Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 6 март 2014 г.

ДЪЖДОВНИ РАЗКАЗИ (1.)

КАФЕ


      
    Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после излезе от канцеларията: с дежурен вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. 

        Възпълничката – около четирийсетгодишна, с нос като копче и боядисани в антрацитено черно коси, скочи да спусне райбера. Щрак! Обърна се, пооправи с два пръста блузката над циците, докато сядаше откъм другия край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки... 

       Другата - около трийсетгодишна, с миловидно личице и силно прошарени, доста скъсени коси в прическа а ла гарсон, в това време съсредоточено ниже с тънко подострено моливче цифри. Вдигна главица, усмихна й се:

      – Разправяй!

      – Ще си направим ли кафенце? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания, бумаги от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.

      – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се по-младата, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки цифри.

      – Замина.

      – И?

      – Нищо. Нали съм ти казвала, тая работа в Коми ще му изяде главата! Кола, та кола… Като че ли това е най-важното.

      – Кое? – Събеседничката й явно не вдява за какво става дума.

      – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му… и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. - Не видях да жалят по баща си. От хорски срам поне сълза да беше отронила кучката. Ей-така, мила… хвърлиха човека в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят. 

      – Смяташ, че в Коми, си има някоя...?

      – Отде да го знам! Мълчи, пухти. Можеш ли да разбереш какво му се върти в ума?


      – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все тъй забучила нос в онова, което дращи.

      Мълчание. 

      Водата в джезвето завира. По тенекията пред прозореца зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здравата да вали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чува се гумите на машините как разплискват рядката кал в заводския двор. Там нейде, сред громолящите туловища на огромни пътностроителни машини мяука изоставено коте: мяу... мяу... мяууу... 

      Кафето е сипано. Над порцелановите чашки се вие ароматна струя. 

      Качиха нозе върху бюрото, запалиха по една “Фемина”.

      – Господи, що е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот... жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не вехнат, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко ти е наред...

      – Ще се върне, не се безпокой! – опита да я утеши по-младата.

      – По дяволите да върви! Там да си стои, що изобщо трябваше да се връща!? Ти не разбираш ли, че...

      – Разбирам...

      – Помниш ли, мила, миналото лято с оня разбрицан трабант как обикаляхме курортите, заничахме като просяци край скъпите заведения на Слънчев бряг... Хората живеят, мила, а ние с тез наши палави деца... като две стари кръпки пришити на оня лукс. Поли, блузки, обеци, златни дреболийки, парфюмчета, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ний сме като другите, и пак нещастни, и пак нещастниии... – Разхълца се. Рони сълзи.

      – Не съм ти казала... – подхваща младата, като издухва към ниския таван струйка цигарен дим. – Малко съм хлътнала по един...

      – Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените май, като се разведе…

      – Журналист е – прави се, че не чува, – ама вече не е, че го съкратили за статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира да се майтапи. Не че казва кой знае що, но каквото каже, все весело излиза...

      – Женен???

      – Не... Всъщност, да... Сега се развежда. Има ги двенки, дъщерички.

      – Ти си луда!!! – извика по-възрастната, ококорила неестествено очи. – Ще ти тръсне двете си джерамета и... върви се оправяй. 

      – Жена му ги зарязала, хукнала с някакъв доскорошен пандизчия**, а моичкият все се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в затвора.

      – Ама че тип! Оная от добро ли ще го зареже!? 

      – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

      – Мъжете са гадна пасмина – кимна към заводския двор Копчето

      И в това, че се спря дотук, пак имаше куп обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън. Из надвисналите облаци като гроздово зърно розовее слънцето. 

      – Питам се напоследък, що живеем? Зарад това ли?! – Посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки, дето едно благодаря няма да ти кажат, па са и вирнали празните си кратуни... а утре ще газят из калта, ще се лутат и те в своя скучен живот като муха в паяжина?!

      – Но аз не си спомням да съм била по-щастлива, мила! – кротко й се усмихна другата.
 

________

* Новото общинско гробище в Пловдив, което се намира край т.нар. Рогошко шосе, един от изходите на града.

** Затворник. Бел.м., tisss.

Ars Poetica - ПЪТЯТ КЪМ АДА

или Road To Hell


Във черен фрак, кой знае как,
яви се Дяволът при мене -
с патъци жълти на бос крак
и с блеснали очи зелени.

На пътя ми се появи,
за миг се материализира,
с фразичката: "C'est la vie*
,
светът е изветряла бира".

Плешив, с коремче, дребен ръст,
невзрачен - кой да предположи!
Струеше дим лютив и гъст
изпод косматата му кожа.

"Каквото и да мислиш, знай -
тъй Дяволът ми рече,- 
наместо да живееш в рай,
живееш с ада в теб, човече."


Пловдив, 9 април 2008 - 6 март 2014 година
______

* (фр.) Такъв е животът.