ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1321.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1321.)

  Духовно устроения го търсят обикновено в скъпи одежди облечен, а той всъщност може да бъде овчар в полето, чистач на плювалниците в града, и въпреки всичко, да е повече аристократ на духа от кралската особа, в която всички ние сме вперили очи. – Аноним (1947)

  8 uni 2001

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, наистина е всепобеждаваща? Ай, колко войнстваща дива посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, да не изгубиш тези млади неандерталски души за своята кауза! Пробвам разни похвати да ги привлека, и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, че са толкова хаотични, склонни да приемат и наглостта за свободомислие. Такива ми идват от рода, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча! Може би драматизирам, може би представям нещата по-тягостни, отколкото са? И колегите, виждам, вдигат ръце. Доколкото разбирам, по-образованата част от моето поколение приема задаващата се напориста млада ругаеща лакома паплач с погнуса, и то е още по-трагично. Нали това са нашите рожби – най-ценното, което Българската ни нация все още има налице, докато съвсем не сме ги изгубили за духа и традициите ни.

   Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и литература от Западноевропейската и Руската класика (от ХІІІ-ХІХ век) и Българските възрожденски автори, се чувствам почти като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, но те грубичко се съпротивяват – посягат със зъби и нокти насреща ми, настръхват, на моменти омраза и наглост излъчват. Боже мой, какво да сторя? Изслушвам ги внимателно, гледам ги с кротост и благост, а сърцето ми се качва да тупти чак в гърлото.

  Всеки от тези младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в злото, но те не са се родили с посредственост и озлобление; посредственост и озлобление са им наложени от средата, в която израстват. Когато говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, склонен е към добро, съжалява, че се показал лош... Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка, и това буди у мен странна любов. Дразня им се, и пак ги и обичам – защото са деца, наши деца, объркани от хаоса в държавата, завладяна от чуждопоклонници и лакоми отродници. Особено през последно време.

  Общество, роднини, семейство, които не успяват да изградят човеколюбивия модел за поведение в обществото у младите, мисля си напоследък, са обречени. Училището като институция е последна, твърде крехка преграда пред войнстващата грандомания в най-жалкия й вид. Българският учител, когато действително е духовна личност, а не кречетало, самозванец и противен тип, е сред най-унижаваните днес духовни хора на нацията. Не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата, младежите ни, всъщност, са най-ощетени... На тях униженията тепърва им предстоят. Възрастното ни поколение обръгна на издевателства; за днешните млади ми е жал... 
Всичко духовно се обругава в тази днешна наша родина-мащеха. И има ли смисъл да съществува България, ако този стил от горе до най-долу, от министър-председателя и председателя на парламента, от главния прокурор на републиката не променим?!

  Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха миналата вечер по една от телевизиите: "Е, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!" Кога ли е заснет филмът? С каква идея! Ако тези дни ме питат какво е за мен България, бих отговорил с известната реплика на треторазряден холивудски актьор, оказал се хитър, ловък политик, който я изрече за някогашния Съветски съюз, и май че точно с тази реплика спечели най-високия пост в англо-саксонския свят. Та ето какво бих отвърнал, перифразирайки актьора-президент: "Моята България ли! България само за няколко десетилетия наивните и невежи, изключително лакоми и безскрупулни чиновници сред партийните дружинки превърнаха в Империя на Злото, в късче райска земя, окупирано в колониален стил, изразяващ се чрез фразата на типичен янки "Като си умен, що си беден!" и още една, долетяла отвъд океана: "Което не се купува с пари, се купува с много пари". А дали висшият космически разум не изпраща на духовно каторжничество души, извършили тежък грях в предишния си земен живот, заточава ги след инкарнацията** да живеят с участта на простосмъртен етнически българин?

  Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от пътниците тролейбус или автобус. Задух страшен... Разказват ми история, която от години чувам в различни версии, пък историята всъщност е една и съща... Тумба от около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища; двама-трима от тях завардват входа и изходите на буса, а останалите тръгват да изтръскват от джобовете и чантите на пътниците всичко ценно. Не се крият. Как би могло да се каже и че крадат – просто си вземат. Издърпат ти ципа на палтото, разкопчават ти дрешката, провират ръка във вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, си благодарен, че не ще ти се наложи да плащаш глобата от 50 лв. в полицията, да изслушаш назидателно слово защо не си пазил личните си документи. 

  Неколцина съседи и колеги учители са платили тази глоба от 50 лв. общинска такса, че преживели унижението по време на хаос и "демокрация" – бусът се оказал превзет на абордаж от съвременни столипиновски пирати сред бял ден. Не крадат сякаш, ами си вършат работата: изскубват от врата на съпругата или дъщеря ти, от любовницата ти, от пръстите, от китката на ръката, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до теб, измъкват дребните парици от пазвата й. Наплашени, нашите българи, здрави-прави мъже, обръщат лице да не гледат, заничат през стъклото в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Вече няма протест, жалби, оплакване до полицията; и никой не се противи, не надига глас, да не му налети в гръб бабаит с нож или метална тръба.

  – Предупредих го хем – подхваща Георги Въргов, – беше бая възрастен. Казвам му: "Внимавай, циганите се качиха да тарашат". И те го наобиколиха, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, изпразниха му джобовете и той взе да плаче, да се вайка, моли им се портфейла с документите да му върнат, парите халал им са, ама документите да му върнат. А рейсът пълен с народ... И всички си траем. Защото ония са с ножове и са бабаити, ха се намесиш да отървеш стареца, ще пострадаш. Взеха му документите, парите, трийсет лева бяха. Прибраха трийсетте лева... Плаче завалията, сърцето ми се къса! Да беше, да беше към 80-годишен болнав старец, едва си стои на краката. Да го питаш къде е тръгнал сам-самичък в това хайдушко време!

  – Към гробищата, къде! – обажда се Димитър Димзов, монтьорът от съседния вход.

  Случаи като този са всекидневие в Пловдив – и не само по линии 6 и 26 на градския транспорт. Хиляди са между нас пострадалите българи. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият обир сред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от електората на управляващите, масово гласуващият срещу пари в четирите пловдивски гета Хаджи-Асан махала, Харман махала, Шекер махала и Столипиново. Ако открадне от своите, онези хора сами ще го пребият; виж, ако открадне от българин, по прадревни навици то е геройство. Ей на това се вика солидарност! Крадат от бедния, едва преживяващ с мизерна пенсия или с труд заработена унизителна заплата. Богаташът, при когото се е наел, може да е българин, но не ползва общински транспорт, не живее в панел край циганското гето. Луксозните коли, замъци, това не е дом, а имение, начинът на живот у тези лъскави баровци изкушава хлапенцата от гетото да мечтаят да станат и те като тях; младежта им мре да копира пренебрежение към всичко българско. Възгордяване е основният сред Седемте смъртни гряха, според Библията, възгордяване ни залива отвсякъде, от телевизионния екран с обичайните фигури на тарикати с всичко друго в излишък, единствено с липса на скромност и естественост.

  Мисля си напоследък: Това е война срещу нацията. Навират ти в очите онова, което вони на чалга, цинизъм, гето, за да намразиш човеците, които живеят там. Само че не всички са крадливи, да, значителен процент просят, проституират, продават дрога на дечурлигата, крадат, мародерстват, изнудват, мамят, бият, но съм повече склонен да си мисля, че политическа задруга ловко ни навира екзотичния кокошкар в лицето, за да не проумеем кой е облагодетелстваният от отчайващото положение на човеците от нацията, гледащи се изпод вежди... Няма случайни неща! Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц някой си или негов двойник кацна сред гетото Столипиново с двайсет и шест екипа топ-репортери, за да заснемат за Историята на Великобритания и света как Негова чест като петел из бунището ходи из прясно почистените, варосани смърдящи сметища боклук, да видят поданиците на империята колко го е еня Негово кралско височество за унижените в България.

  Европейската общност чрез благотворителните институции проявява загриженост преди всичко към тукашните роми. Българинът, който плаща всички такси и данъци, го назидават за кофти отношение към т.нар. малцинства. Говорят за нарушените им права, и най-вероятно с основание говорят; но за правата на обикновения българин данъкоплатец, носещ върху гърба си тегобите на тресящата се от корупция сегашна България, като че ли в Европа никой зъб не обелва... И какво излиза! Българинът си казва: "Не стига, че освен данъците, плащам сметките за електричество, отопление и вода и на онзи човек от гетото, не стига, че съм най-унижаван в моето отечество, най-пострадал от золуми, мързел, кавги и гюрултия, ами и някаква си Европа ще ме съди, защо не съм му сервирал, не съм му почистил задника, когато за себе си, за старците си имам едва колкото да оцелеем. Защо ли тогава тук да си раждам децата!"

  Не желая да мразя когото и да било! Очевидно Някой има изгода от това състояние на нещата в моята България. Този Някой обитава разкошно имение извън родното ми място, извън Отечеството ми, а тук усилена дейност развиват слугите му – отродници от Българския корен. Парадокс ли е? До 1878 г. българите тук сме най-многолюдният, населяващ обширни земи на Балканите етнос. И Северна Гърция, и европейската част на Турция, Вардарска Македония, Източна Сърбия до Ниш и Пирот, и Кавала, Солун в Егейска Тракия, и Одрин, и низ селища край делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа днес са територии, където живеят вече други хора, небългари. А и както е в Турция, Гърция, в озлобената срещу нас българите новоизлюпена по сръбски тертип "Древна Македония" – че и българи да са, назовават се с името на измислен етнос. В Одрин, някога един от многолюдните български градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, че сме захранвали с население всички съседни нации. Добро ли е или зле това не зная, но Българският ген е населил полуострова с трудолюбиви, подредени, предприемчиви чисти хора, които чувствам родственици. Както щат да се назовават, смятам, че са българи, защото живеят с националните ни традиции, с наши древни митове и легенди, простичко и подредено като истински българин в имота си.

  Ще се получи, както се случило с траките. Никой не нарича себе си "трак", но носим генетично особеностите им, като опърничавост, упоритост или инат (ако повече ви се харесва), присъщи на предците ни някогашните траки, които все враждували помежду си и така ставали лесна плячка за нахълталите да се разпореждат с труда и земята ни чужденци, като ни внушават, че ще ни решат проблемите веднъж завинаги.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 9 uli 2023

Илюстрации:

- По нашите земи никога не е имало робство.

- Посещение на добра воля в български дом.

___
* Човекоядци.

** Прераждането. 

Послеслов: Авторът на настоящия текст е първият внук на Борис Дявола от Пазарджик, който пък е първи внук на Ангел Керемидов – боец от Хвърковатата конница на Георги Бенковски, тежко ранен в сражение с башибозука, според родовата легенда, отведен в родното му Калугерово, дето – за назидание на раята, на дръвник му отсекли главата. Случва се това през Април 1876 г. Според спомен на Тома Сираков, Ангел бил сърцат момък. Оставя жена си първескиня с шестмесечния син Ненко и хваща гората с по-големия си брат Георги от заможния род Керемидови. Има паметна плоча с имената им в днешното градче Калугерово. Вж. "IV революционен окръг – Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание". Бел.м., tisss.