ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1372.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1372.)

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  9 sep. 1983 

СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
 На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*

Гола рамка и стъкло,
зад стъклото стол и маса –
тук каквото е било
вижда се отвън по-ясно.
 
Осем чифта прани днес
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: Здрасти!
 
Зее входната врата,
а стопанинът къде е?
Ще си дойде вечерта,
ще поседне, ще запее,
 
ще удари с груба длан
с ярост дървената маса
и фалшивият му глас
махалата ще оглася.

Пловдив – когато бяхме бедни и по своему щастливи

Plovdiv, edited on 9 sep. 2023

Илюстрации:

- Кралството на детството ми до 1959 г.

- Ненко Балкански: "Семейство", 1936 г.

–––

* В махаличката покрай черквата "Св. Георги" в пловдивския район Мараша ги наричаха семейство Слонски заради едрите им мускулести тела. Двамата братя Митко и Петко с баща си Негово величество стария слон ходеха на наследствена земица нейде в пловдивския кър с едно старичко ИЖ-350 кубика с кош; впрягаха се да орат, като откачаха коша и на негово място впрягаха съветския мотоциклет, приспособен да тегли плуга. Митко, бе шофьор в пловдивския авторемонтен завод "Васил Коларов" – с жена му Златка ни бяха семейни приятели, ходехме им на гости с моята добруджанка, която в едно късо време на два пъти прави опит да се самоубие с хапчета... Малкият брат Петко бе още ерген и момите вече го заглеждаха. В беднотията хората са по-задружни. Колкото да е странно, били сме по своему щастливи, независимо че майка им на двете ми дъщерички два пъти се трови. След третия й опит, пак я спасиха, полежа два месеца в клиниката на южния склон на Джендем тепе. Говореше ми по-късно: "Леле, колко съм била глупава!" Бел.м., tisss.