"Здравей, Жоро!
Най-после се наканих да ти пиша. Първо, да ти кажа, че не съм
забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички,
които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги
остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия
софра. При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина
месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом като имам в
изобилие време. Ако срещнеш някъде Стою
Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои
стихове неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил
идиотски, а вечерта бяхме в Балчик, осъмнах в Толбухин (Добрич), а как ли сме се разделили,
откровено казано – не помня как... Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата
конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И
все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на
трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на
съвременния положителен герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри..."
Данко не доживя своите четирийсет. Трети инфаркт му
пръснал сърцето два месеца преди да изпълни трийсет и осемте. Купища преживяно
имам с него: авантюри, скитосване по плажната ивица от "Златните
пясъци" до "Албена", от Двореца в Балчик до залива "Таук
лиман" зад Каварна. Данко е причина да се запозная с разни чешити, от
рибари по таляните и хора от прислугата в хотелските комплекси: електротехници,
спасители на плажа, водопроводчици, художници-портретисти, дошли в гмежа от
чужденци да извадят по някой лев, като им нарисуват бърз портрет с цветна
креда, или трактористи, шофьори, комбайнери от селата Гурково, Тригорци, Топола
и местни най-обикновени кротки хора от Балчик до Каварна и от Каварна до нос
Калиакра, мнозина случайни пришълци като мен, наред със здравите пазачи зад
френския курорт "Русалка", където не допускаха българин да припари, и
всичкото това множество благодарение на Данко го познавам в най-битова
светлина. Сочил ми е места край брега или двайсетина метра навътре в
плитчините, където по онова време личаха останките от древни крепостни зидове
или още се намираха късове от амфори в плитчините на морето. Ай, че вкусни се
оказаха печените върху тенеке едри сочни миди, набрани с кофи от морето
специално за нас двамата от момците пазванти зад "Русалка" – опечени,
хем с изстудена бира за допълнение. Или около осем сутринта, когато излизат от
морето рибарите с лодки, препълнени с връзки сафрид, изваден с мрежи от
таляните между местността Тузлата и селцето Топола – сребрист сафрид на връзки
от по двайсетина парчета, който после сами си пекохме на морския бряг. Бяхме
царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни-жадни, лакоми за набези... Данко
ме запозна с момичето, което по-късно стана майка на дъщерите ми Вера и Надя.
Леля Керанка, майка му, вдовицата, която – макар едва да беше прехвърлила
четирийсетте, ходеше облечена в черно и забрадена. Слагаше вечеря за двама ни и
ни съзерцаваше, подпряла с шепа бузата си, свила се върху крайчеца на
миндерчето в бедняшката селска стая с възниско таванче, гледаше ни как лакомо
се храним... От глад един подиробяд налетяхме и върху гълъбарника в отсрещния
двор в Гурково. Ай, че вкусни се оказаха и току опечените полудиви гълъби!
Купихме от Балчик, от магазина срещу черквата "Свети Георги" подобие
на войнишки полуботуши. И прекосихме с тези патъци плажовете между
"Златните пясъци" и най-новичкия курорт "Албена", или с
местни момци ритахме футбол в спортната зала "Славия" в Гурково. През
февруари, след нощ, изкарали като хаймани, но като царе на света, в луксозния
по онези години хотел "Амбасадор" на "Златните пясъци", и
като бяхме похарчили до шушка парите, скачахме десетте или повече километра по
изблизаните от морските вълни обли плоски камъни от Варненския курорт,
кажи-речи, до самата "Албена"... И това – през онзи мразовит
февруари. И през курорта Албена да сме профучали, скачайки по камъните към
Балчик, да не ни бе спряла рекичката Батова, която като невинен ручей се виеше
из високия човешки бой (ръст) гъст треволяк. И тъй нататък. Част от подвизите
ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976
година.
Извадил съм цветна пощенска картичка с изглед към пристанището на Балчик и силозите за жито, а върху гърба на картичката с едър, заоблен женски почерк е написано: "26 юни 1986 г. Пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна
новина. Данко починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го пратя от наше име на майка му. Не мога да
повярвам, че е истина. Ася"...
Понякога си мисля:
трима са ми застъпниците на Небето: споминалият се едва на 54 години
Михаил Берберов, който пред сестра си Петя, след като тъкмо бяха погребали баща си Ангел и трябваше да кажа няколко лафа за мъртвия, ме нарече "духовен брат"; и 76-годишният счетоводител Петър
Петров, наричан унизително от местните литературни говеда графоман, а
всъщност автор на поне осем изящни разказа: този Петър Петров, който в редките мигове на старческо умиление ми бъбреше с грейнали очи: "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду
ни, когато бяхме едва 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии ненаситни млади мъже,
обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго нашумяло име в
литературната феерия, мисля си: изразявам и мнението на тези трима мои кръвни
братя "по оръжие", а може би – по участ.
* * *
За стихове на Данко, good zombie (от
Харманли), 14 август 2006 г.:
– "Този свят пеперудите смила на
прах
и търси красивото в гроб на случайно
изровен езичник"
е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този
поет. За предишното му стихотворение – "Самота":
"Кафе. Коняк... Цигара след
цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат..."
Пусни го цялото, ако не ти е проблем. Той промени ли последния куплет, или така си остана?
* * *
Jores, 15 август 2006 г.:
– За съжаление, като го променил, не станало по-добро.
Ето за сравнение двете версии на втората строфа (стихотворението е осемстишие, първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак):
"На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село".
Напевната женствена интонация съсипва онова излъчване на
гордост от началния вариант: селянин съм, и такъв ще си остана – ето,
вижте го пак!
"На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия,
момче от село ще остана пак".
Редакторът му Петко Братинов** е типичният селски човек, трябвало е да
усети разликата. Поне в личната си поезия "наш Петко" демонстрира тази гордост у селянина, попаднал сред изнежени лигави женчовци на големия
град. Сменено е многозначното заглавие "Самота" с шлагерното
"До сетен дъх"... Ей затова авторът не бива да се доверява на редактори
и критици, а преди всичко – на собствената си интуиция... Казвам го като редактирал хиляди текстове в течение на над трийсетина години. Като съм
предлагал на Данко да промени нещо в текста, не съм пропускал
уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а
напомняне – да се доверява преди всичко на личния си усет.
Ех, good zombie, разпрострях се! Дано има
защо... Човекът на изкуството няма ли си самочувствие на Господ Бог, сътворил от хаос Човека,
Земята, изгубен е. Ще го изядат с парцалите хищниците. Бъдете здрав!
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)