Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 20 май 2015 г.

Публицистика - ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ (ІІ.)

ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ (ІІ.)


          Продължение от 27.10.1998

      Хитрост и манипулации – това е панаирът на пазарището! Пари лежат в края на цялата верига от лъжи, понякога много пари... Това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят цвета на кожата при всяка смяна на властта. "Дръжте парвенюто!" – зове именно някоя Госпожа Франческа*.

      А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо живее, диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!

      Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, па той ми предава думите й: "Виждаш ли как обикновено може да се напише нещо красиво". Това – по повод стихотворение от сборника "Кардиф", чието заглавие той не успя (?!) да си спомни, но общо взето държеше да ми го покаже.

      Тщеславен ли е земният Иисус?

      И още как! Много, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост – що, като е бил (възможно и сега да е) истински бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта. Материалният бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както примерно морето изхвърля подутия подпухнал труп на удавника, понеже е изгубил умение да се справя с вълните.

      Във филма "Томас Бекет"** Кралят (Питър О'Туул) уби праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после – показателно! – убиецът обяви жертвата за светец, въздигна храм в нейна чест и тържествен, шествайки сред слуги - грешници и те като господаря си, завтече се свещи да пали, да коленичи, чело в земята да блъска, икони да целува, да се моли, и накрая със светнала от фалшива праведност физиономия: да дръпне пред множеството слуги патетична реч върху великолепието на нравствеността, разбира се. 

      О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

      Ей таз амалгама от Добро и Зло, греховно и  праведно ме очарова. Има тръпка в тоя живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият Евгени, като обяви пред четири квартални пияндета, без да броим извънбрачната му приятелка, че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб." Тъй ли! – разтваря се златната ми уста. – Че какво общо имам баш пък с тоя ирландец?! И професионалният криминалист Евгени, най-печеното местно ченге в борбата със столипиновски крадци и изнудвачи, се хваща на въдицата, принуден още веднъж да рече, тоя път триж по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас Бекет".

      16.11.1998

      Двайсет дни – нито ред.


     На 27 октомври в десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с Re. към "нашето местенце край реката". Като лисица Re. се вмъква в гаража, настанява се на предната седалка, отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам във верига още един акумулатор, както съм го правил и друг път, и когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният акумулатор гръмна, разлетя се на късове, плисна ми киселина в лицето. Облак дим с лют мирис изпълва гаража. Re. се втурна да отваря и другата врата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасова бутилка.

      Три-четири дни лявото око бе кърваво; слава богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол!... Мисля си по тоя повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, не подозираме колко близичко са Нещастието, Смъртта. И ми "изгрява" новозаветната идея за преходното материално, за силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека.

      Обявявам на разтревожената Re. по телефона, че тая неприятност има и добра страна: няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.


      Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият ни свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост таи женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на всезнаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава същата оная, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини сме унижавали с юнашки егоизъм. Като ангел от Небесата слиза рани да превързва, от нас самите да ни опази.

      При всичко, което Re. е сторила за мен, тия приказки са нередни, нещо кощунствено има в това, че ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани. А може би женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни - не винаги осъзнати и от самата нея - импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболийките, които крият кодове на познанието... То е излъчването на царствено великодушие у влюбената жена.

      Но ето, отплеснах се, тъй че крайно време е да спра.

Plovdiv, redact. 21 maj 2015
______
* Вж. двете реплики от 03.05. и предпоследния абзац на есето "Ястреб плячка не дели" от 28.06.1998 - http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1319460/page/0/vc/1