Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 14 декември 2015 г.

Story - БОТЕВ, ЛЕВСКИ, АЛЬОША И ТАРИКАТИТЕ

БОТЕВ, ЛЕВСКИ, АЛЬОША И ТАРИКАТИТЕ* 
     
      Ъ-ъс, Дорчо! Назад! – Тъй ръмжеше дядо ми Борис от Пазарджик на кончето Дорчо, когато локва се проснеше пред талигата, а нямаше как да я заобиколим на път за нивата. Който работи, да спира чат-пат и да се любува. Не бива дотам да се вживееш, че да забравиш кое е по-важно: работата ли, или самият човек. Писането на книга е като тоя гьол край оня някогашен Пазарджик. Може плитка вода да излезе, може и до шия да хлътнеш.

      Сещам се за един, който се изгуби в своите вакханални повести и романи, изчезна до такава степен, че освен мазна капа и чифт осрани потури друго не виждам. Тоя класик на слободията и на омерзението към България** обича да описва помаците... и какво виждаме! – виждаме филиал на старата габровска фирма за гумени патъци “Сърп и чук”. С галошки поел габровецът Родопа да покорява. И снобите цвилят: "Евалла! Голям писател, голямо нещо!"

      Стават такива работи. В ада, чувал съм, лъжеца за езика го бесят.

      Не мога да реша какво мисли за мен ученикът Ламски, но и от неговите историйки започва да ми дотяга. Каквото и да се случи, нашият човек все отгоре като мазно петно в супата. А има неща, например, с които не може да се гордееш, не бива. Не може да речеш например: "Вижте ме колко съм си достоен, ама на! – толкова достоен, тъй хубав и свестен, пък Гогето Зайков е кофти човек, понеже не си дава близалката".

      Такива работи не се изричат, а се затаяват. Пъхваш ги в подмолите на душицата нежна и оттам с години вадиш катран за Гогата, че се издигнал до началник в живота. То е като фала на някоя си госпожа Зойчето Милойкова в разгара на тържествена вечеря у господин кмета на града.

      – Ах, господин Дармонски – рекла, – какво романтично погребение на господин областния спретнахте!

      Отде да знае любезната, че кметът и бившият областен шеф Митко Теодоров приживе дотолкоз не могли да се понасят, че взаимната им неприязън стигала до лудост! Споменатият мъртвец, докато бил жив, от вагабонтлук едвам дишал, пращал съпартийци-демократи с конска фъшкия и грес да плескат портата на ощастливения за кмет, по кюшетата с гьостерица да го причакват. Как да знае, че именно блаженопочившият отнася в царство Му небесно злобата на триста мекерета от успешната политическа кариера на Дармонски.

      Има обаче и неща, дето не стават за хвалене. Рече ли човек да се подмаже на кмета, има си куп други начини да го изчеткаш – да речем, какъв палат си вдигнал с парите на наивни швейцарци, дарени за лекарства на сирачетата. Или да го похвалиш за пищната сватба на сина му с дванайсетте лимузини, обкичени с червена и синя панделка, знак, че двете люто враждуващи у нас партии яко се уважават, опре ли до лапане и веселба.

      И знаете ли какво се случило по-нататък на онова парти? Приближил най-флегматичният от петимата телохранители на Дармонски, пошепнал в ушето на Милойкова, че за нея партито току-що приключило. Горката, не дочакала триетажната торта с шоколадова глазура и пудра от кокосов орех, не успяла да се полюбува на балерините в Евини одежди, които, като изскокнали из тортата, па играли казачок за кеф на домакина и в чест на правата вяра в доброто и светлото бъдеще на България.

      Има глупости от световна величина, с които поколения лягат-стават и песни пеят. Но от това глупостите стават ли умности? Не стават! Авторът е израснал с книжките на Аркадий Гайдар, мил командир от бившия СССР. “Чук и Гек”, “Тимур и неговата команда”, “Комендантът на снежната крепост” бяха вълшебни приказки за децата от бедняшките крайни махали, не знаещи що е болшевизъм. И само Аркадий Гайдар ли! Армия творци, строени като смели будьоновци, разкрасяваха обилно в песни, книги, картини, скулптури Новия човек, т.е. Другаря, Оня, дето с куршум и атомна бомба, с концлагери се беше заел флората и фауната да прекроява.

      Животът е жилаво нещо, дами и господа. Животът – въпреки Комунизма, въпреки неговите дяволити чираци Фашизма и Нацизма, все пак оживя. И се оказа, че идеите на Маркс са фокуси. Краставици да бе отглеждал въпросният господин, а не тая дяволска химера, полза щеше да има човечеството. А това щуро човечество паметник в Лондон му вдигна. И да питаш: защо? От какъв зор? Може би за да напомня за наивността на поколения мислещи, сърцати мъже и жени от далечната 1848 година насам, знак колко лесно се лъжем.

      Какво значение, ако една глупост е изречена или сторена от велик човек? И геният може да изръси световна глупост. То са човешки неща. То, разбира се, не е зле... ако светът овреме се усети. А с уважаемия г-н Маркс се получи като с оня апаш от Столипиново, когото хванали в парка да мъкне бронзовия бюст на поета Христо Ботев.

      Обяснявал в полицията "колко му е мил тоз Ботюф, как ляга и става с Ботюфти песни на уста, как от ранно детство бил закърмен силно да люби и мрази и докато си пекли картофки сред катуна, пеели за вайводта Ботюф и негофта славна дуржина"... Слушал го следователят, сматрял го като бълха върху пран изгладен чаршаф, па го запитал:

      – Е, харно дотук, ама що отиде да къртиш бронза?

      – Исках до мен си да го имам – рекъл сантименталният вагабонтин. – Сабахлем, га метна едно око през джама, първо него да зърна, огрян от слънчевата светлина.

      – Е! – рекъл следователят. – Сега година и половина, като метнеш око през прозореца, ще виждаш огрян от слънце първо часовия върху вишката на затвора.

      Твърде красивите идеи до какво ли не водят!

      Да се правиш на балък не е зле, даже много е удобно. Но ако насреща ти е опитен човек и тоя професионалист знае къде си криеш спатиите, демек – какви си ги натворил, най-добре е честно да си признаеш. Както се случило в същия кабинет и по същия повод, но с друга грешна душа, съсед, а вероятно роднина на първия манго. Ония там всички са си роднини.

      Положил той длан на гърди и ей такава реч дръпнал:

      – Вярно е, господин старши, съгреших. – На това място въздъхнал, попил бликналата кристална сълза, дълбоко смръкнал сопола. – Събрах се с лоши другари. Крадат на поразия и в коприна се обличат, комшиите ги уважават, а най-личните наши моми... мани!... луди са по тез соколи. Пък аз... аз, господин старши! – Изхълцал, емен-емен ще се разридае. – Родил съм си се прост и честен в бедно семейство. Тате бе копанарин, господине. Вика ми: "Ахмед, гладен да седиш, чуждо да не бараш! Човек за едната чест живей". Прав ли е, господин старши, а? Не е ли прав! Ей тоя фубав човек се помина от мъка, че имаше борчове. Майка ми пипна офтика, понеже врачки бол, конкуренция й правят. И урочасаните не довадят у дома. Европа малко екю дава. Кво да се прави, нали така? Имам девет братя дребни, три сестри неомъжени, с по две рожби всяка. И те искат да ядат, да не зъзнат, коприна да носят. Пък цената на бронза расте и онез скрападжии, гуспудин старши...! – Разтръскал юмрук, демек: мамка им! – Кожодерите му с кожодери, само това повтарят: "Амуджи, давайте бронз! Туй джулязо най се харчи". Не питат лесно ли му е на честния да пипа чуждо.

      Хвърлил бистър поглед към следователя, който спокойно си сърбал първото следобедно кафенце.

      – По тролеи и автобуси лашканица да правя, портуфелите и порфуненцата на зяпльовци да претръсквам, а, господин старши? Или сама жена да гоня в тъвнуту: Дай златото, да не ти отгриза гръцмуля! Глад се не трай, господине. Пък съвестта ме мъчи. Обаче доде оная за тока, набута ми се баш в жиците и вика: А бе, господин Ахмед, що си закачен за трафопоста, а пък не плащаш? Чакай да те отрежа! И туй преля чашата, значи. Нямаше накъде... Израснал съм с тез хора. Всичките кърдат, лъжат. Правят се на сакати, да ги съжали човек, не само ментят, ами се и надпреварят да се фукат на комшиите кой повече отмъкнал... Инкасаторката, значи, ми подби авторитетя. Аз честен човек, червата ми куркат, а тарикатите се оригват от преяждане, смеят ми се, с пръст ме сочат: Я, тоз завалия, фърлети му една пилешка кълка да не си преглъща плюнката! Ходят наперени като депютати, думбазки коли карат. Онез, депютатите, ряпа да ядат! Наште – триж по-наперени. Само мерцедес и беемве признават. Имаме си вече в махлата милюнерин, банкерин, три банди застрахователни. Сутеньорче, едно Али, партия "Велика Рома" изпедепца. А! Чувал ли си за таз нашта сиганската партия? Ами за дуругата пак наша партия "Слободна майка България"?... Четирма барони имаме: в трите бара чейндж въртят, на мераклиите млади курви предлагат. Цар, наш цар и ний си имаме. Менте-коняк прави, сербез, с бомбаджии вестникарите тормози и е солташак с господин главния, поркурор Татарчев. Не може да не го знайш може би.

      Като чул това последното, полицаят-следовател нервно си завъртял задника на стола и мангото се сепнал. Ченгето обаче му кимва благосклонно, знак да продължи.

      – И аз, значи, се реших... От два месеца го наблюдавам тоз паметник. Шега ли е, бая бронз е то! И друг може да се изкуши, да ме изпревари. Гледах си го аз него като свой. Цветя му нося. И го питам: Ей ти, Ристьо Ботюф... ако сега ме чуваш отгоре... Студено ли ти е? Гладен ли си? Имаш ли си кой да те чака у дома гладен и премръзнал?... Няма-аш. Обаче си хубав човек. Герой! Юнак над юнаците си ти, щото си се бил за народната свобода... Пък аз съм един от народа. Ей ме на! – волна птичка Божия. Обаче ми е студено и никога не съм бил по-гладен, понеже гледам онез тарикати как лапат, как се пъчат. Даже съм по-гладен и по-гол от абдалите... Е, гордий Ботюф, мил ли ти е бронзът?... Ба, мил! Теб животът не ти е мил, курбан си го дал за майка България, та за тоз мизерен бронз ли ще ти се свиди?"... Тъй – два месеца. Всеки Божи ден китки му нося, приказваме си ний с него и малко по малко го отпарям от гранита. Ноктите си изкъртих, та грабнах един винкел. И тъй! Като го отлепих хептен от камъка, рекох да го сваля на земята, гушнах го, а той да вземе да ме катури проклетникът, крака ми изкълчи. Та не можах да избягам, господин старши, и вашти хубафти хора ме стигнаха, щото как да тичам с тоз ваджишки Ботюф! Куцам, значи, туля се в шумата и се влача като рак на пясъка...

      Тоз манго се отървал с условна присъда, може би защото с изповедта си размекнал коравото сърце на ченгето, а по-вероятно защото не бил хващан друг път според чисто новичкото му досие. Но това едва ли е важно. Сега, ако минете през градската градина, Ботев го няма там. Ето защо…

      Третият, който се пробвал да смъкне Ботев от пиедестала, е опандизен. Присъдата му е най-тежка. Понеже се оказал абсолютен невежа, държал се неуважително с господа полицаите. Наивникът ей такива ги редил:

      – Ако не аз, брат ми ши доди в петък срещу събота да го пирбере вашия тоз Ристю Ботюф.

      Отпрали му два шамара и продължил по инерция:

      – Ако не братът... братучетът Арко. Ако Арко ни можи, дуругото братучет, Мерко. Ако и той ни можи, с каруцата ши доди свако ми Мерджана, дето има палат в Шекер-маала. Ако и той ни можи, ши го звикам сар Киро от Катуница, лично гуспудин Татарчев с булдозер ши го дигни тоз калпав бронз, дето толку му тирперите, ама ха! Тва вашту на ништу не прилича. Ши взема да съ оплача в Брюксел за правата на човека.

      Заканвал се тоя курназ-аджамия, а те му обърсали още няколко, и за да не набъбва архивът за кражбите от металните паметници на града, арестували калофереца Ботев на топло при Гинчето Сматракалева, личната секретарка на господин областния шеф, където има нова уредба “Сони”, филодендрон в мраморни саксии и се носи екзотичният мирис на оригинално бразилско кафе и фино шотландското уиски. 

      Да си злобен невинаги е толкова зле. Злобичката понякога помага сух да издрапаш от батака. Като двете приятелки Бети и Грети. Едното маце било добричко, другото – урсуз. Вървят си, значи, двечките по булевард “Руски” и ей ти го насреща им самият Валентин Моллов: издокаран, с издути устни, номбър уан, супер-честен: Здрасти, Бети! Здрасти, Грети! Хай да ви водя на купон в ранчото на Муняка от село Марково. И добричката Грети тутакси се навила. Яла-пила, вдигнала поли, с добри момци цяла нощ се чипкала в басейнчето на Муняка и сетне се оказало, че е малко бременна, а не знае от кого.

      Та ви казвам, злобичката е като солта за свинското: държи го хем свежо, хем стегнато – особено в трудни дни. За честта си струва и да сме злобни понякога, нали!


Plovdiv, 15 dec. 1996 – redact. 15 dec. 2015
_____
От ръкописа „Ламски” (1994-2004).
** Христо Стоянов (1956) – автор на скандални текстове за Родопите, помаците, Левски и пр. Виенско колело сменя Альоша, вж.  http://www.marica.bg/%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BB%D0%BE-%D1%81%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%8F-%D0%B0%D0%BB%D1%8C%D0%BE%D1%88%D0%B0-news513539.html?fb_action_ids=10204318478596832&fb_action_types=og.comments