Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 25 септември 2014 г.

„ИСТОРИЙКИТЕ НА УЧЕНИКА ЛАМСКИ” (Глава LХ)


В БЪЛГАРИЯ КРАДЦИТЕ
СИ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРЕ




       Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено.  Като го видя туй гърло, училищната лекарка много се зарадва, викна сестрата и зъболекарката, които едновременно лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо, сякаш беше бояджийска работилница, вонеше на ацетон:


       – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

       Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

       Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш имат партийна конференция над нашия краен квартал.

       Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица; точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам: жива душа не се мярва навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

       На излизане тая заран тате дръпна следната реч:


       – Ванчо! Оназ дофторка много красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите мамини дечица, сине. За някой Хари Потърович ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да си ги пий. Според мен, Ванчо, тез лякове са химическа английска отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчои второ– да ни отунза* и последните парици. Чуй какво ще ти каже татко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине. Че на бацилите им се га
ди от киселото и бягат. Киселото си е сто на сто витамин “Цъ”. И не прекалявай с шекера, ей! Понеже и той скъп. Днес работя кажи-речи за кило захар. Цепи ли те кратуната, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, тургаш отгорце и пет капки оцет и... леж по гръб. Кърпата на чело, и след час-два си здрав. Ама и с оцета не прекалявай, че и той пари струва. Пет капки! Не повече. Пет – колкото са ми пръстите на ръката.

       Пестим. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, наблягаме на хляб с 
бучица сирене и маргарин. Гица мъкне тайно в бурканчета ядене от детската градина също като принцесата от приказката "Цар Дроздобрад"**.  

       Краде, но като моли Господ да ни помага, не му казва, че краде. Имало дечица, оправдава се, тъй глезени и капризни, че не обичат мляко с ориз.

       – Да го изсипя в кофата за свинете ли?! Турям го в бурканчето и... ти, Боже мили, си ми свидетел, никой не губи.

       – А готвачът! Готвачът не се ли ядосва, не те ли псува на майка?

       – Че откъде ще знае готвачът Перо!

       – Не знае, щото се криеш. Честно ли е подло да крадеш от яденето? Ами свинята на Перо нали има малки? Прасенцата гладуват, нали? Щото от копанката им крадеш. Не се ли срамуваш? Господ вижда, знаеш, нали!

      – Не ти ли понася свинският сютляш? – рече мама.

       – Кога не прекаляват с канелата, бива...



       - Иде ми да го убия! - обади се тате, кръвнишки ме изгледа: - Да знайш, аз съм те създал, аз ще те унищожа***, ако продължаваш да ми опъваш нервите - рече с пълна уста и зрънца силно разварен ориз като залп от куршуми хвръкна насреща ми.

       – Е, щом ти харесва, с канела или без, яж и си мълчи. Ай че неблагодарник! Не стига, че му го сервират наготово, че и претенциозен, моля ти се. Да не си синът на Цар Киро, или син на дипютатин!

                                    * * *

       Тая нощ бе тревожна: крадохме с Панчо насън. Посегна аз към кофата с помия, а свинята на Перо печално ме погледне. Пълня осем бурканчета, вързани с въженце под якето, та приличам на хокеист. Снощи Тотю каза, че сега който не краде, загива. По селата кекави старци се бесели, че не могли лекарството да си купят. Остава да гласуват новия девиз на държавата, каза, па да го ковнат със огромни златни гвоздеи върху фасадата на Народното събрание:

“Да живей тарикатът!”


       Честният е щастлив само в приказките и легендите, истината обаче била друга. Разправих съня и нашият хлебар се ядоса:

       – Ти син ли си ми, или си син на депутатско говедо! Разциврил ми се за свинята. Сега крадците живот си живеят. - И продължи в мерена реч:

                          - Вози се на беемве
                              който хубав
ко краде.

                              Кара скапана кола
                              който c
и е будала.


       – А който кара жигула?

       – Е! На тия с жигулките, москвичите, трабантчетата, вартбурзите, варшавките и шкодичките не им провървя, понеже бензина им се налага да си го купуват. Няма как, всички не могат да крадат. За да краднеш, пипе се иска, па и храброст. Най-храбрите днес са най-богати, всяка вечер тилювизорят ни ги показва да ги видим, да им се порадваме как хубаво мелят за демокрация. А г-н Главният прокурор на Републиката зорко следи косъм да не им падне от прическата. Те са нашта българска гордост, Иване.

       Следната нощ с Панчо крадем бензин. 

       Ей го трактора сред изтърбушено някогашно заводско хале, но не ми се ходи с белезници. А Панчо: "Ще бутнем туба бензин на прокурора Татарчев и ще ни пусне да си оправим кариеса. Нали имаш зъби за пломбиране?". Викам: "Брей, Панчо, всичко си предвидил, ами ако ни спипа полиция? Да знаеш: ако пердашат, няма да издържа. На втория шамар ще те издам". "Голяма работа! – хили се, – ще ти обършат два по врата и толкоз. Тейко ти да не би с перце да те гали!" 

       И ето какво стана...  


       В пощата са, значи, големите пари. Големите пари не миришат като бензина. Повъртяхме се, повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се в едни храсти да броим пари. И се оказаха не левове, ами тесни лентички с дупки, досущ като вълнен чорап, осран от молци.

       А понеже пазачите търчаха към нас в галоп, зарязахме торбата и се пъхнахме в някаква кръчма. “Набутахме се в таз крива нива” – шепне Панчо. А от ъгъла: 

                   "Хе-хе, кат си ми попска унука, 
                      що щеш, моме, ти тука?

       Това е кръчмата на Петко Костилката. За бай Петко казват, че е българският Леонардо да Винчи, обаче щъркът объркал навигацията - вместо отвъд Алпите, да вземе да пусне бебчето отсам Калотино и тъй вместо Леонардо, явил се на грешния свят Петко Костилката.

       “Кога ще си оправиш вересиите? – както лъскаше с мазен парцал масата, рече сбърканият кръчмар-художник. – Стават ти илядо лева борч." 

       От ъгъла долита едно кха-кха-кхааа и писклив момински глас: "Закръгли ги на две иляди". Подир малко – към нас, двамата с Панчо: "Юнаци, лъвове, титани, случайно да ви се намиргат два милиона златни лева?” 

       "Да, бе – опули се Панчо, – намиргат ни се; как ги щеш?" 
       
       "Предпочитам звонк – рече гласът, – дай ги на Петко... Петко, бре! Я тури две илимонатти на тез авери, бре Петко!” 

       Кръчмарят се прави на глух. 

       Чу се пъшкане, шише се търколи, сандък се отмести, тенеке издрънча, котарак грозно измяука, освети ни с фосфорни зъркели и се втурна през прозореца навън. Нещо мазно влетя в кръчмето, пльосна в непрогледния мрак, светлинка като от свещица лъсна... и се появи човече с мустаците на Панайот Хитов.



       И се събудих. Блещя се в тъмното, мисля си: бре, що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, двамата с мама кършим ръце край юфката в кухнята:

       – Ний сме честни българи, ние сме обикновени хора, Ванчо. Тоз ти сън не е на харно. Аслъ, само с татарчевци не сме имали работа.

       Надвечер тате си иде оклюмал. Не ръси тъпи шегички. Докато изува калния патък, изпъшка:


       – Ленче!... Гиче!... Деца!... Гепиха ни Виктор.



       Plovdiv,  apr.1994 - maj 2004
________

* Диал.: ограби, изнуди.

** Много поучителна приказка в учебника по литература за българчета от началния курс на днешното Българско училище.

*** Едва ли хлебарят знае, че повтаря казаното в други, далеч по-мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от великия руски (не украински) писател Николай В. Гогол (1809-1852).