Адски кофти е, като си женен за кралицата на бала, да я няма да ти сервира уискито и да те покани къпана и гола в затоплената семейна спалня! – Аноним (1947)
28.12.2008.
ЛЪВЪТ ПРЕЗ ЗИМАТА
Завърна се, а няма му жената; къде ли е, запита се смутен, –
навярно е отишла у познати,
дали не й е готино без мен?
Кафенцето подгря, добро уиски
за блясък в зъркелите си наля
и някак мимоходом се замисли
дали жена му вярна е била.
Какво, че бе летял по чужди птички като орел далеч от своя дом,
На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след Втората световна война, които бяхме най-обикновени войничета от мирно време, ала преживяното от нас в казармата остави солен отпечатък за цял живот, което младите няма как да знаят и да разберат, но е част от нашия жизнен опит – твърде важна част, за да я забравим, особено пък в дни на всеобща духовна поквара и нравствен хаос.
17.01.1969. СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО
Нощният влак пристига в
Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой
може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над
коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй
театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в
начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото
му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се
оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички
спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33.
Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Някакъв човек е опрял
гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и
дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в
отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се
откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката
ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в
дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не
виждам.
Трябва да пиша, казвам
си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която
трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо
химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и
минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво
ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал
разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога
да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.
Човекът е опрял гръб
върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички
спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на
запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно
се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка
нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите
окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно
има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам
самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се
напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От
устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо
важно да се случи.
– Студено! – казва някой
и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара,
като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И
аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред
мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се,
добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете,
по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това
са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете,
които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв –
окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя
Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
– Студено е.
– Защо? – гледам го. –
Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.
– Ние сме по-старото
поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в
пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала
после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на
мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се
взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след
като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно.
И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и",
че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и
съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до
дъното…"
– Да, студено е. Каква
зима! – за втори път въздъхна Милиционера.
Стана ми интересен този
униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като
не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село.
Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити
зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана
с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце
и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи
изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после
тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в
маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този
милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато
не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.
"Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям
специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза
на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо
с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички
сили.
Докато пишех, наяве
виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност
имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си
повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше
милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и
мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах,
че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е
пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:
– Влакът закъсня.
Хората отзад се
раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова
неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак
доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи
закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на
обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това
мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата
огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!
И тъй, остана ми само
надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада
открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи
и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му
още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук
досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.
– Заспал си – каза му
угрижено.
– Да – каза моят човек,
и аз видях как от устните му изскочи облаче.
– Влакът закъснява
двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи
и да си спомня.
– А кога ще дойде?
– Двайсет и осем –
намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.
Пътниците, т.е.
търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им
постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в
мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и
шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз
реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също
глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете
си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена
печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад
плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или
просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно
сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах
да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне
безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови
и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато
са в добро настроение, разправят спомени.
– Защо си тук? –
важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел
инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа.
Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки
будка, отвърна тихо:
– Не знам.
– Не й харесваш, нали!
Милиционера ми стана
симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше
предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв
момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен
дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре
пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След не повече от
половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше
топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата –
Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и
забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като
че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и
старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза,
че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още
една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора...
Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите
зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше
такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я
гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от
лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би
направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А,
Нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и взират се в
тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "А аз още не съм спал с
момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.
– Десет минути
закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района
около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си
ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й
харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на
село имахме една. – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая
спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи
престъпник, когато хептен му изгубиха дирите и писаха в протокола, че е минал
желязната завеса.
А Клим, човекът срещу
Милиционера, си спомня как Ник едва каза: "Такава загубена нощ!" Клим
отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо
настроение. Но ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и
автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – в
храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките.
После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е
тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…"
След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос като новогодишен
салют и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се мъчи да се усмихне от земята.
Разбира се, Клим няма как да види точно това, но всичко си представя точно
така. Секунда по-късно и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува
се за живота си, жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
– Студено е! – каза
младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на
една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да
се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с
радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим,
ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този
начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не
знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това
закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите
ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е
мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из
спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва
бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.
– А тази нощ е
необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки.
Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е
студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който
неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не
прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно.
Освен варосаната варосана в бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и тиха радост от преодоляването на
безбройните неприятности в живота.
Очите под спуснатите
клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка
крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не
може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в
мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря
моя герой, но той ме изпреварва.
– Аз си отивам – каза
Клим.
Милиционерът почака да
свърши споменът му, и чак след това каза:
– Ами добре.
И то бе казано простичко
и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на
Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия
се Клим:
– И дръж се, ей! Като
мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.
От устата му изскочи
огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата
прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми
се, доста скромен за цената си килим; стоя си аз тук, в уютния дом, край
горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята,
отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове –
листовете, които съм написал дотук през живота си, и си казвам: "Боже мой,
това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер
в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за
мъжество".
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН
Този текст ми отвори,
според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта
на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на
Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан
Радичков, който по онова време (1969) беше май литературен консултант в
официоза "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с пиесата си
"Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от
Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия:
широко чело, а брадичката като у козел, който иззад огромно, масивно като
фурнаджийски тезгях бюро ми се усмихваше благо-благо, кога рече: "Виждам
го това като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се появи на
най-неочаквано място". И след още няколко такива приказчици – угрижен, с
нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега
моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".
Пред портите на
европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана,
облъскана от Вятъра на промяната. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер
на състава "Скорпиънс", който беше култов дори преди култов са стане
"Лет ит би" на "Битълс" – символ за отпадането на табутата.
Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред
Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни
води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае
какво, и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази,
пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или
по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски
енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на
Божественото у нас.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (406.) 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)