в оня класов марксически смисъл") Ханс се изкачил на Вълшебната планина при изнежени аристократи, като че само за да се разболее телесно, което пък ще го доведе до духовно просветление за истините в живота...

   Така според авторовия замисъл в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву-, три- и четирипластов за тълкуване, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман, само че тоя път не роман, описващ приключения и авантюри от пространствен, видим характер, а описващ в рамките на Фройдовата психоанализа митарства на душата из селенията на Любовта, Смъртта, Щастието, Смисъла на Живота.

   Действително гръмко обявена задача, особено за период преди нахлуване на фанатичните експериментатори комунисти (от болшевишки тип), фашисти и национал-социалисти, които взривиха света с кощунствата на тоталитарния модел държава a la Big Brother. Тежък, мазно плъзгащ се, муден е тоя стил на писане, напомня ми уютен стар тролейбус на фирмата "MAN" с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено отопление и плътно затворени стъкла и отдушници, които никога не се отварят. Същински пъкъл за човек от Юга и Югоизтока на Европейския континент.

1926 година. Томас Ман (1875-1955)

      Тая проза ми дава основание да се почувствам още по-привързан към игривия, ефирен, дяволит и много по-човеколюбив стил на – тъй да я нарека: средиземноморската литературна традиция от библейските текстове насам.

   Спорейки с Достоевски или Томас Ман в сферата на стила, не бива да губим уважение и респект пред тяхната гениалност и прозорливост; убеждавам се само колко по-различен тип душевен и духовен строй притежаваме точно ние, българите, като жители по граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, на повърхността си нехаен сякаш Изток и строгия, умозрителен, скучен логически Запад, далеч от мъгливия ограничен в себе си Север, ала органично вписващ се в предизвикателно любознателния открит за света южняшки темперамент. Величествено се извишават във философските целини и Руската, и Немската класическа традиция, но са чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно зрелище, каквото е действителният живот.

   
28.12.2000

       Другото значение на понятието "модерно" - бързопреходно! Модерното е предизвикателно и за късо време изчерпващо се. Предполагам, явява се единствено за да разбута рутината, да очисти делничната занаятчийска шлака от творчеството, като философия на духа.

     02.01.2001

Кинематографичен образ на младия Ханс Касторп

   Томас Ман, "Вълшебната планина", с. 267, думи на Лодовико Сетембрини към 24-годишния Ханс Касторп, току-що съобщил, че хората от родната му Германия са "твърди и студени": Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси. Ето какво отвръща Сетембрини: ...упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен за живота, за онази форма на живот, за която е бил роден.

   Звучи опияняващо, а и подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априорно стила на живот у родителите си. По-късно, когато поеме на собствени плещи своя дял от общия товар на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, се смирява все повече и повече – и то става, понеже вече го боли за постигнатото, за имота, за наченатите проекции от „сивия” делничен свят.



   Младостта е нетърпелива, повърхностна, механично оценява: морето е до колене; всичко, що лети, се яде; с чело стени пробива; бързо се пали и лесно прегаря; търси спор, не решение; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е наречено с големи кухи думи, като да речем: Свобода, Братство, Равенство, Народ, Човечество, Щастие, Идеал, Световна революция, Благоденствие, Вселенска хармония, Всемирна любов... При всичките си пасиви, възрастният има едно печално предимство пред заредената с жизнена енергия младежка маса – възрастният е конкретен. И то е, понеже опитът учи, че животът е по-многоцветен от всякакви зададени предварително схеми, формули, романтични решения. Т.е. всеки случай е уникална ситуация, колкото и да сме стандартни и повторими наглед.

   Цит. съч., с. 297: 
Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му... 


   Определенията са на Сетембрини, напътствие към младия Ханс Касторп. Очевидно Сетембрини е резоньор на автора (негов двойник в романа, тъй да се рече: подставено лице), което придава на постничкия литературен сюжет научно-философска окраска. Томас Ман се спуска в бездната на психологическите детайли, които населяват делничното ни битие. Външно неугледни – понеже ги възприемаме за елементарни, а всъщност под тях се спотайват гроздове магнетични импулси, извиращи от… или насочени към подсъзнанието и подсъзнателния космос. Претенциозно, изненадващо, самовлюбено, но... вярно, фройдистко тълкуване на човешката същина.

   Като научна популяризация – да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затуй е европейски и световен автор, защото съвсем не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо г-н Фройд; ето го края на една от частите в пета глава (с.300):  
Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., Г.Б.); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.

     06.01.2001

    С. 402-403 на „Вълшебната планина”... Пародия или автентично изображение, стилът на Томас Ман развенчава циничното в подхода към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността се съчетават в гротеска, изводът, подложен на ирония: личността е тъй нищожна, дотолкоз обладана от „правилно” и откровени заблуди, че буди единствено жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено, лицемерно, егоистично, склонно към грандомански изцепки създание. Бих казал: авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

   Чета не с удоволствие, а с усилие тоя роман. Твърде рядко ми се случва, че да не го забележа.

     07.01.2001

    По повод пасаж на с. 460, повтарящ тема от предходната размяна на реплики между младия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по темата (с. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Изтока на цивилизования Запад от Европейския материк. Изтокът – в презрителния смисъл на думата „азиатски”, т.е. креслив, инертен, дрипав, аморфен, неподреден във всякакъв смисъл.


    Т. Ман, чрез отговора на Сетембрини (с. 325): ...истински опасен противник е непознатият. С. 327, пак Сетембрини: ...избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете да грухтите – пазете се! (към неопитния Ханс).

    С. 209, отново Сетембрини: 
...единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.

    С. 428:
Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
    - Коя е пък тая Лилит? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
    - Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е, за млади мъже особено, поради хубавата си коса.

    (И по-нататък!)
Цитирах само пасаж от шедьовъра на вашата национална литература.*

    С. 460:
Този, който търсеше морала в разума и добродетелта… (отнася се до Лодовико Сетембрини, ключов образ в романа) – образ на възпитателя, хуманиста, поклонник на класицизма, опонент на романтизма във философията и изкуството, като абстрактен стремеж към т.нар. „световен прогрес” или „общочовешко щастие”.

      Следва
Plovdiv, redact. 19 apr. 2015
________
* Очевидно визира немската литературна класика, бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...