ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1483.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1483.)

  Кога обсъждам с човек от майчиния род живота, характера и стореното от предците ни, разбирам как леко издаваме меродавни оценки и колко невероятно трудно е да ги разберем защо били такива, каквито са, само не и ангели небесни. – Аноним (1947)

  1 uli 2019

БОРИС И НЕВЕНА (Два дена по-късно.)

  Георги К. Бояджиев:
  – Краси, мислех напоследък за това, което каза за дядо ни Борис. Имаш основание да си му гневна, и аз бих се разлютил на твое място; но има, според мен, нещо у теб, което не ти оставя възможността да погледнеш към Миналото в широта – детайли от злото ти вгорчават живота. Замислиш ли се, колкото и да е странно, и слънцето, що е слънце, и то си има петна. И Левски, колкото и да ни е образец как се работи за род и отечество, взреш ли се в детайли от живота му, има кусури. Бъди здрава, Животът е много сериозно училище, в състояние да те изненада с нещо извън стереотипа.

  Красимира П.:
  – Да, училището на живота ми бе сложно и взискателно! Детството, с жестоката ми майка и изстъпленията на дядо, ми беше трудно и остави отпечатък. След тях и след пияницата – бившия ми съпруг, повече лошо не видях. От двайсет и осмата си година досега имам толкова щастливи моменти, че не мога да ги изброя! Сякаш бе изчерпана лошата карма и съм в постоянен възход. Та ти не ме съжалявай, нито ми съчувствай! Ето днес е свят ден (Петровден), и съм благодарна на всички светии.

  Георги К. Бояджиев:

  – Опитай да отсееш зърното от плявата. Борис Дявола бил жесток към близките си, това е известно, ама се е борил сам в живота и с неговия проклет характер постигнал онова, което малцина в неговото положение на сирак и бедняк успели в онези вълчи времена преди и веднага след Втората световна война да постигнат.

  Красимира П.:
  – Ето нещо, което със сигурност съм наследила от неговия джинс: упоритостта, а и амбицията да успявам. Но не злобата, не и егоизма му!

  Георги К. Бояджиев:

  – Жената в живота на толкова сърцат мъж има изключителна роля. Баба ни Невена, докато бе жива, умееше да укротява неговата неистова енергия за живот, която подир смъртта й го подтиквала да се озлоби към своите най-близки хора, особено към тях.

  Красимира П.:
  – Навярно е така. Но и тя беше измъчена жена: винаги с наведена главица, сякаш се извинява за неговите зулуми.

  Георги К. Бояджиев:

  – Малко преди да издъхне, Невена се вкопчва в Борис Дявола с изсъхналите си от болестта ръце и шепне, едва поемайки си дъх, отпадайки все повече и повече: "Мили Борьо! Искам да живея, Борьо! Не ме оставяй, миличък Борьо!" Това знаеш ли?

  Красимира П.:
  – Едва ли е от голяма обич. А защото не си е поживяла. Очаквала е по-хубав живот.

  Георги К. Бояджиев:

  – Била е щастлива перущенлийката с него. Но и много е патила от неговия проклет характер. Носела под дрехата, на шията си торбичка с отрова, това знаеш ли? Помня как се скупчваха жениците от околните къщи надвечер винаги пред портата на Борис Дявола, и понеже пейката беше само за двама, всяка столче си носи от вкъщи – и все около перущенлийката Невена се скупчваха като пилци около квачка. Нещо от нея да сме взели като нрав?! Борис и Невена са като огъня и водата, мила Краси.

  Красимира П.:
  – Нямам аз нейната кротост, ама имам много приятели, които ми се доверяват и ме търсят. Повече качества в характера си от моя татко съм наследила.

  Георги К. Бояджиев:

  – Голямата Венче повече ми говори с мълчанието си, повече мяза на баба Вена от теб и от мен. Може наистина повече в характера да си наследила от бащиния джинс...

  Красимира П.:
 – Вярно е! Но Голямата Венче е страхлива, без амбиции. И е потайна. Иначе е много добричка и кротка! Като баба ни Вена Перущенлийката.

  Георги К. Бояджиев:

 – Отдавна са ми тема за размишление тези двамата, Борис и Невена. Борис е внук на Ангел, който заклал чапкънин в двора си. Ама според кмета на днешното Калугерово, с когото бъбрихме около час в кметския му кабинет, Ангел не бил уж клан на дръвник на мегдана, ами загинал в сражение с башибозука, като четник в Хвърковатата чета на Бенковски. Що ли вярвам повече на чутото от вуйчо ни Любен и леля ни Виолета – че бил кмет на Калугерово и оттам хубавицата, младата му невяста първескинята Мария влязла в очите на чапкъните от съседна турски махала и двама или трима нахълтали в дома му да се гаврят с нея, а и поради това сетне тежко ранен в сражение, като боец от Хвърковатата чета на Бенковски, е заклан за назидание пред калугеровци, че убил със секирче в двора си единия чапкънин, когато след като съблечената гола Мария я принудили да им сервира и пред очите му се гаврили с нея, задължили го да им стои диван чапраз. Та като тръгнал единият, пиян да пикае на двора, рекъл му да го държи да не се хлъзне и Ангел дръпнал секирчето от плета и го съсякал*. Джинсът на Борис Дявола води, според старата родова легенда, към двамина братя калугери, забягнали от някогашно Търново, че бастисали мюсюлманин. И за да не ги осъдят на смърт, ако ги заловят, побягнали по-далече в друга кааза (област), и така се явяват общо четири български джинса от онзи Търновски край, основали Калугерово. Това знаеш ли?

  Красимира П.:
  – За кмета знам, другото не.

  Георги К. Бояджиев:

  – Все се каня да потърся още достоверни сведения за Керемидови от някогашното Калугерово. Споменава рода ни проф. Веселин Бешевлиев**, като първи от четирите рода, дошли от манастирите край Велико Търново и основали селището Калугерово.

  Красимира П.:
  – Е-е-е, прекаляваш!

  Георги К. Бояджиев:

 – Половин ден с приятеля от детство Тодор Ряпов (1947) шетахме из Калугерово. До манастира се изкачихме, запознах се и с двамина Керемидови, Тодор и Георги, 60-70- годишни строители, и с възрастни жени по пейките разговарях за Керемидовия род. И с отеца от черквата се видях, по-скоро човекът дойде да ми каже, че има 14 кондики в църквата, проядени от дървояди, да заповядам следващия път да ми ги покаже...

  Красимира П.:
  – Все ми се струва, че ти се иска да възвеличаеш корените ни, като че ли сме били знаменосци на Освобождението.

  Георги К. Бояджиев:

  – Разбираш ли какво ти казвам?!

  Красимира П.:
  – Имах съученичка, приятелка в техникума, Величка Керемедчиева. Аз се срамувам от дядо! Никой в махаличката ни в Пазарджик не го помни с добро. И прозвището му е олицетворение на злост, тарикатлък и на много още лоши неща.

  Георги К. Бояджиев:

 – Ти не беше ли с нас, когато с моята жигула ходихме до Калугерово: аз, вуйчо Любо, Голямата Венче? Тогава говорихме и с отеца от черквата, който дойде в кафенето да ни каже, че имат в хранилището на старата черква 14 (четиринайсет) кондики, където са описани сватби, кръщенета, погребения. И се зарече следния път като отида, да ми покаже проядените от дървояди кондики***.

  Красимира П.:
  – Да, заедно бяхме. Но без вуйчо Любен.

  Георги К. Бояджиев:

 – Родът в Калугерово е Керемидови, понеже имали фабрика за керемиди край село.

  Красимира П.:
  – Е?! И даде ли ти повече сведения отецът?

  Георги К. Бояджиев:

  – Що ми е останал спомен за вуйчо! Не беше ли той всъщност, дето ни посочи пътя, и когато наближавахме Калугерово, имах странното усещане, че вече съм бил, че съм виждал местността, че всичко ми е познато, без когато и да е преди да съм идвал тук, на шейсет и кусур километра далече от Пловдив?

  Красимира П.:
 – Питай Венчето.

  Георги К. Бояджиев:

 – Сега с теб говоря! За прякора "Борис Дявола" открих две версии, и не зарад нрава му, всеки случай.

  Красимира П.:
  – Точно заради нрава му! Кажи защо така го наричат!

  Георги К. Бояджиев:
  – Вдовецът, при когото отишла да живее в Мало Конаре майка му Елисавета на 12-годишния Борис, след като баща му Ненко не се връща от война. А прабаба ни Ветка, майка му на дядо, както я наричаха, чието същинско име е Елисавета, помня сгушена и мълчалива женица, останала вдовица още млада с две деца. Носел прякор мъжът, вдовецът Тодор от село Мало Конаре, който я пожелал за жена: "Тодор Дявола"... Та издебва 12-годишният Борис, когато Тодор бил нейде по къра, промъква се в дома му и с кухненския нож в ръка се заканва на майка си: "Що ни заряза? Да гледаш чуждите джерамета ли? Я бърже да се прибираш у дома!" От гузна съвест, майка му Елисавета му приписва дарената й в знак на обич от Тодор Дявола земя, която три четвърти век по-късно със сестричката ми Ели, кръстена на прабаба ни Елисавета, получихме като наследствен имот край село Хаджиево, най-близката до Пловдив от петте му градини на дядо ни Борис. Опитай да погледнеш нещата по-спокойно и не се вживявай само в настроенията си! Оттам, предполагам, са пристрастията ти.

  Втората версия за прякора "Дявола" – че е от приказка от Въжарската фабрика зад канала в Пазарджик. Ако въобще имаш спомен за нея. "Бъхта се като грешен дявол" – говорели за Борис чукачите на коноп. Чукачки за коноп имаше по двора, където беше след това сламарникът (навесът за сено и слама), ако си спомняш. Това, което знаеш за дядо ни Борис, е вярно, но е едностранчиво. Пишеш ми, че бил пропил в кръчмата имотите. Че той в кръчма не влизаше! Що му е кръчма на него, като правеше стотици литри вино от петте си лозови градини? Нали кръчмарите на крака му идваха виното му да купуват! Гроздето му го тъпчеха наведнъж по трима-четирима мъже в огромния бадем (висока каца с гигантски размери), който бе под навес там, където сте строили къщата си по-късно. 

  Че бил зъл и стиснат. И това е едностранчиво. Не знаеш вероятно, че дядо ни дари пари на единия от двамата си калфи в колоездачната му работилница – Кръстю, да си вдигне Кръстю къща на съседната, успоредна на "Тунджа" улица. Със сина Стоян на Кръстю бяхме на летен лагер горе, на Панагюрските колонии. Пратиха ни от училище "Методи Шаторов"****, два срока учих там, деветгодишен, през 1956/57 учебна година.

  Красимира П.:
  – Да, именно!

  Георги К. Бояджиев:

 – Друг случай за "стиснатия" Борис Дявола. Дядо имаше като дясната си ръка един циганин, Хасан – едър, як, набит като тухла здравеняк с миши оченца, помня шарките на ризата му на този Хасан. И дядо му даде пари да си купи кон и каруца, после и пари му даде къща да си построи в съседната, в циганската махала край река Марица.

  Красимира П.:
  – С калфите си пропил и излапал всичко, а майка ми и майка ти, и всичките му деца връзвали коноп, да си купят сносна дрешка. На тях нищо не давал. За чуждите щедър, за своите стиснат! И пак не са го уважавали онези, с които другарувал и харчил!

  Георги К. Бояджиев:

  – Трети случай за "стиснатия" Борис. Пръв в махалата си прекарва вода на двора. И съседите идвали вода да си наливат... На камък край чешмата оставял сребърния си часовник, знак за доверие към комшиите. Когато му изчезва часовникът, поръчва седем-осем коли тухли, огражда двора си с двуметров зид, монтира двукрила порта, която се залостваше с талпа отвътре. И в двора вече пиле не можеше да прехвръкне.

  Красимира П.:
  – Как никой не каза добра дума за него!

  Георги К. Бояджиев:

  – Че били прости хора, дето си настъпват ушите и от носа си не виждат по-далече.

  Красимира П.:
  – Били са използвачи! А аз никога не съм била използвач. Напразно си разпиляваш въображението. Ти си дребнав, не аз!

  Георги К. Бояджиев:
  – Кои били използвачите? Нещо не те разбирам. Да, децата си ги е "яскал", както си беше между тях приказката. Носели са оборски тор с чували на гръб да го разхвърлят по току-що насадените лозови градини. За черешобера се сбираха всичките му рожби и зетьове да берат. Да, стиснат бил Дъртия за своите. Но същият този чешит оставил нещо след себе си, което едва ли друг на негово място би сторил. Не знам отде у теб се е появила представата, че на стари години пропилял имането си. Не спориш ли за неща, които едностранчиво виждаш! Но какво да те правя, като си ми от джинса, пък си и "мислеща тръстика", на всичкото отгоре, да кажем, за разлика от "страхливата", според теб, Венче... Пробвала ли си да погледнеш нещата от неговата гледна точка? Очевидно не си. Лесно е да съдиш, трудното е да разбереш. Не съм го измислил това, има го в евангелието. Запитай се само кой е Спас Скулптора, когото цял Пазарджик е ценял, как така е най-близък приятел на Борис Дявола? Защо всяка вечер идваше да слуша БиБиСи и Гласът на Америка при Дявола? Ахмак ли е или пияница дядо ни?

  Има ли поне един пропаднал измежду рожбите си проклетият чешит Борис Дявола, поне едно мекере на властта, един предател на своите, тарикат и лепка за властните идиоти!

  Красимира П.:
  – Майка ми разказа, че нищо не е останало от прочутите му ниви и дюкяни. Всичко пропилял с аргатите си. Моята майка беше този боклук! Тя наследи злобата, егоизма, фукните му. Всички останали негови деца бяха добри, работливи и благородни. Като баба ни Вена, Бог да я прости, милата! Сега дядо и майка си правят компания в Ада.

  Георги К. Бояджиев:
 – Какво още! Чети, ама и размишлявай, няма да ти е за вреда, виж пак Десетте Божи заповеди: "Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата, под земята, не им се кланяй, не им служи. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог. Помни съботния ден (да го светиш); шест дни работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог. Почитай баща и майка, за да ти е добре и да живееш дълго на земята...

  Красимира П.:
 – Почитам баща си и онези, които не са ме измъчвали! И не съм мазохист. Погледни се в огледалото, и виж колко го почитат хората тъй наречения "Борис Дявола".

  Георги К. Бояджиев:
 – Да не би озлоблението у теб към майка ти и моя леля да ти носи удовлетворение? Няма безгрешни хора, а търсиш ли грехове у някого, непременно ще откриеш поводи да се почувстваш по-горна от него, но това прави ли те щастлив човек?!

  Красимира П.:

 – АЗ НЕ СЪМ НЕЩАСТНА. НАПРОТИВ!

  Георги К. Бояджиев:
 – На кого го казваш! Смяташ ли, че не чета отлично онова, което дотук не казваш!

  Красимира П.:
  – Удовлетворена съм от прекрасните си деца, които ме обичат и уважават, и откъм професионално израстване и развитие. От всичко, което съм в живота си.

  Георги К. Бояджиев:
  – Е, и? Защо трябва да ми го казваш!

  Красимира П.:
  – Защото ме смяташ неудачница. Щом не отговарям на критериите ти за живота... 

  Георги К. Бояджиев:
  – Или това е самовнушение: аз съм щастлива, аз съм щастлива, аз съм щастлива?

  Красимира П.:
  – Смирението е жалко нещо! Няма полза, само сечени глави. В историята го пише.

  Георги К. Бояджиев:

  – Не те смятам неудачница, а човек, който предпочита да съди, вместо да проумее. Ако смирението е жалко, какво си разбрала от православната ни християнска вяра?

  Красимира П.:
  – Няма нужда да афиширам. Щастлива съм! И няма защо да те уверявам.

  Георги К. Бояджиев:

  – Краси, не можеш да ме увериш в нищо! Ако г-жа Литература ми е законна съпруга, Психологията, откак се помня, ми е любовница. 

  Красимира П.:
  – Бъди здрав и вярвай само на себе си!!!

  Георги К. Бояджиев:

  – Бо-оже, та в себе си най-често се съмнявам! Престана ли да се съмнявам, ще съм удушил хлапето у мен, което се препъваше из буците чернозем след плуга, зад който Борис Дявола върти камшик, па току като мечок гневен изръмжи: "Кьопек олсун"*****.

Пловдив – Филипи, споменат в послание на ап. Павел

Plovdiv, edited on 13 jan. 2024

Илюстрации:
- Пловдив 1952. В дълбокия сняг на улица Ниш.
- Погребален ритуал в Пазарджишкото гробище.

––––

* Чапкънин, разг.: развратник, уличник, женкар. Тримата чапкъни в случая били от съседна турска махала.

** Проф. Иван Бешевлиев (1891-1973), вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2

1940. Проф. Ал. Балабанов и проф Веселин Бешевлиев (1900-1992) сред студенти

*** Кондики – летописи, книги със сведения за християните в епархията: сватби, кръщенета, погребения.

**** Детайл! Преди година по повод имотна процедура по наследствените от Борис Дявола обработваеми земи, виждам се пред адвокатска кантора в Пазарджик с Голямото Венче и Любка – третата рожба на леля ни Виолета. Любка, оказва се е зам.директор на същото това училище, в което съм учил. Спорим, че никога училището, където вече е шефка, не било носило името "Методи Шаторов". И се бърка естествено, защото това име днешното училище "Георги Бенковски" сред Пазарджик носи късо време, преди местната управа да реши, че убитият от сърбомани веднага след Девети септември 1944 г. не заслужава тази чест. А вуйчо ми Любен, като 14-15-годишен юноша, е бил куриер на този твърде значим за антифашистката съпротива у нас, в Южна България човек. Позивите печатали на ротативка, която криели в струпаната в двора на Борис Дявола за градеж на новата му къща купчина камъни. Шаторов (1898-1944) живял като нелегален в къщата на Ставро и Милева, между двата имота – на дядо и сестра му Мария, на улица "Тунджа" в Пазарджик. Вж. "Методи Шаторов – герой или предател?", статия във вестника на преустроилите се партийци на БКП/БСП – https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=92978 Между другото, ровнеш ли се в потеклото на сегашните най-гневни агитатори, самообявили се за демократи на т.нар. "европейски духовни ценности", оказва се, че мнозина от тях са потомци на активно съдействали на болшевишката власт персони от управата на НРБ. Авторът на репликата "Майната му на православието!" е просто един от случаите на явно нагаждачество.  

***** Кучи сине (тур.). Бел.м., tisss.