tisss: 05/14/22

събота, 14 май 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (979.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (979.)

Колко лениво тече времето, мислех си като десетгодишен хлапак вечер в леглото и останал сам в тъмното, кога ли най-сетне ще стана голям! О, как бързо отлетяха тези години, мисля си вечер в леглото и останал сам в тъмното. Всеки случай, самотата е присъща и на хлапака, и на стареца, нали? – Аноним (1947)*

04 sep. 2005

ГЕРОИТЕ или СЕДЯХ НА МАСАТА САМ

Завръщане – това е Историята. Завръщането успокоява, пренарежда стойностите. В спомена и горчилките са лечебна сила; преодолели сме тези горчилки, следователно подтекстът е, че мисията ни продължава, така че има защо да продължим да живеем. Важното предстои, потруди се да го постигнеш, въоръжи се с настойчивост по пътя, който си поел, но и със смирение! Отдаваме почести на Успеха, а Пораженията са по-важни, бих казал: много по-важни – защото в тях са големите поуки. Застрашени сме обаче да затънем в блатото на някое славно поражение; затова прави изводите си и бягай от излишни мъдрувания! "Само това намерих – твърди Еклисиаст (гл. 7, ст. 29), – че Бог направил човека прав*, ала човеците се впуснали в много мъдрувания."

Млада жена с бебешка количка съглеждам от южната си тераса, и се замислих: тази майка с бебчето долу, вървейки по улицата, е много по-нужна от мен, мъдруващия с писало в ръка пред своя бележник. Такива съпоставяния непрекъснато трябва сами да си вършим, че имат свойството да ни отрезвяват... "Елои, елои, лама сабахтани!" (Боже, Боже, що си ме оставил!) – думи на разпнатия Иисус**. В преломни моменти от живота си подобна фраза кой ли не е изричал, обърнал очите към представата си за Свръхсила в Небесата над нас. Другото име на тази Свръхсила е съвест, или още по-точно казано: нравственост.

Относно стила на изразяване: чрез дела, чрез изречено, чрез писано слово, жестове и пр. "Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, вие с какво ще я подправите? Имайте в себе си сол, и мир имайте помежду си" – от евангелието***. – Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено и да знаете как да отговаряте всекиму." Например, мисля си: защо трябва да нападам онези двама, които приех за приятели, а те ме подлъгаха да си загробя книгата? Защо да ги нападам и съдя! Нали за всекиго от нас делата му най-силно свидетелстват?

В поезията има омая, която се излъчва от съчетаването на думите, но не от самите думи, а от нещо едва доловимо, и по-точно казано: от тишината между думите.

...Какво вълнуващо преживяване,
каква разкошна рамка са косите
за твоето лице, Любима! И не зная
захласът откъде ли иде в този ден...

(От текста ми "Дуенде");

...Най-после с теб! Тъй нежна е нощта,
на своя трон Луна щастлива свети...
Но долу не поглежда тя –
небесен дъх, в треви и мъх оплетен,
едва неясен зрак насам довее...

(Джон Кийтс, от "Нежна е нощта");

...И тъй, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща...
Макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече...

(Жак Превер, от "Барбара").

Великите умове и личности на човешката ни цивилизация присъстват между нас в строго закована възраст. Христо Ботев изглежда петдесетгодишен, всъщност загива в двайсет и деветата си година. Сократ изпива чашата с отвара от бучиниш (отрова), когато е на седемдесет и две, но в представите ми е около четирийсет и петгодишен, може би заради стила му на общуване – заядлив, подигравателен в своята дяволита ирония към опонента. Гай Юлий Цезар бил съсечен в петдесет и шестата си година, а Октавиан Август живее седемдесет и седем години, но в представите ми Цезар е кой знае защо по-възрастен от едва възмъжалия Октавиан Август. Александър Велики е отровен, когато е трийсет и тригодишен, на каквато възраст бил и разпнатият Иисус, а Данте Алигиери приема трийсет и третата година за средата на живота... Излиза, че за флорентиеца Данте човешкият живот се изразходва като енергия до шейсет и шестата година. После какво следва, какво идва след шейсет и шестата година великият Данте не ни е казал. Френсис Бейкън умира 61-годишен. Лудвиг ван Бетховен живее 57. Наш Петко Рачов Славейков – 68. Джовани Бокачо – 62. Свети Тома Аквински, когото живо си го представям как върви, без да ги мачка, по цветята в идеално подредени Райски градини, си отива от грешния ни свят 49-годишен. Ами Платон! На Платон годините му са 80. На тази възраст издъхва и Имануел Кант. Рене Декарт приключва земния си път едва 54-годишен. Свети Августин – на 76. Георг Фридрих Хегел – на 61. Аристотел – на 62. Джордано Бруно – на 52. Свети Иван Рилски до седемдесетата си година живее в пещера, в т.нар. Рилска обител; роден е през 876 г., издъхва на 18 август 946 г. След две седмици е 18 август, а това защо ли ми е да знам?! Години по-късно на тази дата ще се роди моят внук Борислав от по-малката ми дъщеря Надя.****

Борис Ненков Ангелов (Борис Дявола), дядо ми по майчина линия, е роден в 1900 г. Умира 72-годишен. Били две деца: Борис и Мария. Името Борис вероятно е в чест на първородния син на княз Фердинанд, обявил се за цар на 22 септември 1908 г. Синът на Фердинанд е бъдещият Цар на всички българи Борис ІІІ, роден през 1897 г. И каква ли еуфория движи нашите хора в онази далечна 1900 година! Бащата Ненко по-първо кръщава с името Борис, и чак сетне следва традицията да кръщава на родителите си, в случая – кръстил втората – женската рожба, на майка си Мария от Калугерово.

Чаровната Мария, когато е била едва 16-17-годишна, изкушила наперените чапкъни от съседните на Калугерово мюсюлмански махалици да се явят в дома й, въпреки че била вече омъжена за Ангел, кмета на селището, при това и с шестмесечно сукалче на ръце. В онези времена, между другото, някои рожби сучели, докато сами се не отбият от майчината нянка. Димчо Дебелянов (1887-1916), например, до 12-годишен, когато се прибирал от училище и заварвал майка си сред комшийките от махалата надвечер на приказки, викал я зад портата... да сучи. И онези жени приемали това, макар ситничко да се кискали в шепи. Нали имаме стара приказка за момъка, що сукал двайсет и пет години. Този Динчо (както му е асъл името) навярно затова и ще да е станал юнак над юнаците. Много мляко, много нещо издоил от майчината гръд! Гъвкава като копринен конец е, но и алегорично звучи темата за "майчиното мляко" сред нас, българите.

Невена (1899-1963) баба ми от Перущенския ми корен, имала по-голям брат Гълъб и сестрица по-малка на име Цвета. Тази леля на майка ми я помня с веселите й оченца: винаги усмихната, вгледана сякаш в нещо много важно вътре в себе си. Гълъб е най-големият. Невена е втората рожба на Гочо и Спаса от Хаджитрендафиловия заможен род, изклан от придошлия нахъсан башибозук, слязъл от Родопите след въстанието на перущенци от Април 1876 г.

  "Героите са омесени от все същото тесто, ала притежават способността да правят избор с духовна уравновесеност и трезв самоконтрол" – мисъл на Джек Лондон (1876-1916). Стефан Стамболов (1854-1895) е посечен от двама идиоти с кавалерийски саби. Клан-недоклан сред София. Представям си мястото, точно срещу входа на сегашния Театър на армията, или както е там сега името. Бил 41-годишен. Жена му Поликсени е с цяла глава по-едра от него, преживявала любовен роман с учителя на дъщерите им. Стамболов бил дребен на ръст, мургав и набит, а тя била едра жена, ръст над среден, с големи тъмни очи и сдържана, прибрана, ама говорът й... Говорела на пресекулки, с къси изрази, прекъсвани от бая длъжки паузи.

  Големият държавник (най-великият, който моята България помни) имал адет с 16-годишни момета да се търкаля из храстите край някогашна София... Безскрупулен в личния си живот, още от 12-годишен търновският хлапак е очарован от калофереца Христо Ботйов, шест години по-възрастен и също така склонен да се възторгва, па и физически да се наслаждава на женските прелести, когато задирял знойно жените с еротични писъмца. Някаква си Цура, някаква пищна сръбкиня се мярва по някое си време из кореспонденцията на великия ни национален поет и вестникар. Само дето не се кипрел, че е поет, ами изрично напомня, че е газетарин (вестникар, демек).

  Изобщо, мъжката сексуална енергия като че ли е неотделима част от структурата на характера у големите духовни личности. И друго досега ми прави впечатление: за да постигне нещо в този свят, у всеки като че ли без изключение откривам нещо свръх, лудост на желанието да отидеш докрай, да не спираш насред път и да не се окайваш, когато носиш кръста си към Голгота над своя Свещен град Йерусалим – Йерусалим, чийто жители ще те съпровождат с плач и любопитство, докато жив те разпват, а пък сетне всеки от тези люде ще се прибере в къщата си при яденето, пиенето и челядта, огрян от вътрешна светлинка, че точно това не се случило с него. Човешки работи!

10 avg. 2005

От пет и половина съм кацнал на компютъра. Ръкописът "Порто Фино" като че най-сетне ме хвана: изпитах тръпка на влюбен. В сферата на любовните авантюри обаче при мен е суша. Сърцето е ловец – слухти и дебне, търси, вглежда се в женския свят наоколо; ала онези, които ме изкушават, вероятно са в друг свят, в друго измерение, та ги не виждам. Врачката Люба от Първенец миналия октомври ми предрече, че по-продължителна връзка повече няма да имам. Полечка кървя. Удържам постигнатото дотук, но атавистичният глад за романтична сексуална вакханалия не престава. Може ли да си пълноценен творец, ако не си мъж (или жена) в сексуалния смисъл?!

И къде е това момиче, не го съзирам. Обзет съм от амбицията да видя отпечатани в книга двата ръкописа: "Историйките на ученика Ламски" (както е пълното заглавие на тези 496 страници с анекдотични сюжети) и сборника с игриво-печален текст в мерена реч "Порто Фино" (Последно Пристанище). Всичките ми усилия, цялото ми внимание е в тази посока, и надявам се – като награда, ще се появи едва тогава Тя – голямата и неосъществена мечта за вълнуващата с чара и интелекта си изкусителна Ева.

Четири лястовици на около метър-метър и половина от походната маса, която съм разпънал на балкончето, си подреждат перцата. Тези дни България преживя няколко големи наводнения. Марица изпълни бреговете почти до вътрешните предпазни диги на 300 метра от жилищните ни блокове, но вече се отдръпва полека-лека в старото си леговище. Въпреки порутените кирпичени къщурки на циганите и въпреки отнесените пътища, рушнати мостове и разбутани жп-линии, животът отново поема по обичайния си древен талвег. От само себе си упорито и смирено някак раните от опустошението заздравяват. Велик си, Живот!

Вчера рано подир обяд наминах към училището, пихме кафе за десетина минути в барчето срещу училищната сграда с колежка от началните учителки. Нямахме какво да си кажем, просто бяхме разумни, учтиви двама, мъж и млада жена, колеги и нищо повече. Като й звънна джиесема, заприготвя се. Извади огледалце, червило, кутийка руж, миниатюрна четчица за туш. Обяви, че ще дойдат да я вземат с лека кола откъм другия вход на училищния двор, и си тръгна. Обърнах се гърбом да не гледам как се отдалечава. Не знам защо го сторих: обърнах пластмасовия стол с гръб към улицата, към училищния двор, към такситата срещу кафенето и към целия шарен свят.

Седях сам край масата с поизпразнената порцеланова чашка кафе и всичко като да бе най-нормално, съвсем в реда на нещата. Такива като мен стотици и хиляди мъже и жени самотни са седели и пак ще седят край някоя маса в някое мърляво кафене или изискан ресторант с идиотски неприятния въпрос "Аз какво правя тук?" Изгорих още една цигара, допих кафенцето и поех към къщи, към любимата госпожица Китайската роза, при милите приятелчета – отглеждащите шумната си челяд врабци и лястовици, към моята пещера, обител или мъжки манастир и при компютъра, кажи-речи, досами леглото ми в спалнята. Защо ли реших, че и тази нощ непременно ще сънувам цветни сънища, нещо, което отдавна не ми се е случвало! Къде ли е онзи нетърпелив хлапак!