ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1607.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1607.) 

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  6 maj 2013 

ПЕТЛЕТО

Понякога в проклетия квартал
накрай града петле едно ме буди,
едва от сън тревожен изпълзял,
оказвам се в поляна с пеперуди.

И пак съм пред черупчестия плет
в Тригорци, Добруджа, преди години
на Петър Ненов по-малкият зет,
и значи, с Печо бяхме си роднини.

От кръчмата се връщаме... Едва
крепим се на нозе чрез рамената –
ту той, ту аз подпирам го с ръка,
да се не изтърколим на земята.

В дома ни чакат наште женоря
настръхнали, опасно мълчаливи;
като мома изтяга се Нощта
след сладостите на мъже препили.

В стайчето горе, свит на колене,
мърмори Печо, че ще се умира;
в туй също време моето женче
с юмруче по гърба ми се нервира

и тича в двора с кофи две вода
среднощ повърнатото да измие.
А жлътнала се... е-ех!... каква Луна,
каквато няма как да знайте вие,

описана от древен астроном!
Ала мъжът пиян добре я знае
и ходи пак да лочи вино, щом
усети бяс по Лунната омая.

Когато в утринния бръснещ хлад
петлето на съседите ме буди,
дочуя ли го, пак съм онзи млад
пиян глупак в поляна с пеперуди.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 14 uli 2024

Илюстрации:

- Петър Ненов (1917-1983) и дъщеря ми Вера.

- 7 август на 1977 г. Авторът в село Тригорци.

–––

* Имам досега чувството, че този четвъртина гагаузин по кръв ме обичаше повече от син. Затова може би майка ми, като научи, че роденото месец след като се ожених е момиченце, рече облекчена: "Знаех си! Да беше мъжко, щеше да го кръстиш Петър, а не Кирил, и на баща ти щеше да му е криво"... Петър Ненов Петров и моят баща мълчаливият Кирил си заминаха от този свят в една и съща година и никога не се срещнаха, въпреки че Печо от Тригорци винаги когато ме е изпращал до порутения дувар, когато с колата на баща ми съм поемал натоварен с дарове за Пловдив, винаги ми е заръчвал: "Джорьо, кажи на баща ти, че ще го чакам. Непременно му кажи! Да не забравиш, ей! Непременно му кажи". Ала баща ми все пак бе любимият пети син на претенциозната Господинка от Харманли, таки и никога не стъпи в това, според него, проклето добруджанско село Тригорци, което му омагьосало сина. 

* Имам досега чувството, че този четвъртина гагаузин по кръв ме обичаше повече от син. Затова може би майка ми, като научи, че роденото месец след като се ожених е момиченце, рече облекчена: "Знаех си! Да беше мъжко, щеше да го кръстиш Петър, а не Кирил, и на баща ти щеше да му е криво"... Петър Ненов Петров и моят баща мълчаливият Кирил си заминаха от този свят в една и съща година и никога не се срещнаха, въпреки че Печо от Тригорци винаги когато ме е изпращал до порутения дувар, когато с колата на баща ми съм поемал натоварен с дарове за Пловдив, винаги ми е заръчвал: "Джорьо, кажи на баща ти, че ще го чакам. Непременно му кажи! Да не забравиш, ей! Непременно му кажи". Ала баща ми все пак бе любимият пети син на претенциозната Господинка от Харманли, така и никога не стъпи в това, според него, проклето добруджанско село Тригорци, което му омагьосало сина.

Post scriptum

– Чия е тази надгробна плоча?

– На двама добруджанци, родителите на Ася (1952-2017), която ми роди двете дъщери.

– Да са ти живи и здрави дъщерите! Светла памет и на момичето, което те ощастливило!

– Изоставен гроб на двама добруджанци на 20 км от Балчик в буренясало занемарено селско гробище. От тези двама само добро съм видял. Жестокото е, че настанилите се в имота им най-близки в суетния ни настръхнал от егоизъм и ненавист свят са изоставили, въпреки че заможността си дължат преди всичко на тези двама незлобливи добруджанци, макар и че няма и километър от имението им в Тригорци, очевидно с години не са стъпвали на последния знак, че са живели, пак добре че по-голямата ми щерка Вера се е погрижила да им подреди гроба. Да не споменавам за униженията, на които била подложена жената от надгробната снимка в последните й години от собствената си по-голяма дъщеря и зетя си. Трошал чиниите й в пода, докато танцувал от нерви, изпаднал в ярост. Криели й пенсията, криели й лекарствата. Проклинали я.

– Някъде в Библията мисля, че пише: "Няма по-голям неприятел от собствения ти роднина". Майка ми, която преподаваше психология и логика в средното училище, от малка ме учеше: "На върха на човешката злонамереност е неблагодарността".

– Да имах син, бих го кръстил Петър; това майка ми, без да съм споменал и дума, го знаеше. Веднага след като научи как с Ася сме кръстили първата си рожба рече: "Добре, че ви се е родило момиче, а не син!" А имаше дни преди да се оженя за любимата му по-малка дъщеря, когато Печо от Тригорци се е заканвал, че ще ме застреля с ловното си чифте. После му станах май повече от син. Правнучката ми Виктория, която е и умна, и щура колкото си ще, носи името на жената от надгробната плоча – знак на благодарност и обич от по-голямата ми дъщеря за щастливото си детство в Добруджа. Бел.м., tisss.

Всички реакции:

1Георги К. Бояджиев